Глава деветнадесета – Невъзможна прошка

Двамата се събудиха прекалено късно – беше вече обяд. Не станаха, но и не ги повикаха. Не обърнаха внимание на това. Гледаха се любопитно, все едно не се познаваха, но се бяха хванали за ръце. Най-накрая Панси наруши не особено досадното мълчание:
- Не си представям физиономията на майка ми, ако влезе...
- Ще се наложи да се скрия със скоростта на светлината.
- И къде? – засмя се момичето. – Няма да минеш за плюшено мече, бъди сигурен.
Нещо жегна Малфой в сърцето, но не бе сигурен дали е чувство. Май беше спомен... Да, спомен беше. Може би не точно приятен, но някак особено важен. Спомни си, как Ерис го питаше за плюшеното му мече, когато искаше да го дразни. Гушкаш ли още плюшено мече, колко плюшени мечета имаш, бягай да се гушнеш в някое плюшено мече – три от любимите й фрази за плюшени мечета. За него бе голям срам когато момичето откри, че той наистина си пази едно плюшено мече...

Ерис влетя в стаята, за да събуди Драко. Взе каната с вода и безцеремонно я лисна отгоре му. Той усети нещо хладно и мокро, нещо, което изобщо не му хареса. Е, поне го събуди. Той скочи като ужилен и заяви:
- О-о-о-о, мокър съм.
- Айде бе! – през смях отвърна момичето. – За малко да ме измамиш, ей! Голям си шегаджия.
Драко също се усмихна. Посегна към пръчката си, но Ерис го хвана за китката и я върна на леглото до младежа с думите:
- А-а-а-а, не... Забравяш, че нямаме право на магии извън училище.
- О, по дяволите! – изруга Малфой осъзнавайки, че проблема с мокротата няма да се реши толкова лесно.
Ерис го изгледа учудено и сложи пръста си на устните му. Той я погледна изненадано. Тя обясни тихо:
- Хей, какъв е този език? Ти образцов Малфой ли си или какво?
Той обаче не й отговори. Искаше да си го върне за събуждането и вместо да говори взе, че я захапа силно за ръката. Момичето изпищя учудено и се зае да освобождава ръката си от зъбите на Драко. Двамата се сборичкаха и не след дълго се случи обичайното – с няколко ловки движения Ерис отново стана победителка. Тя прикова Малфой към леглото му и заяви победоносно:
- Сега ще си получиш заслуженото.
Тя пусна ръцете му и го загъделичка. Както и предния ден, той се загърчи в отчаян опит да се отскубне. Напразно – докато не се признаеше за победен, нямаше да бъде оставен на мира. Едва от ден се разбираха с момичето, но вече често трябваше да си признава загубата. Направи и го и след като си пое въздух заяви:
- Знаеш ли, да се признавам за победен ще ми стане навик, нещо като да поздравявам с “Добро утро!” или нещо такова.
Ерис го побутна назад и облегна лактите си на гърдите му, а главата на китките, както правеше, когато беше в удобна поза за това. Изгледа го замислено и попита:
- Хм... Мислиш ли? Ако позаякнеш малко може веднъж и ти да ме победиш, но уви! Пък и се предаваш прекалено лесно – малко гъделичкане и вече пищиш за пощада. Все едно ще те обезглавявам или нещо такова.
- Пищя за пощада? Това беше обида!
И Драко отметна момичето от себе си и я подгони из стаята. Колкото пъти я приклещваше натясно – тя все се измъкваше и някак елегантно пускаше по някоя хаплива забележка:
- Няма да ме пипнеш, бабче!
Най-накрая двамата се умориха и проснаха на прохладния каменен под. Въпреки че беше краят на август, температурите бяха размазващо високи и това принуждавашше обитателите на имението Малфой често да правят странни неща, само и само да се охладят. Така например на Ерис й бе много смешно, когато предния ден следобяд бе видяла Драко да се разхожда из дома си по къси панталони и тениска. Момичето просто го скъса от смях и подигравки, че ако младият Малфой продължи да се разсъблича като нищо ще стане рекламно лице на някоя голяма мъгълска фирма за бельо. Това докара на момичето бърза обиколка на западното крило и няколко натъртвания, понеже се подхлъзна на едни стълби и жестоко падна на задните си части. Драко (все още по къси панталони), който тъкмо се канеше да й извика, че повече няма да я гони също много се смя. Сега двамата отлично имитираха мечата кожа пред камината в дневната и пуфтяха като експрес Хогуортс.
- Леле... малко... ми... е... студено. – едвам си поемаше дъх момичето.
- Много се... радвам... – въздъхна Малфой в отчаян опит да се поохлади, но се провали с гръм и трясък както установи две секунди по-късно.
- Е, това не ми пречи да ти разгледам стаята. – необичайно пъргаво скочи момичето и заснова из помещението.
Драко нямаше сила да отговори. С неимоверни усилия се просна по гръб и се зазяпа в тавана. Чуваше, че Ерис отваря едно или друго чекмедже, чуваше я как заинтересовано или изумено подсвиркваше с уста, чуваше я как минава покрая него. След около двадесетина минути чу пронизителният й смях. Смях ли? Момичето не можеше да си поеме дъх и едвам говореше:
- Господи...не, това не е възможно... как може... нима наистина... ха-ха-ха-ха-ха!
- Какво? – не особено заинтригувано попита Малфой.
Момичето се просна до него и тикна нещо в ръцете му. Нещо до болка познато, нещо с големи черни очи и кафява козина, нещо, което му бе скъп спомен от детството и се казваше...
- Мечо?! – възкликна младежът полу-зарадвано, полу-ужасено.
Ерис се заливаше от смях. Явно не бе предполагала, че подигравките й за плюшени мечета са можели да бъдат истина. Драко пламна, но този път от срам. Как гостенката бе успяла да открие Мечо си оставаше загадка, но младият Малфой се дотътри някак до нощното си шкафче и прибра плюшената си играчка дълбоко вътре. Приближи се до Ерис, която още се заливаше от смях. Опита се да я спре, но тя се търкаляше по пода и не искаше и да знае. После обаче смехът й бързо секна – както се търкаляше изведнъж много силно си удари гърба в крака на леглото. Чу се силно изпукване и охване, от което буквално струеше болка. Момичето изохка още веднъж. Разтревожен, Драко се спусна към нея:
- Добре ли си?
- Разбира се, че д...ох! – Ерис никога не показваше че я боли, но това явно просто бе твърде много дори за нея. – Знаеш ли, май не чак толкова, колкото претендирам да бъда. Помогни ми да стана.
В желанието си да заличи срамния спомен за Мечо, Малфой внимателно я подхвана и я положи на леглото по корем – прекалено много я болеше, че да си позволи лукса да лежи по гръб. Драко разтревожено обяви:
- Отивам за компрес.
- Не, ще се оправя... – опита се да го спря момичето, но младежът вече бе тръгнал а тя не можеше да мръда много.
Драко се върна бързо и остави малката гумена торбичка с лед на нощното си шкафче. Малко му бе неудобно да нареди на новата си приятелка да се съблече, защото отсвен ошашавен опглед можеше да получи и шамар. Опита се да намери изход от ситуацията, заявявайки:
- Май ще действа по-добре без мантията ти...
- Караш ме да се събличам, а? – ядно го сряза Ерис, но в погледа й се четеше шеговитост. – Не те срам, гостувам ти някакви си два дена и...
- Знаеш какво исках да кажа. – начумери се младежът.
- Разбира се, че знам. Сополанко.
- Лигла.
- Яд ли те е, а? – изплези му се момичето.
- Да пък! – не и остана длъжен, но после се осъзна. – О-о-о-о, не...
Двамата с Ерис се засмяха и той заяви по-твърдо:
- Хайде, иначе няма да ти мине толкова лесно...
- Слушам, господин лечителю...
Когато всичко бе готово и тя все още лежеше а компресът се мъдруваше на удареното място, момичето каза:
- Много си грижовен. Вчера сутринта искрено би се зарадвал на това...
- Вчера сутринта беше различно. – Драко отмести поглед, неспособен да гледа дълго в очите на Ерис, сега с цвят на зелено кадифе, нито пък по-подготвен да срещне една усмивка, която му се стори някак миловидна.
- Всичко се променя освен самата промяна. Човек никога няма да нагази два пъти в една и съща река, дори името й да не е сменено, защото течението ще донесе друг пясък, друга вода.... в момента не се сещам кой го беше казал, но е мъдро.
- Обича да парадираш с всезнайството си, нали? – попита я Малфой, сетил се случайно за мътнорода Хърмаяни Грейнджър.
- Не. – търпеливо заобяснява момичето. – Просто намирам много поводи във всекидневието да ползвам велики мисли на прочути личности, били те и мъгъли. Може да не съм възпитана в магическите обичаи, но май няма защо да умирам от яд по тоя повод. Бързо се уча.
- Това е хубаво качество. Нека си остане между нас, но на други, които правят като теб не бих го казал. Човек трудно може да изкопчи от мен комплимент. – поверително й намигна Драко. – Е, все пак ако не беше пръстена ти, който е на мен сега, можеше дори да не си говорим любезно.
- Никога не търси причина. – сериозно му заяви момичето.
- Защо? – изненада се с лека насмешка младежът.
- Защото никой не я знае. Да речем, че ти пиеш леден тиквен сок. Допило ти се е , защото е горещо, нали? Защо е горещо? Защото Слънцето пече силно. Защо пече силно? И така нататък, докато се стигне до Първодвигателя.
- Какво е това? – полюбопитства Малфой – колкото и да се дразнеше от философиите на Ерис трябваше да признае, че някои са доста интересни, а и сега това звучеше обещаващо.
- Нали ти казах, никой не знае. Смята се, че това е някакво действие, което е било причина за всичко останало, което се е случвало, което се случва и което ще се случи. – някак развълнувано обясни Ерис. – Все още никой не знае какво е било, защото фактически можем да продължаваме назад много дълго време, докато един ден не ни свършат знанията и тогава ще се опулим безпомощни пред цялата безмислица, която сме вършили без да осъзнаем, че ни предстоят още много неща за научаване.
Драко кимна от любезност. Трябваше му малко време да осъзнае казаното от “пациентката” му. Може би наистина бе права – всичко бе адски логично и на него изведнъж му се прииска да открие Първодвигателя. “За да я впечатлиш?” – обади се едно тънко гласче в главата му. Внушавайки си, че не го чува, той отчаяно се опита да си припомни нещо подобно. След около пет минути усилено мислене, той бавно заяви:
- Хм... възможно ли е Първодвигателят да е Големият взрив? Трябва да се сещаш, онова, от което е произлязла Вселената?
Ерис го погледна втрещено. Поизправи се на лакти (Ох!) и заяви все така ошашавено:
- Четеш ми мислите, човече!
Драко се пооблегна назад и притваряйки очи, се потупа по гърдите:
- Ха! Не само ти имаш познания по тези въпроси. Както и да е, дай да погледна как си...
Срещна неочаквана съпротива. Явно Ерис усърдно криеше нещо в зоната на кръста си, защото постоянно повтаряше, че ще се оправи и че Малфой бил направил вече прекалено много за нея. Болките обаче се върнаха и тя скоро се просна като парцалена кукла на леглото (което все още бе малко влажно от каната с вода, която самата Ерис бе ливнала отгоре). Драко внимателно махна компреса и с неприкрито любопитство трескаво затърси това, което Ерис криеше. И го намери – малък рожден белег във формата на змия, точно на кръста й и по-точно на гръбнака на момичето. Без да осъзнава какво прави той го докосна леко, но веднага бе наказан за дързостта си. Момичето внезапно сви крака си при коляното така, че удари един хубав ритник точно в главата на Драко. Той изохка и веднага дръпна ръката си. Когато заговори, гласът на Ерис бе ядосан, но леко трепереше:
- Казах ли ти! Е, много ти стана... защо просто не се гушнем, а? Знаеш ли, аз май изобщо не съм ти разрешавала да ме пипаш, камо ли там... заслужи си ритника. Много си позволяваш.
Въпреки болката в главата си, Драко се насили да се усмихне иронично:
- Аз не искам разрешение.
- Ей, е-е-е-ей... – шашна се момичето. – Остана да ми кажеш, че сега ще се въползваш от неразположенето ми за да ме дразниш!
- Страхотна идея! – зарадва се Драко.
- Ами да, ти си прекалено тъп че да се сетиш. Мерлин ме взел, аз и моята голяма уста! – ядоса се още повече Ерис.
- Е, бизнеса си е бизнес. – заяви делово Малфой и “се зае за работа”.
Загъделичка Ерис, но внимателно, защото знаеше, че я боли. Сега бе подготвен и ловко избягваше отчаяните й ритници. Тя пищеше, смееше се, дори за малко задъвка възглавницата, само и само да не се признае за победена. В пристъп на непоносимост тя успя рязко да скочи и да се обърне за няколко секунди, само и само да накара Драко да престане. Обаче усети, че ще падне и рефлексите й се задействаха – ръцете й отчаяно се обвиха около шията на Драко, тъй като той по това време на годината спеше само с долнището на пижамата си и момичето нямаше за къде да се вкопчи освен ако не искаше да му изтръгне дробовете и сърцето. Той не очакваше това и двамата се катурнаха леко назад. Получи се доста конфузна ситуация – Ерис отново усети болката в кръста, която макар и не толкова силна я накара да се притисне към Малфой, който бе успял да се хване за една от колоните на леглото си и се задържа прав или поне в предишното си състояние. През очите на страничния наблюдател те изглеждаха по-скоро влюбени, а не скоро сдобрили се врагове, които все още си нямат много доверие каквито всъщност бяха. Ерис, която все още не осъзнаваше какво става си стоеше притисната до Драко и се опитваше да установи къде точно я боли. Малфой пък реши съвсем друго, което после му се стори смехотворно – въобрази си, че Ерис нарочно го е направила. Е, защо пък не? Нямаше да му коства нищо, той не изпитваше такива чувства към нея... Затова си придаде леко небежен израз и като обгърна със едната си ръка главата на момичето и я приближи до себе си а с другата нежно я хвана ниско през кръста, готов да я целуне(този път – сериозно и истински). Може би щеше дори да успее ако не бяха бързите рефлекси на Ерис. След някакви мигове тя усети какво става и гледайки втрещено пусна едната си ръка и... ПЛЯС! - заби един невероятен шамар на Драко, от онези, които пазеше само за специални случаи. А случаят наистина бе повече от специален. Изненадан, Малфой я пусна и тя внимателно се дръпна назад, пищейки истерично:
- Ти луд ли си? Какво си мислиш, че правиш?!
- Аз ли? – наклони глава насмешливо Драко. – А ти какво правиш? Първо ми се предлагаш а...
- Аз? Да ти се предлагам?
ПЛЯС! Нов шамар (от специалните) се залепи и за другата страна на лицето на Малфой, така че той сега бе порозовял, но не се знаеше дали от шамарите или от осъзнаването на грубата си грешка. Ерис обаче първа схвана лудостта на цялата ситуация и се засмя истерично. Малфой също се поусмихна горещо надявайки се, че момичето му е простила глупостта да си мисли такива неща.

Когато се сети и за неосъществената му целувка, Драко се почувства неудобно. Панси лежеше срещу него и го гледаше така любвеобвилно и радостно, все едно току що й е съобщил, че ще я заведе на Хаваите за два месеца, а той си мислеше за Ерис. Отхвърли я от съзнанието си и заяви някак плахо:
- Е, май ще е време да ставаме и... току виж ни заподозрат в нещо. – уж леко подхвърли той надявайки се този му вътрешен страх да не сбъдне – не беше особено въодушевен да обяснява на майка си точно това.
Панси прие и не след дъго двамата се запътиха към трапезарията и кухнята с такива невъзмутими физиономии, все едно отиват на бизнес-среща, а не на закуска. Когато влязоха по масата нямаше и следи от закуска а Нарциса и Вероника пиеха кафе и клюкарстваха.
- Охо, поспаланковци! – възкликна госпожа Малфой и се надигна. – Решихме да ви изчакаме, но вие спахте повече от допустимото и закусвахме без вас. Ей сега ще... о, честита Коледа!
Когато всички си пожелаха “честита Коледа!” и Нарциса сервира закуската за Панси и Драко те седнаха и мълчаливо се заеха за нея. Госпожа Паркинсън и госпожа Малфой ги наблюдаваха мълчаливо няколко минути и накрая Вероника наруши мълчанието:
- И какво щеше да казваш за “Пророчески вести”, нещо за Фъдж...
- А, да... – усмихна се злобничко Нарциса и заговори леко пренебрежително. – Та ако не се оправи със загиналите по странни обстоятелства мъгъли и няколкото изчезвания по-добре да си хваща шапката доброволно.
- Знаеш го какъв е, ще се бори за поста си със зъби и нокти. – начумери се майката на Панси.
- Нека! – засмя се от все сърце госпожа Малфой. – И все пак не очаквам нещо по-различно, кой знае какъв дръвник ще назначат.
- А ти очакваш ли някакво... по-различно отношение към чистата кръв? – плахо попита Вероника – явно се боеше, че темата за Луциус ще е болезнена за Нарциса, но се излъга.
Тя изсумтя насмешливо и заяви:
- Може би... – отпи от кафето си и продължи. – Сега аз, а и няколко други като съпругите на Краб, Гойл и Нот например, сме обект на съжаление и съчувствие.
И като преправи гласа си и зажестикулира с ръце истерично заговори:
- Ах, бедните те! Горките им съпруги, как ли се чувстват при мисълта за това какви са съпрузите им, ами децата, о горките им деца, в такава лоша среда и такова опасно влияние, ай, ай, ай! Горкичките, какво ли им е сега, когато са узнали истинската същност на бащите си, ай, ай,ай! – и като си възвърна нормалния глас и физиономия Нарциса добави. – Те си мислят, че ние тънем в неведение. Ама че глупаво.
- Напълно права си. – кимна уклончиво Вероника и се загледа в покривката на масата.
До края на закуската госпожа Малфой и госпожа Паркинсън обсъждаха вероятността за нов министър на магията и неговите вероятни възгледи. Когато Драко и Панси се назакусваха и побутнаха чиниите си майките им сякаш ги забелязаха най-сетне и Нарциса плясна весело с ръце:
- Подаръците! Хайде към дневната, поспаланковци...
Драко и Панси се спогледаха леко смутено но последваха двете жени към дневната и елхата, под която вече имаше четири съвсем не малки купчини с подаръци. На най.горните имаше небрежна лентичка с имената на притежателя на купчинката. Драко и Панси се проснаха като малки деца направо до елхата, но Нарциса и Вероника предпочитаха да са малко по-изискани и като взеха своите подаръци, се запътиха към канапето, където смятаха да ги отворят. Когато шумотевицата (предизвикана от стегнатостта на панделките, които пък предизвикваха някоя и друга не толкова прилична дума от страна дори на възрастните Паркинсън и Малфой) достигнеше високо ниво, някой подвикваше, че иска да чува поне малко и през остатъка от живота си. Това изказване бе последвано от учудващо кротък смях и нивото на шума поне спадаше доста. Всички бяха изключително доволни от подаръците, които получиха. Драко не успя да скрие изненадата си, когато отвори подаръка от Ерис, и ахна колкото учудено, толкова и ядосано. След толкова голямото разопаковане в ръцете си държеше... розово плюшено зайче, чийто уши като че ли бяха прекалено дълги. На носа му бе прикачена бележка:
Бъни - Компания за Мечо... Честита Коледа, Драко!
ПС: Ако му пригладиш назад ушите ще заприлича на теб, не мислиш ли? О, ти пък имаш сиви очи. Зарежи идеята.
Панси любопитно надникнав бележката, но Драко припряно я тикна в джоба на халата си и като взе Бъни се запъти към стаята си.
- Хей, ама какво?...
Той не обърна внимание. Разкъсваше се между удивителната прилика за това как сутринта си е мислил точно за Мечо и сега подаръкът му от Ерис бе свързан с него и раздразнението, че тя още помни това. “Е и? Нали и ти го помниш...” – обади се тъничко гласче в главата му. За миг си помисли, че Ерис отново се е свързала с него по телепатия и чете мислите му, но после осъзна, че това е собственият му вътрешен глас, затова той си отговори мислено – “Е как няма да го помня? Беше толкова унизително... пък и онази седмица няма как да я забравя никога.”. Изведнъж се сети за обещанието пред себе си да не мисли за Ерис повече. Изхвърли я от мислите си и още по-яростно се завтече към стаята си. Стигна до леглото си и отвори вратичката на нощното шкафче – Мечо все още бе там. Малфой небрежно натика зайчето до него и се върна обратно в дневната, правейки се че не забелязва неприкритото любопитство, насочено към него. Просна се обратно на пода до Панси и се зае за другие си подаръци, които поне не бяха свързани със спомени и плюшени мечета. Другите му подаръци наистина успяха да отвлекат вниманието му достатъчно, а прочувственият вик от радост на Панси дори го накара да забрави всичко останало освен нея. Момичето вдигна ръка и с неприкрито задоволство залюля нещо сребристо и блестящо, за да го огледа. Оказа се дълга и тъничка сребърна верижка, на която някъде по средата доволно се мъдреше сапфир с формата на...
- П? – прошепна учудено момичето, защото не искаше да привлича и останалото внимание на майка си и Нарциса.
- Като Панси. – поясни доволно младият Малфой.
- Великолепно! – в очите на Панси се появиха дори мънички сълзи на умиление. – И за къде е? За шията или за китката може би...
- Където искаш. – нетърпеливо заяви Драко. – Така или иначе трябва да се навие поне два пъти...
- Супер! Ще ми помогнеш ли със закопчалчицата...
Младежът се съгласи най-вече защото нямаше повод да й откаже. Верижката пасна идеално – все едно на момичето му бе вземана мярка от шията. Панси бе изключително доволна от подаръка си, но изведнъж очите й заблестяха и тя избухна в смях.
- Какво има? – полюбопитства Драко.
- Ей на това му викам ирония на съдбата. – успя да си поеме въздух момичето и преди всичко това я поуспокои.
Младият Малфой, който тъкмо отваряше подаръка от нея поклати глава и не каза нищо. След като отвори кутийката обаче успя да разбере за какво става въпрос. В кутийката се мъдреше абсолютно същата верижка, само дето сапфирът бе във формата на “Д”. Драко се засмя и протегна ръката си.
- Твой ред, госпожице Ирония на Съдбата.
Двамата се засмяха и момичето се зае да навива верижката около китката на притежателя й. Когато закопчалчицата щракна убедително младежът доволно огледа ръката си и заяви:
- Прекрасно!
Когато разопаковането на подаръците приключи окончателно вече бе късен следобед. Из дневната се разстели чувството за бездействие.
- Хм... искаш ли да се поразходим из градината? – попита младият Малфой след десетина минути.
- О, с удоволствие! – възкликна Панси.
***
- Хайде! – той едвам я дочака и развълнувано я поведе (или по-скоро - повлече) към градината.
Трябваха им много усилия за да се разхождат, както те отчаяно се мъчеха да направят, но снегът бе изключително дълбок скоро разходката им се превърна в изпитание на волята. След около един труден половин час Драко се спря и се облегна на коленете си, дишайки учестено.
- Край, не мога повече, Панси... Панси? – той се огледа наляво и надясно, но тя не се виждаше никъде.
След около половин минута обаче благодарение на нея той видя снега и то доста отблизо.
- Ай, колко си наивен! – прозвуча смехът й наблизо.
“Това е игра за двама.” – хитро си помисли той и не реагира. Панси се притесни леко и се приближи до него. Разтърси го силничко и когато пак не реагира се притесни. Опита се да го издърпа, за да стане, но той чакаше само това и я дръпна силно, така че и тя да падне. Завихри се борба, която не беше съразмерима с друга. Панси също бе слабичка, но явно не бе толкова силна и затова двадесетина минути по-късно Драко я закова на земята и тутакси се почувства много горд от победата си.
- Ха! Ще правиш ли така пак? – превзето попита той.
- Добре, стига. – сякаш изхлипа момичето.
- Кажи де!
- Престани, боли ме! – опита се да се съпротивлява Панси, но от това май я заболя още повече.
Малфой тутакси се осъзна какво прави и моментално я пусна, като се претърколи до нея. За няколко минути си бе въобразил, че се боричка не с Панси, а...
- Защо го направи? – възмутено го сряза гласът на момичето. – Не мислех, че си толкова груб...
- Извинявай, увлякох се прекалено много. – смутено се извини младежът и й обърна гръб, за да скрие сгърчената си физиономия.
- Знам защо се увлече така, заради Ерис е! – възкликна още по-сърдито Паркинсън. – Знам, че през лятото сте се тупали жестоко, но не очаквай от мен същата сила. Ако не съм ти по вкуса, извинявай много ако не мога да ти предложа подобен побой в замяна.
И Драко чу, че тя се изправи и с бързи крачки се запъти към замъка. “Ама че съм глупав! Как можах, нея наистина я заболя...” – ядно си мислеше той докато с мъка се изправяше. Сякаш нарочно премина през най-дъблоките снегове. Отчаяно искаше да си причини поне мъничко от нейната болка, но снегът упорито не помръдваше и не правеше нищо друго, освен да полепва по дрехите на младежа и да ги мокри.
***
На вратата се почука. Панси вече се беше преоблякла и седеше на леглото, обвила коленете си с ръце. Тя се поколеба дали да отвори. Знаеше, че може да е той и да иска прошка, но дали можеше да му я даде? Беше се увлякъл много, много повече от допустимото и китките още я боляха от вкопчените му пръсти. Все пак достатъчно високо извика “Влез!”. Вратата се отвори много бавно, все едно човекът отвън се страхуваше да не я изкърти от пантите.
Драко влезе и виновно наведе глава, но дотолкова, колкото поне да вижда къде ходи.
- Панси, аз...
- Не си прави труда да ми говориш. – сряза го момичето и му обърна гръб.
Малфой понечи да си тръгне, щом тя нямаше да го изслуша, но се спря. Нима щеше да се откаже толкова лесно? Нима щеше да се прави, че нищо не е било и двамата не са били нищо повече от приятели? Не, той наистина я обичаше, въпреки досадните нахлувания на Ерис в съзнанието му. С твърда крачка той се приближи до леглото и заговори ясно и твърдо:
- Поне ме изслушай.
- И какъв е смисълът? – отегчено попита момичето. – Ако ще тръгнеш да ми разправяш за летните си приключения с нея, не благодаря, това си е между вас.
- Между нас няма нищо. – твърдо отсече Драко. – Стига, Панси, прекалено преувеличаваш нещата. Беше просто грешка... тъпа грешка.
Той приседна на леглото зад гърба й и понечи да сложи ръка на рамото на момичето, но тя се дръпна грубо и с насмешка попита:
- Нима?
- Да. – тонът му се смени с ласкавост, за която се надяваше, че ще свърши повече работа. – Нима снощи не бе доказателство за това? Беше хубаво, трябва да признаеш.
- Кой знае какво си си мислил... – изсумтя Панси, но гласът й вече не бе така леден.
Този път Малфой не й позволи да отметне ръката му от рамото й. Той я придърпа в прегръдките си и я притисна до себе си.
- Стига. – тя дори не го погледна в очите.
- Няма да те пусна, ако трябва да стоим тук до края на света или докато не ми простиш неземната ми глупост.
- Значи ще повисим доста дълго време така. – отново изсумтя момичето.
- Прекрасно, не искам да стоя на повече от два сантиметра от теб. Искам да те прегръщам.
Тези думи предизвикаха магически ефект. Панси изведнъж се отпусна напълно а когато заговори, гласът й бе како кадифе.
- О, много мило...
- Това е най-малкото, което мога да направя. – прошепна Драко.
- Или само ми се подмазваш? – подозрително го изгледа Панси.
- Глупости.
- Хубаво.
- Много хубаво.
- Ха-ха, много смешно.
- Много е смешно.
- Стига.
- Няма.
- Стига.
- Няма.
- Стига де.
- Няма де.
- Престани! – весело изписка момичето и се обърна към него, но все още оставайки в прегръдките му. – Ах, с тази твоя нежност направо ме побъркваш...
- Аз вече съм побъркан по теб.
В отчаян опит да заличи напълно не дотам приятния спомен за борбата им в снега той засипваше приятелката си с комплименти, мили думи и всичко хубаво, което можеше да му хрумне. Не че му беше много приятно, но изобщо не се чувстваше прекрасно, ако Панси му се сърдеше. Но Драко винаги можеше да поправи стореното с няколко комплимета – Панси просто си умираше да й се възхищават и с няколко комплимента бе мека като разкашкана бисквитка. По едно време на Драко дори му се стори, че се опитва да задържи крем в ръцете си. “Би трябвало да ми е простила...” – помисли си той и я поиздърпа леко нагоре.
- Хей, кремче... ще те изпусна... – прошепна нежно той.
- А? – на момичето й трябваха няколко секунди за да осъзнае какво иска да каже той, но когато го разбра се засмя смутено. – Ах, извинявай, много се размекнах, но ти просто...
Тя замръзна както щеше да си казва думата. Очите й помръкнаха и доскорошната разкашкана бисквитка стана твърда бучка лед. Малфой се обърка. Какво ли стана? Тя грубо се изтръгна от прегръдките му и го избута. Той не усети, че краят на леглото е дошъл и падна долу. Панси се изсмя ледено, сякаш се радваше искрено на болката на Драко. Той се изправи и попита още по-объркано:
- Какво има? Какво съм направил?
- Още една груба грешка. – гласеше леденият отговор. – Мислиш си, че мога да ти простя само като ми направиш няколко комплимента и ме поласкаеш няколко минути. После всичко е готово, нали? Готов си на всичко което ти хрумне, и ако посгафиш пак няколко комплимента и хайде... Но не става така. Просто не е честно.
- Разбира се, че не е честно! – възкликна той. – Никога не съм си го и помислял. Стига, Панси, прекалено много раздухваш нещата.
- Не е вярно. Махай се. Не искам да те виждам.
- Но...
- МАХАЙ СЕ, ЧУВАШ ЛИ!Или... не, чакай. АЗ СЕ МАХАМ! СБОГОМ!
И преди да се е усетил какво става момичето изскочи от стаята, оставяйки го сам и още по-объркан.

Глава двадесет и първа – Невъзможни да са заедно

Панси очевидно действаше бързо. Най-учудващо бе, че майка й не задаваше въпроси а сляпо се подчиняваше на дъщеря си. Два часа по-късно Вероника и Нарциса вече се сбогуваха. Драко мълчаливо ги наблюдаваше от левия ъгъл на коридора, където той завиваше към западните крила на замъка. Това бяха единствените два ъгъла в целия замък и бяха много удобни за шпиониране, каквото Драко практикуваше в момента. Той мълчаливо слушаше разговора и се стараеше да не въздиша, защото тия въздишки се чуваха удивително добре.
- Изключително рано си тръгвате, защо не поостанете още ден-два? – молеше с ясно изразено разочарование Нарциса.
- Не, Нарциса... най-добре да се приберем. – изкусно се измъкваше Вероника. – Все пак бе изключително мило от ваша страна...
- Ама как, вие не останахте дори ден. – все така умолително говореше госпожа Малфой. – Наистина ли...
- Да, съжалявам. – отговорът дойде от Панси.
- Аха... – страстите на Нарциса сякаш поохладняха, но тя изкусно прикри това. – Е, добре тогава... миличка, взе ли си довиждане с Драко?
- Да, сбогувахме се. – така ледено заяви Панси, че майката на Драко неволно се отдръпна назад.
Докато двете майки се прегръщаха за довиждане Панси плъзна поглед нагоре и видя Драко, който неусетно бе излязъл наполовина от скривалището си и се бе облегнал на ръба. Момичето тръсна глава, все едно го моли да се махне и той изпълни молбата й без думи. Прати й една въздушна целувка, но тя повтори движението с главата си и той нямаше друг избор освен да се оттегли. Точно тогава майка му опита за последно и всичко се промени коренно:
- Моля ви, останете останете още малко, само до Нова година!
Вероника се разколеба. Тя погледна дъщеря си и заяви:
- Ами... не знам, чество казано. Панси, ти какво мислиш?
Панси не отговори веднага. Драко, замръзна на място. Нима щеше да я остави да си тръгне? Нима щеше просто да се откаже както когато тя избяга от стаята? Нима щеше да погуби всичко, които бяха изградили? Той наистина я обичаше, как можеше да се съмнява в това? Или пък можеше? Придаде си обаче решителен вид (въпреки че вътрешно трепереше като лист, подхванат от вятър) и забърза към трите жени. По лицата им се изписа искрена изненада, дори леденото лице на Панси потръпна. Стараейки се да не обръща внимание на нищо друго, освен на нея, Драко я притисна до себе си и я целуна. Помилва я по косата и като я пусна, я разтърси внимателно за раменете:
- Моля те, Панси, останете още! Умолявам те от все сърце, защото това ще е най-щастливата ни Коледа, ако останете. Много ти се моля, не заминавайте!
Той я погледна право в очите. Замига често, за да спре идиотските сълзи, които иначе щяха да потекат от очите му. Защо напоследък толкова го избиваше на рев?! Не можеше да се познае... Панси го гледаше дълго, сякаш четеше всичко, което той си мислеше. Младият Малфой се чувстваше така, все едно го проверяват за вътрешни повреди. Най-накрая момичето се усмихна лекичко и заяви:
- Е, щом настояваш толкова...
- Настоявам и още как! – промълви той и без да обръща внимание на опулените физиономии на майка си и госпожа Паркинсън хвана момичето за ръката и заяви: - Ела с мен, искам да ти кажа нещо...
Ръката й бе учудващо студена, нещо непривично за нея. Въпреки това той я стискаше, боейки се да не му се изплъзне за втори път. Панси попита безразлично:
- Къде ме водиш?
- Достатъчно далеч, за да сме сами. – гласеше отговорът.
- Е, след това минипредставление което изнесе, бъди сигурен, че ще ни гледат подозрително, когато се усамотяваме. – стисна го лекичко за ръката Панси.
Драко спря внезапно. Обърна се към нея и отново я погали по косата, но някак разсеяно, все едно нямаше да я пита важния въпрос, който го човъркаше, а просто така се радва на косата на пирятелката си. Най-накрая я попита:
- Много ли ми се сърдиш още? Аз съм голям идиот...
- Хайде, стига. – Панси го хвана през кръста и го придърпа към себе си, като другата й ръка бе на рамото му. – Признавам, че не беше най-приятното преживяване през живота ми, но и аз действах много импулсивно. Хайде просто да забравим, а? Предстои ни най-хубавата Коледа, нали?
И тя го целуна нежно... по бузата. Той се изненада, но не запротестира – беше мегащастлив, че тя вече не му се сърди и е внимателна и нежна, както преди. Помисли си за Ерис... и как тя вече не може да спечели сърцето му. След този малък (Малък ли?!) инцидент бе преоткрил любовта и вътре в себе си чувстваше толкова топлина, та му се струваше, че може да сгрее целия замък, че и градината. Момичето обаче пак се намръщи и попита:
- Та къде ме водеше?
- Всъщност... – смути се той. – Нямах определена идея, просто... далече. Ела на прозореца, а, искаш ли?
- Просто така? – пошегува се момичето, но го последва до прозореца.
Двамата се загледаха в бляскавия недокоснат сняг и си говореха за най-невероятните неща, които им хрумнаха – дали пуйките ги е страх, че ще умрат преди да им кръцнат гърлата, че по-късно да станат на коледна вечеря, как репичките порозовяват и най-накрая...
- Защо не се подстрижеш? – внимателно попита Панси, докато си игаеше с краищата на косата му.
- М-м-м-м, не знам, не ми се занимава... на майка ми също, аз едва ли бих се подстригал прилично. Ако опитам сам най-вероятно да заприличам на оплешивяващ плъх.
- Хм, за мен винаги ще си моето малко мишленце. – въздъхна Панси и пак се заигра с косата на Малфой, който се смръщи леко.
- Ама защо толкова си играеш с моята коса? – попита той.
- Защото ми омръзна да си играя с моята. – отвърна Панси, все още упорито заиграна с косата на Драко.
Той се усмихна насърчително, но не бе сигурен дали момичето се шегува, не бе сигурен и след шокиращия й въпрос, който тя му зададе две секунди по-късно:
- Може ли да те накъдря?
- КАКВО?! – изкрещя Малфой и ръката му се стрелна към косата, подозирайки, че през последните десетина минути Панси упорито се е опитвала да го накъдри.
- Хайде де... моля. – замоли се Паркинсън.
- Я зарежи тая идея! – възмутено отвърна Драко. – Как така ще накъдриш мен? Моля те, не се шегувай така... достатъчно ме наказа вече!
Панси скръсти ръце, но после въздъхна примирено и се загледа през прозореца.
***
След оживената вечеря Драко и Панси се бяха проснали край камината на заешките кожи в стаята на младия Малфой и упорито решаваха всички кръстословици от “Пророчески вести” и “Седмичник на Магьосницата”, които успяха да намерят из замъка. С много усилия и още повече смях успяха да решат цели четири и сега умуваха над мъгълско летящо превозно средство с буквата “х”. Най-накрая Панси така извика, че Драко се стресна и едва не се претърколи в камината, което определено щеше да го напуши. Панси се засмя (сравнително по-тихо) и заяви:
- О, извинявай, не исках да те подпаля...
- Няма нищо, и без това мозъкът ми пламна от мислене... – промърмори Малфой и подухна димящото крайче на мантията си. – Та защо извика така?
- Хеликоптер! – обяви развълнувано Панси и като изтръгна молива от ръката на приятеля си (което отне известно време) написа буквите в празните квадратчета. – Ето, видя ли? Сега имаме още една буква за магьосника, дето казал погрешно някакво заклинание и се озовал с бивол на гърдите.
- Да бе, голяма е помощ! – иронично подметна Драко и зачете на глас. – Б-празно-р-празно-празно-празно и накрая о!
- Хм... брато? – уж замислено подметна Панси, но очите й пробляснаха шеговито.
- Не, става, имаме излишни празни места. – още по-сериозно отвърна Драко.
- Ами да ги махнем тогава.
- Добре!
И вместо да решат кръстословицата по обикновения начин, двамата си измисляха всякакви думи, които им идваха наум, зачеркваха празните квадратчета, които не им трябваха, добавяха букви, които изобшо не можехада бъдат в думите. Най-накрая всичко бе попълнено (или задраскано) и двамата се възхищаваха на малкото им творение. Панси отбеляза с благоговение:
- Леле! Никога не съм виждала такъв абсурд, при все че Уизли е в Хогуортс.
- А ти какво искаш, да е у вас ли? – направи физиономия Малфой.
Панси го уцели с молива и двамата се затъркаляха из стаята. Драко почни не се съпротивляваше. От една страна много внимаваше с каква сила борави и от друга, беше му приятно Панси да го “бие”, защото тя го правеше някакси много нежно и изискано, пък и не му причиняваше абсолютно никаква болка. Е, може би не чак никаква, но не беше нещо, от което да се оплаква. Той с нежност и внимание посрещаше малките й юмручета, които го налагаха където сварят и постоянно пускаше по някоя невинна забележка:
- Ай, милата ми тя, ще ме убие! Ай, ай, ай!
- Стига! Съпротивлявай се! Бий се като мъж... – Панси явно се ядосваше от липсата на съпротива която срещаше.
Тя много добре знаеше, че той може да й го върне, тъпкано при това. Защо, за Бога, се държеше така? Явно наистина бе решен да се покаже в пълния блясък на своята романтичност, реши момичето. Е, за сега тя му прости... но дали той щеше да й прости когато се видеше утре сутрин?
- А като какво се бия, миличка? – захили се Драко. – Като какво?
- Като бабка! – оповести префърцунено момичето.
- Като бабка ли? – ошашавено повтори младежът. – Чашата преля, малката!
И с рязко движение той обърна борбата в своя полза. Е, сега внимаваше хиляда пъти повече от предишния път. Той доволно просна Панси на пода и обяви:
- Хайде, поиграхме си малко, но вече...
- Вече, какво, господин Бърза победа? – изплези му се момичето. – Аз имах надмощие през цялото време.
- Аз ти се оставих. – изтърси Малфой.
- Ау, безсрамнико.
Панси го притисна до себе си и го целуна. При такива нежности Драко се зачуди как изобщо е могъл да мисли за Ерис. Тя бе нищо, абсолютно нищо в сравнение с неговата Панси. Само дето можеше да е по-груб без да се притеснява... Тогава вратата проскърца и се отвори. Гласът на Нарциса замръзна насред думата:
- Дойдох да ви поже... о, извинете!
Двамата вдигнаха глави тъкмо навреме за да видят как госпожа Малфой излиза, отчаяно мъчейки се да прикрие усмивката си. Те просто вдигнаха рамене и се загледаха един в друг. Драко бе много заинтересуван от очите на Панси. Израстнал в бледите нюанси на сивото и бледорусото (цялото му семейство бяха такива) той много харесваше тъмните очи на момичето и сега заяви:
- Имаш шоколадови очи, знаеш ли?
Тя прихна. Драко се смути да не би да е казал нещо лошо, но тя забеляза обърканата му физиономия и обясни:
- Благодаря ти. Аз обаче мисля, че твоите са много по-хубави. Защото са светли, нали разбираш? А по цялата планета трудно ще срещнеш много сивооки хора. Да не говорим пък за такива със сребърни очи, подобни на твоите...
Двамата дълго спориха чии очи са по-хубави и защо. Майката на Панси не се появи да им пожелава “Лека нощ”, явно Нарциса й бе разяснила за деликатната ситуация. Най-сетне Панси се надигна да си ляга, защото Луната отдавна бе изгряла, сигурно вече бе късно, но Драко задържа ръката й. Тя го погледна въпросително. Той отново я придърпа към себе си и попита, невъздържайки силната молба в тона си:
- Моля те, ела да спиш при мен!
- Какво? – засмя се момичето. – Да не би да е страх от тъмното? Как си спал самичък толкова време?
- Не, не е за това. – насили се да се усмихне Малфой. – Просто... моля те.
- Простичка молба, а? – шеговито го ощипа по бузата момичето. – Е, добре. Щом настояваш. Ей сега се връщам....
И тя бързо избяга от стаята. За някакви си секунди Драко си облече пижамата, разръчка едрите цепеници в камината, за да разгори огъня и се мушна в леглото. Скоро дойде и Панси. Отново бе с онази дълга и широка тениска, но пък отгоре си бе навлякла и суитчър. Когато влезе потрепера лекичко и измърмори нещо от сорта на “Ама че студен коридор!” и се огледа, все едно бе сбъркала стаята. После обаче се усмихна и се запъти към леглото. Угаси свещника на другото нощно шкафче и бързичко се мушна в леглото до Драко, който обаче се изненада:
- Чакай, не ми казвай, че ще спиш с това отгоре. – и той подръпна дългия ръкав на горнището й.
- Честно казано, колебая се... – измърмори тя и се зави. – Страх ме е през нощта да не стане пак голям студ. Извинявай, но замъкът ви е доста хладен...
- Знам, а през лятото е много топъл. – кимна Малфой. – Не се шегувай, камината ще гори чак до четири часа... Няма как да не си заспала до тогава.
- А после? – момичето си наля чашка вода от каната, която бе оставена на нощното шкафче, сякаш само и само да спечели време за нещо. – А?
- После ще те гушкам много силно. – ухили се младежът.
- А, значи преди това няма да ме гушнеш, а? – нацупи се Паркинсън, но въпреки това съблече суитчъра и като придърпа още малко завивките, обърна гръб на любезния си домакин.
- Стига де. - той също угаси своя свещник и се притисна до Панси. – Хайде да спим. Лека нощ, Панси...
- Лека нощ, Драко... – прошепна тя и се настани по-удобно.
Минаха два, може би три часа. Момичето не спа много. Вместо това се молеше приятелят й да е заспал. Камината все още бумтеше весело, все едно някой постоянно разръчкваше цепениците. Най-накрая Панси не издържа. Внимателно се изтръгна от прегръдките на Малфой и безшумно се надигна. Извади ножиците и направи нещо, което сигурно никой от семейството й не бе правил никога – прекръсти се. След това внимателно хвана един рус кичур. Чу се нещо като леко стържене, характерно за подрязването на косата и той падна. Момичето хвана още един и се поколеба – все още не бе късно да се спре, ако просто прибереше ножиците и затриеше отрязаната коса от лицето на Земята никой никога нямаше да се усъмни в каквото и да било. Но тя толкова искаше това отмъщение – беше толкова сладко, а бе сигурна, че в старанието си да я умилостиви, той ще й прости. Ами ако се разсърдеше страшно? Тогава имаше да дава обяснения на много хора – първо на самия него, после на майка му, на своята майка... Тъкмо когато тя свали ножиците и понечи да се откаже Драко се размърда. Ръката му се стрелна нагоре и отметна още един рус кичур, който гъделичкаше носа му. “Това е знак!” – въодушевено си помисли момичето и отново вдигна големите ножици. По пода и по леглото се посипаха кичури сребристоруса коса. Косата на Драко Малфой... Истинското затруднение дойде, когато трябваше да го подстриже на тила. Тя внимателно го обърна по корем (добре, че ножиците не бяха в ръката й когато стори това, иначе като нищо щеше да му пореже някой друг пръст, защото той доста поразмятва ръце) и продължи своята мълчалива работа. Стараеше се възможно най-много, защото искаше да го прати в Хогуортс с нова прическа, а не като много зле избръсната овца. Най-накрая всичко бе готово. Момичето много старателно обра доскорошната коса на приятеля си и я метна в камината. Кичурите се сгърчиха, почерняха и изчезнаха завинаги, изядени от духа на огъня. Панси скри ножиците на предишното им място и отново си легна. Заедно с това обаче съвестта й се обади. За да я приспи – а и себе си също – тя побутна “сънено” Драко и измърка:
- Миличък, би ли се обърнал?
- Ах, хр-р-р-р... прохърка той и се обърна, но всъщност сега бе с лице към нея и опипом я затърси, за да я прегърне.
Когато я намери той я притисна пак до себе си и този път Панси наистина заспа.
***
Драко се събуди рано, както винаги. Не бе сигурен дали от навика, или от натрапчивото чувство за някаква промяна. Огледа се наколо – беше си в своята стая, всичко бе така, както го бе оставил снощи. Панси спеше кротичка като агънце с някаква странна усмивка, която точно сега се стори на Малфой като ангелска. Той се облече и отиде в банята си, за да се разсъни. Наплиска се с вода и тъкмо си сушеше лицето, когато нещо в огледалото привлече вниманието му. Той се вгледа отблизо и едва не изкрещя. Значи това било отмъщението! Е, добре, но как бе успяла? Като се вгледа по-отблизо в себе си той установи, че всъщност се харесва. Да, така наистина му отиваше адски много. Как ли щяха да реагират другите, като го видят? Определено щяха да се изненадат. Това щеше да е неговата малка революция... Но навикът да приглажда косата си прилежно всяка сутрин го зовеше. Вече бе късно за каквито и да били промени, ала навикът си бе навик и сега се обаждаше! Изведнъж му хрумна една идея... Той посегна към брилянтина...
Тъкмо бе готов и излизаше от банята, когато Панси стана и разтърка очи. Взря се в Драко и се ухили широко:
- Леле! Мислех си, че ще те откажа от брилянтина, а то какво стана!
- Значи си признаваш, че си ти, а? – хладно отвърна Малфой.
- Да, аз те окастрих. – без капка смущение заяви Панси. – Е и? Тъй като гледам, май не си в кой знае какъв траур...
- Не, изобщо! – засмя се Драко. – Знаеш ли, така май по ми отива. Да, дължа ти благодарности. Ела...
Панси бе очаквала всичко друго, но не и това. Той букално се нахвърли отгоре й и я разцелува страстно. Когато се пуснаха, тя се засмя и си призна:
- Очаквах всичко, всичко друго... но не и това.
Драко се облегна небрежно на една от колоните на леглото и заяви с глас, като от евтин екшън филм, в който главният герой накрая винаги забърсва някоя:
- Аз съм непредсказуем, скъпа.
***
Ако Драко и Панси си прекарваха добре, то Ерис и Тиодор бяха стигнали до връхната точка на купона. Двамата дивееха на воля из общата стая, правеха си сътезание по най-престорен или най-префърцунен смях, имитираха всичко и всички. Бяха изключително доволни, че няма никой друг, който да се цупи на невъобразимата дандания, която вдигаха и да им разваля настроението. Преди всичко двамата се боричкаха по пода – отначало без особен интерес, сега това бе заразило и Тиодор. “Благодарение” на него Ерис вече често вкусваше от загубата. Всъщност, не бе кой знае какво – двамата бяха толкова залисани в едно или друго занимание, че не обръщаха внимание на дребни детайли като победа, загуба и други такива. На Нова година стояха и упорито брояха секундите от единадесет и половина до дванадесет. Това им лазеше по нервите, но се бяха обзаложили, че който загуби ще трябва да чисти остатъците от “скромните” им пиршества. Ерис отдавна знаеше къде е кухнята и почни ежечасово отскачаше дотам за храна, най-често десертчета. Точно в полунощ двамата отпразнуваха новата година с една дълга целувка, но толкова се залисаха, че паднаха от канапето и както се търколиха Ерис се изтърси право в камината и се подпали много сериозно. Това обаче ни най-малко не подейства на настроението й – след като си поправи мантията тя се засмя диво и каза:
- Май не само страстите се разгорещиха.
- Да бе! – кимна утвърдително и ококорено Тиодор. – Щеше да останеш бе задник, нищо работа!
- За моите задни части ли се притесняваш? – още по-силно се захили момичето. – Искаш ли и теб да бутна в камината, току виж си изиграл някой огнен танц...
- Само ако и ти се присъединиш към мен. – сериозно заяви слидеринецът, молейки се Ерис да се шегува.
Тя наистина само се шегуваше. Но едно събитие от не особена важност накара и двамата не само да спрат да се смеят ами наистина да паднат в камината.
Някъде към три часа вратата на общата стая се отвори и влетя Панси. Ерис и Тиодор, които тъкмо се обстрелваха с бонбонки веднага захвърлиха (настрани) снарядите си и се спуснаха да я посрещат. Двете с Ерис се прегърнаха а Тиодор се задоволи с това да й кимне приятелски. Веднага след Паркинсън в стаята влетя висок блондин, чийто очи сякаш блестяха като от сребро. Сребристорусата му коса бе старателно оформена на нехайни бодлички, които обаче много му отиваха, както си помисли Ерис. Няколко от тях му влизаха в очите, но това май бе част от прическата. Блондинът се ухили още по-широко и от Панси и заяви:
- Панси, защо не ме изчака? Ерис, Тед брато, супер украса! Здрасти де!
И той сърдечно разтръска десницата на Тиодор, чийто уста междувременно се бе разтврорила от изненадата, а блондинът се завтече и като стисна с едната си ръка главата на Ерис с кокалчетата на пръстите на другата потърка силно главата й. Това обаче май беше грешка, защото тя грубо го изблъска и троснато попита:
- Кой си ти, по дяволите?!
- Как кой съм?! – обиди се блондинът. – Ами че Драко Малфой, колко още такива като мен ще намерите тука, а?!
- Не може да си Драко. – отсече Нот. – Той изобщо не се държи така и не изглежда така.
Но Ерис вече отново се бе приближила до непознатия и внимателно го разглеждаше. Накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, все едно блондинът бе изложен като животно в клетка. Най-неочаквано тя му удари такъв шамар (от специалните явно), че зелената украса стана бяла а бялата блесна като малко слънце или иначе казано – горкият непознат видя звезди посред бял ден и то в подземие. Залитна в своята изненада, но бързо се съвзе и просъска:
- Ах, ти...
И се нахвърли върху Ерис с надеждата да й причине още по-болезнено изживяване. След неколкоминутна борба обаче той лежеше напълно безпомощен на пода а Ерис бе седнала отгоре му и като оглеждаше с искрено любопитство косата му, заяви:
- О, да, той е!
- Разбира се, че съм аз, кранта такава! – изрева Драко.
Ерис този път наистина се ядоса. Тя заби един юмрук в гърба му и просъска:
- На мен ли ще викаш кранта, бе? Е, крантите поне нямат нужда от плюшени мечета, нали?
Двамата отново се сбиха. Сега бе много по-сериозно от друг път, по-сериозно дори отколкото когато победеният трябваше да бъде проснат в мечката. И двамата отнасяха почти еднакъв брой удари, но докато Малфой се задоволи с това да скубе жестоко и да щипе още по-жестоко, Ерис предпочиташе да удря шамари (тези очевидно бяха още по-специални) и да рита. Тиодор и Панси, които вече мислеха идеята за връзка между Ерис и Драко за абсурдна си помислиха, че това е техният начин да се поздравят и дори не подозираха колко сериозен е боят. Двамата се настаниха пред камината и докато си бъбреха оживено (от опит знаеха, че не е полезно за здравето да се намесват в бой, особено когато противници бяха Ерис и Драко) боят зад тях се задълбочаваше. Разбира се, не се мина и без обичая за обидите.
- Безкостно мекотело! – съскаше Малфой, докато се мъчеше да изтръгне шията си от пръстите на Ерис.
- Допотопен кретен такъв, къде си чувал за мекотело с кости, бе? Явно още повече си кретенясал!
- Кретенясал? – изсмя се сурово Драко. – Само това ли измисли птичият ти мозък?
- По-добре птичи, отколкото никакъв, ти имаш голям опит в безмозъчността, нали?
- Смотанячка! – изрева Малфой.
- Сополанко! – изкрещя Ерис и междувременно успя да му зашлеви още един шамар, въпреки че той я скубеше доста чувствително.
След около десетина минути Тиодор се обърна назад и отбеляза:
- Дали не са попрекалили? Не съм ги виждал толкова... бесни.
- Ами, остави ги! – изсмя се Панси. – Просто отдавна не са се тупали така. Знаеш ли, преди ревнувах малко, но сега като виждам как се бият като на живот и смърт, си мисля, че просто това е техният начин да се поздравят.
- Да, аз също съм много ревнив. – някак измъчено обяви Нот и се загледа как Драко е хванал Ерис за косата и безмилостно блъска главата й в пода, пренебрегвайки истеричните викове на момичето, но те очевидно бяха от ярост.
Той и Панси помълчаха малко и после Паркинсън бързо попита:
- Я ми разкажи, вие какво правихте тук? Дано не сте се били така жестоко...
- А, не чак толкова... – засмя се Нот и заразказва.
През това време Драко все още блъскаше главата на Ерис в пода, повтаряйки всеки път “Кранта!”. Тъкмо щеше да потърси друг начин да я мъчи, когато кракът й се стрелна нагоре и достигна целта си. Драко изскимтя и се претърколи няколко пъти, като междувременно се бе свил на кълбо. Ерис го хвана за вече късата коса и го повлече към спалните на момичетата. Подпря го и отвори вратата. Какно стана и с Тиодор, вратата веднага се затвори и изстреля Драко право в Ерис, която го посрещна с лакът в стомаха и нов шамар. Той се хвана за стомаха, но се съвзе бързо и още преди Ерис да се усети какво става той я хвана и я блъсна с такава сила, че тя буквално изхвърча, заби се право в канапето, където седяха Тиодор и Панси, прекатури се помежду им и се стовари на сантиметри от камината. Момичето изрево яростно и се втурна към Малфой, който отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Панси ги изгледа угрижено и каза:
- Изглежда много истинско...
- О, да! – съгласи се Тиодор. – Е? Харесва ли ти украсата?
- Доста сте се постарали явно... – заяви Паркинсън и се огледа.
Погледа й се спря на Ерис, която точно в този момент душеше Драко с един от сребристите гирлянди, докато той безмилостно я щипеше с такава сила, която с малко усилия би надробила кокосова черупка. Панси се намръщи лекичко и заяви:
- Сериозно ти говоря, те май не се преструват. Но защо Ерис е толкова... агресивна?
Тиодор също погледна яростния бой и заговори с много тих, поверителен тон:
- Получи бележка от майка си.
- Не думай! – изненада се Паркинсън.
- Да, точто така... – Нот кимна. – Ходи при баща си, не ми разказа каков е станало, ама как се разбесня само... особено като разбра коя е милата й маминка...
- И коя е? – Панси веднага наостри уши с присъщия й тон, когато надушеше някаква клюка.
- Да не мислиш, че ще ти кажа? – сряза я събеседникът й. – Аз самият не трябваше да узнавам, но то бе по погрешка...
- Хайде де. – замоли го Паркинсън. – Знаеш, че няма да кажа на никой...
- О, да, знам това. – подигравателно се изсмя Тиодор.
Панси го изгледа нацупено и се загледа в огъня. Коя ли бе жената, в която Черния Лорд бе (или не бе) се влюбил? Отначало, когато разбра коя всъщност е Ерис, Паркинсън никога нямаше да повярва. Но постепенно свикна с тая мисъл и сега изобщо не й обръщаше внимание, защото Ерис се бе оказала горда слидеринка и добра приятелка. Рязък звук от строшен порцелан накара Тиодор и Панси да се обърнат втрещени. Ерис стоеше на колене и се бе подпряла на ръцете си, дишайки тежко. До нея се търкаляше Драко, целия в драскотини, държеше се за главата и скимтеше като пребито куче, като през някое друго проскимтяване пускаше по някоя “мила” дума по адрес на Ерис. Тя му метна един поглед и му изкрещя на ухото:
- Стига си скимтял, беше просто малка статуетка, или главата ти е от кристал, а?
И наистина, около тях се бяха пръснали множество парченца. Драко я срита в едното коляно и отвърна:
- Идиотка такава, ще ми счупиш главата!
- Какъв ти е проблема? – Ерис не издържа повече и се просна на пода като килим. – Изобщо не те боли, преструваш се.
- ТАКА ЛИ?! – изрева Драко като ранен лъв. – Я И ТИ СЕ ПОПРЕСТРУВАЙ МАЛКО!
И като докопа още една статуетка я хвърли с всичка сила по Ерис. Тя не се отдръпна навреме и порцелановото джудже я уцели по главата. Тя извика от болка и... никой никога не я бе виждал да показва болката си. Тиодор прескочи канапето и се завтече към нея. Тя се търкаляше по земята, удивително наподобявайки Малфой, и хлипаше тихичко. Тиодор се опита да я придърпа към себе си и изрева срещу Драко, който се бе опулил от изненада.
- Какво й направи?!
- Нищо! – възмутено изсъска Драко. – А тя какво ми направи?! А?
- Не ми пука за теб! – обяви Нот и продължи опитите си да придърпа Ерис и да види защо толкова здраво стиска главата си. Тя изобщо не му позволяваше дори да я докосне.
Драко се огледа и видя въпросителният поглед на Панси. Той вдигна рамене и се прибра в спалните на момчетата. Паркинсън се поколеба две секунди и изприпка при него. През това време Тиодор някакси бе успял да вдигне Ерис на ръце и я занесе на канапето пред камината. Момичето моментално обви ръцете си около врата му и изобщо не го пусна. Косата й бе станала бяла, тежка и толкова дълга, че краищата й стигаха до коленете на Нот. Когато той видя, че не може да я накара да го пусне седна на канапето, като Ерис все още бе в ръцете му. Той я замилва нежно и заяви:
- Ерис, какво има? Никога не съм допускал, че той може да те нарани така... Какво всъщност има? Недей, не се разчувствай така, не давай да те разстройва...
Момичето се поуспокои о се притисна още в него. Най-накрая прошепна:
- Защо ме заболя? Не биваше, мен никога не ме боли...
- Ерис, ти чуваш ли се?! – почти извика Нот. – Та той я запрати с всичка сила по теб, а разстоянието бе прекалено малко, за да изгуби инерция... Ако не те беше забояло щях да се притесня, че си лишена от нервна система.
Момичето се засмя тихо но внезапно усети нещо като полъх и неочаквано се отпусна и припадна. Тиодор се паникьоса. Вместо да се вайка обаче, той отново я хвана здраво и я занесе в болничното крило. Мадам Помфри, която беше в кабинета си излезе да ги посрещне и като видя окаяното състояние на Ерис направо изпищя от уплаха.
- Господи... какво й се е случило?
- Нищо значително, освен че една порцеланова фигурка я уцели по главата много здраво. – смънка Тиодор.
- О, горкото гълъбче! – изстена старшата сестра. – Остави я тук...така, добре...
Докато Мадам Помфри внимателно преглеждаше главата на Ерис, Нот нервно крачеше нагоре-надолу из болничното крило. Ядосваше се на Драко – колкото и да се били с Ерис, тя все пак беше момиче... нищо че го бе ступала така здраво. Злорадстваше при мисълта, че той е значително по-пребит от нея. Изведнъж чу някакво охване. Той се обърна и с радост видя, че Ерис се е надигнала и безуспешно отбива набезите на старшата сестра в опита й да прегледа останалата част от главата.
- Не, благодаря, вече съм добре... – уморено мърмореше момичето.
- Как ще си добре! – възмутено попита мадам Помфри. – Та нали ако те беше уцелила малко по-надясно щеше да изпаднеш в кома!
- Кома ли? – засмя се слидеринката. – Не, няма такова нещо... благодаря ви, все пак... довиждане.
И правейки се, че не разпознава Тиодор тя излезе някак от болничното крило. Малко обиден, той я настигна и попита:
- Ехо, Ерис!
Тя се вгледа в него с искрено любопитство и попита:
- А ти кой си?
Той направо се втрещи. Момичето забеляза физиономията му и се усмихна:
- Шегувам се.
***
Когато влязоха, Драко и Панси се бяха сгушили един в друг пред камината в общата стая и тихичко хихикаха. Малфой метна леден поглед на Ерис и подхвърли:
- Събра ли силици за втори тур, а? Или те е шубе?
- Кой го казал – страхливецът. – не му остана длъжна Ерис. – На тебе страхът ти е в кръвта, сигурна съм.
Драко се втурна към нея, очевидно давайки начало на втория тур. Ерис направи същото. Опитите на Тиодор и Панси да ги разтървават бяха напълно безплодни и престанаха една когато Ерис изрита Драко, той се блъсна в Тиодор а той пък се блъсна в Панси и последните двама паднаха на пода с тежко тупване. Междувременно Малфой вече пак бе подхванал да скубе Ерис, която пък бе предпочела да го хапе безмилостно. Битката бе толкова жестока, че древните гладиатори, борейки се за живота си изглеждаха като образец за ангели. След около един час двамата обаче се поизмориха и Ерис просъска:
- До първи стон.
- Дадено, кранто! – отвърна й Драко и й заби жесток юмрък в ръката.
Ерис обаче само се изсмя ледено и (пренебрегвайки опулените погледи на Тиодор и Панси) така дълбоко заби зъбите си в рамото му, та чак й се стори, че усеща привкус на кръв. Драко не се сдържа и изохка, но Ерис го пусна чак след няколко секунди. Тя доволно преглътна и отново усети привкуса на кръв. Предчувствайки нищо добро, тя попита попита предните си зъби и замря пред неприятната изненада – по ръката й остана кръв, но тя не усещаше нищо да я боли. Кръвта явно не бе нейна... и това бе вярно. Драко, който се държеше за пострадалото рамо се примъкна някак до канапето и се просна на него. Усети, че нещо тече по ръката му и направо не припадна като видя, че това е собствената му кръв. Останалите трима слидеринци се доближиха до него с любопитство, което бе примесено с лек уплах в очите на Ерис. Той й изрева:
- Сега ти ще ми закърпиш рамото! Изобщо не ми се обяснява на мадам Помфри!
- Е, хубаво де, не врякай така... – измърмори тя и се запъти към спалните ма момичетата.
След малко се появи оттам с котел, някои съставки за отварите и носна кърпа. Подхвърли кърпана на Тиодор и Панси с думите “Попийте му кръвчицата...” и се зае усилено да приготвя някаква отвара. Когато бе готова, момичето сипа известно количество в най-близката празна чаша, а в другата част топна една кърпичка, която извади от джоба на мантията си. Отиде до Драко и седна до него, заявявайки:
- Поизправи се...
Той неохотно седна на канапето. Ерис поклати глава, все едно сама се убеждаваше в нещо и попаде чашата и кърпата на Панси, докато вадеше магическата си пръчка. Тя я насочи към рамото на Драко, койно в първия миг се уплаши малко, но момичето просто заяви:
- Диффиндо!
Мантията и ризата му се разкъсаха и оголиха разкървавеното му рамо. Той се опули неодобрително, но Ерис го сряза:
- Не ме карай да те събличам, моля те... това е по-добрият вариант.
После взе кърпичката и внимателно я добпря до раната. Тя зяпочна бавно да зараства, но Малфой усещаше само лек гъдел, докато все още се пулеше към собственото си рамо. Ерис видя физиономията му и каза:
- На това ме научи твоето мило татенце...
- Моят баща?! – не можа да повярва на ушите си Драко. – Я не дрънкай глупости, как баща ми ще те учи на отвари?
- О, ти много неща не знаеш. – отсъди с мрачно подобие на усмивка момичето. – Страхотна компанийка са това смъртожадните, все още се чудя как позволих на татко да ме прати тук.
- Моля? – изписка Панси. – Не ми казвай, че ще станеш смъртожадна...
- Нещо против? – ледено я попита Ерис, докато оставяше кърпичката.
- Ъ-ъ-ъ, не... – бързо избърбори Паркинсън. – Просто не очаквах...
- Това е смешно! – изсмя се сурово Ерис. – Да очакваш дъщерята на Волдемор да стане нещо различно от това, за което е предназначена.
- Да, наистина, Панси. – подкрепи я Драко. – Аз също нямам търпение да стана смъртожаден.
- И аз. – вдигна рамене Тиодор.
Панси ги изгледа смутено и си намери някакъв предлог, за да се скрие в спалните на момичетата. Тримата бъдещи смъртожадни я изгледаха учудено и Тиодор рече замислено:
- Какво ли й става?
- Може би просто я е страх. – отвърна Ерис и добави. – Хайде, пий, няма да те отровя, господин Ухапан.
Драко изгълта набързо отварата (която изненадващо нямаше никакъв вкус) и заяви:
- Страхът е хубаво нещо...
- ... особено когато се страхуваш от мен. – довършиха в хор с Ерис и се засмяха.
- Хей, има ли нещо, което пропускам? – весело попита Нот и скръсти ръце.
Ерис и Драко се спогледаха и между тах като че ли премина искра на взаимно съгласи, след като Малфой обяви:
- Не. Нищо.
- Абсолютно. – додаде Ерис и с магическата си пръчка отново заши мантията на “пациента” си.
Нот поклати глава и се запъти към спалните на момчетата, оставяйки Ерис и Драко сами. За тези четири месеца, откакто познаваше Ерис, се бе убедил, че между нея и Малфой има някаква особена връзка, която бе неразрушима. Въпреки честите си свади и стократно по-честите си боеве, те сякаш бяха като брат и сестра. Не, разбира се, че между тях нямаше кръвна връзка, но като се изключеше огромната разлика във външния им вид, те сякаш бяха... обвързани. Държаха се като роднини, които не могат да се понасят. Биеха се, караха се, обиждаха се, пускаха коя от коя по-хапливи забележки, но сякаш не можеха да търпят дълго един без друг – било то само заради боя. Ето защо идеята Тиодор да ревнува от Драко му се струваше абсолютно абсурдна. Нот се тръшна на бюрото и извади молива си. Докато той търсеше нещо ново, което да нарисува, Ерис и Драко обявиха временно примирие и се отдръпнаха един от друг, за да си починат. Изведнъж Малфой попита:
- Защо се махнаха? Защо ни оставиха сами?
- О-о-о, милото ми момченце! – лигаво възкликна Ерис и нежно го ощипа по бузата. – Страх те е да не би да ти се случи нещо ако останем сами ли? Да изтичкам ли за Теодор да те пази? Не, чакай, Панси ще те разцелува и всичко ще ти мине.
Двамата се засмяха. Бяха прекалено изморени за да се сбият отново. Драко осъзна това и отново попита:
- Защо с теб само се бием?
- Нямам идея. – вдигна рамене