Глава осемнадесета – Мама

- А-а-а-а, добро ут...ут...утро, Ерис. Честита Коледа.
- Честита Коледа и на теб. Имаш подаръци. – отвърна момичето.
- А твоите къде са?
- В моята спалня вероятно.
- А, да, вярно... – Тиодор си припомни събитията от изминалата нощ.
Някои от тях бяха толкова хубави, че си мислеше, че е сънувал. За всеки случай реши да се увери в истинноста им:
- Не съм сънувал, нали?
- Не. – засмя се весело Ерис. – Не мисля, че е възможно двама души да сънуват един и същи сън. Това даже и магьосниците не го могат... Но май хубаво сме се позабавлявали снощи.
И тя посочи разхвърляното тесте карти на пода. Облече се надве-натри и излезе без да дава каквито и да било обяснения. Тиодор също си облече дрехите(което му отне известно време, беше необикновено разсеян) и се зае за купчината подаръци край леглото му. Внезапно вратата се отвори и се подаде главата на Ерис.
- Аз ще си разопаковам моите в общата стая...
И тя се върна край своята купчина подаръци, които бе пренесла в общото помещение на слидеринци. Нот се подвоуми за миг два и реши да последва примера й. Момичето все още се мъчеше с първия си подарък. Панделката не изглеждаше кой знае колко сложна, но явно и Ерис също бе доста разсеяна. Разопаковането на подаръците им отне цяла сутрин и те пропуснаха закуската а и обяда. От време на време изпускаха по някое възклицание по повод разопакования подарък. Цезар наперено обикаляше около тях и от време на време се мъчеше да скочи на главите им, но поради малките си размери и нежеланието им да му окажат каквато и да е помощ за тази “благородна” кауза начинанието му се провали с гръм и трясък. Затова той подгони останалите два-три мехура из стаята. Когато и двамата най-сетне бяха готови и се канеха да тръгват едно почти миниатюрно подаръче привлече вниманието на Тиодор. Той го вдигна и каза:
- Хей, пропусна това...
- Да, благодаря.
Ерис се пресегна и го взе в шепата си. Отвори го внимателно и когато отвори малката кутийка видя стъклено топче, в което имаше нещо, но момичето не разбра какво е. Отдалече топчето приличаше на котешко око. Тиодор, който държеше кутийката се взря в нея и възкликна:
- Има и бележка.
Ерис любопитно я извади и се взря в нея. Беше надписана с много дребен почерк, който и без това не бе много четлив. Все пак след известно взиране тя я разчете. Думите сякаш се превърнаха в меч, който я разсече на хиляди малки късчета.
“От Джейн Клайд Ейвъри - мама”
- Не... – трескаво зашепна момичето. – Не, някой се е пошегувал с мен... Ейвъри... мама... не...
- Мама ли? – повтори озадачено Нот. – Ейвъри? Чакай, само аз ли не мога да направя връзката?
- Само един човек може да я направи... и сега ще си понесе последствията... – гласът на Ерис бе толкова леден и ядосан, че Тиодор без да иска се отдръпна.
Ерис го изблъска още повече и се втурна извън общата стая. Без да се поколебае, Нот хукна след нея, мъчейки се да я разубеди. Знаеше, че тя ще иска да говори с баща си. Всичко бе безуспешно. Колкото пъти той я настигнеше тя отметваше грубо ръката му и продължаваше още по-яростно да търчи нагоре, към вратите на замъка.
- Ерис, недей... може да е опасно, ами ако някой те проследи... ами ако Дъмбълдор... – разтревожено говореше Тиодор, но това бе грешка.
- НЕ МИ ПУКА ЗА ДЪМБЪЛДОР! ТОЙ НЯМА ДА МИ ОБЯСНИ ТАЗИ НЕЛЕПА ШЕГА! ТОЙ НЕ МИ Е БАЩА! – разкрещя се Ерис с всичка сила. – ТОЙ НЕ ЗНАЕ НИЩО ЗА МЕН, НЕ ИСКАМ ДА ЧУВАМ ЗА НЕГО! МАХНИ СЕ! МАХНИ СЕ!
Хари, който тъкмо излизаше от Голямата зала, бе направо шокиран от виковете. Следвайки любопитството си, той се прмъкна тихичко и замръзна пред странна сцена: Ерис викаше по Нот с всички сили, а той упорито продължаваше да я разубеждава в нещо. Двамата скоро стиг-наха до тежките порти на замъка и излязоха извън него. Още по-любопитен, Хари ги последва. Внимаваше много, но нямаше нужда, защото двамата слидеринци бяха толкова заети да се карат, че не забелязваха нищичко. Те упорито излизаха все повече и повече от територията на замъка. Тъкмо когато Хари се канеше да се върне, защото си нямаше и идея какво правят, вниманието му бе заковано от Ерис, която се спря и се обърна. Грифиндорецът замръзна – тя можеше да го види всеки момент. Но тя втренчено гледаше Нот, който все още я умоляваше нещо:
- Ерис, недей... все ще има повод да го питаш...
- НЕ! – извика пак момичето, но после сякаш се поуспокои и заяви по-тихо. – Не, Тиодор. Точно този въпрос не търпи отлагане. Единият от двамата ще си плати прескъпо за това малко забавленийце...
Сега Нот също се вбеси и се развика:
- Ерис, ти чуваш ли се какво говориш?! Нима искаш да ми кажеш, че ще убиеш Черния Лорд?
Но с рязко пукване момичето се магипортира – вече можеше да го направи, беше извън територията на замъка и онзи глупак, директорът, не можеше да направи нищо. Тиодор, който тъкмо се бе пресегнал да прегърне приятелката си хвана само въздух и оклюма. На Хари му бе доста-тъчно. Той хукна към замъка. Не бе направил и десетина крачки, когато един стреснат вик сякаш го позабави. Ако гласът не бе различен той с лекота би се заблудил, че Снейп е наблизо.
- ПОТЪР!
Следваше някакво промърморване и силата на проклятието блъсна Хари на поне десетина метра напред. Той падна тежко и тутакси усети остра болка на няколко места по тялото си. Дочу приближаващи се стъпки и остър студен глас:
- Какво правиш? Шпионираш Ерис, нали?
И още едно проклятие го уцели в гърба, причинявайки му още повече болки. Той се обърна с мъка и бе малко по-подготвен. Изруга яростно и изрева:
- ИМПЕДИМЕНТА!
Уцели Нот право в стомаха и той се преви на две с ужасни хрипове. Въпреки това дори не мислеше да се отказва, затова вдигна пръчката си и не по-кротко извика:
- Киде!
Само по някаква щастлива възможност Хари успя да го избегне. Той се претърколи в снега и тъкмо когато да запрати още нещо по Нот, го сряза друг глас, който просто си умираше за това:
- Потър! Нот! Какво правите тук?
Беше Снейп. Той яростно се приближаваше към двамата. Хари се изправи – не искаше да му достави удоволствие от гледката да е проснат на земята като парцалена кукла. Ако не бе толкова заслепен от болката и омразата към двамата – Нот и Снейп – можеше да е по-предпазлив но сега процеди ядосано:
- А вие какво правите тук?
- Не ми дръж такъв език, Потър! – тросна се преподавателят по отвари. – Отнемам десет точки от Грифиндор. Сега бегом марш към замъка!
***
Ерис се магипортира на около два метра от познатите й дъбови врати. Този път нито почука нито извести, че е тук. Още по-яростно(ако това изобщо бе възможно) ги блъсна и влетя вътре. По познатия й път изблъскваше смъртожадните, които от изненада едвам едвам помръдваха. Точно пред покоите на Волдемор Опаш препречи пътя й и заяви с мазен, цвърчащ глас:
- Не сега, господарке, Черният Лорд си почива.
- Махай се Опаш! Черния Лорд има да дава обяснения. – изрева Ерис и извади пръчката си. – Ако не се дръпнеш до пет секунди ще те превърна в калъпче сапун.
Опаш се дръпна неохотно и осводи вратите. Ерис влетя вътре и завари баща си на неговия престол. Той вдигна глава и възмутено викна:
- Кой смее да ме безпокои когато казах, че си почивам?
- Ти ли ще ми говориш за безпокойство! – разфуча се Ерис. – Впрочем, здравей и на теб.
- Ерис! – Лордът не можа да прикрие изненадата си. – Какво правш тук? Трябва да си в училище.
- Не ми дреме за тъпото училище! – изрева момичето и с всички сили метна котешкото око по баща си.
То го уцели право в носа и Волдемор също се ядоса. Той извади пръчката си и извика “Круцио!”, но Ерис само се понаведе на една страна и се изплъзна. После заяви унищожително:
- Тц, тц... тате, тате, крив ти е мерникът...
Волдемор се усмихна иронично и попита, този път по-спокойно:
- Какво те води насам? Не ми изглеждаш много щастлива.
- Джейн Клайд Ейвъри. – много бавно отвърна Ерис. – За мен – просто мама.
- Мама ли? – повтори озадачено Черния Лорд, но после лицето му се сгърчи в отвратена физиономия.
Той се втурна напред и подминавайки Ерис, отвори широко вратите на покоите си и изрева колкото му глас държи:
- ЕЙВЪРИ! ЕЛА ТУК - ВЕДНАГА!
Смъртожадните се вкамениха и станаха ниски като тревата. Най-накрая от тях се отдели дребен мъж и се поклони толкова дълбоко на Лорда и дъщеря му, че едва не падна.
- Да, господарю?
- ВЪТРЕ! – още по-силно викна Волдемор.
Останалите смъртожадни офейкаха на групички, на групички да не би и те да са се провинили в нещо – никога не бяха виждали господаря си чак толкова ядосан. А щом и дъщеря му бе още по-мрачна и от самия него... На Ейвъри щеше да му трябва повече от чудо за да оттърве седемте фута земя или иначе казано – освен ако ангел небесен не паднеше от небето, той щеше да заспи оня сън, от който никой досега не се събудил освен Христос, но той пък се бе възнесъл на небето. А смъртожадните се съмняваха, че Ейвъри умее такива номера.
Междувременно самият Ейвъри бе проснат на земята и целуваше крайчето на мантията на Волдемор. Лордът го подритна и ледено рече:
- Ейвъри, прекалено много грешки ти се събраха.
- Простете ми, господарю... хлипаше смъртождният.
- Глупак! – не особено изискано изкоментира Волдемор. – Писал си на сестра ти, нали?
- Сестра ми ли? Какво общо има сестра ми, господарю...
- НЕ ЛЪЖИ! – извика отново Черният лорд. – Виждам как в жалката пихтия, служеща ти за мозък се върти мисълта как да скриеш от мен тази идиотска постъпка. Ако продължиш да се опитваш да ме лъжеш ще се наложи да...
- Не, господарю, не ме наказвайте! – викна Ейвъри. – Умолявам ви, ще ви кажа... наистина, аз писах на Джейн...
- Идиот! – бе новият коментар на Волдемор. – Колко пъти съм ти казвал... Глупава жена! Ако още храни някакви илюзии, че аз... но това е смешно! Вашето семейство сте изключително глупави, Ейвъри...
- Както кажете, господарю...
- Какво й написа?! – сряза го Лордът.
- Само няколко изречения... – хлипаше смъртожадният. – Че дъщеря ви се е завърнала при вас и... и че сте щастлив от това...
- Разбира се, че съм щастлив! – отново го подритна Волдемор. – Дъщеря ми поне не е наследила вашата отличителна черта – неземната ви кретения! Ами ако совата е била прихваната? Всичко щеше да иде по дяволите само заради птичия ти мозък! Круцио!
Смъртожадният се сви и запищя от болка. Когато писъците му вече надвишаваха допустимото ниво Черният Лорд свали пръчката си и изцъка неодобрително:
- Поразен съм от моята милост.
- Аз също. – обади се Ерис. – Но ти все още ми дължиш обяснения... мило татенце.
Волдемор се засмя ледено и като скръсти ръце, се загледа през единствения прозорец:
- Това стана много отдавна... Скоро след като започнах да набирам власт. Сестрата на Ейвъри също бе смъртожадна навремето. Тя си бе втълпила невероятно глупавата идея, че може да се издигне ако се сближи с мен. Глупава жена! Беше просто развлечение... трябваше й прекалено много време да разбере, че нямам време за сантименталности от сорта на семейство, спокойствие други такива. Един ден просто изчезна и никой не знаеше какво е станало с нея. Само Ейвъри се интересуваше, макар че се опитваше да го прикрие. Тайно от всички я издирваше – малко по малко, понякога някоя грешка сигурно му е струвала прескъпо, но все пак глупакът я откри. Точно седмица преди да ти пратя отова писмо. Тя ми написала само няколко реда, които съдържали името и адреса на сиропиталището. Както и твоето име. Нищо друго. Но Опаш, в нов отчаян опит да ми се подмаже ми донесе глупавата хартийка. Откровено казано, отначало мислех да пратя някой да ти убие – исках да унищожа всяка връзка с Джейн. В крайна сметка реших, че нищо няма да ми навреди да те видя. Останалото го знаеш.
Настана тишина. Хленчененето на Ейвъри привлече вниманието им и Ерис се обади спокойно:
- Какво ще правим с него?
- Ти си удивително хладнокръвна. Поздравления. – Волдемор пусна една крива усмивчица и червените му очи се насочиха към смъртожадният, който непонятно как се бе изправил. – Колкото до Ейвъри... Флингиос!
Пурпурна светлина във формата на свръхграмаден чук се удари в Ейвъри и го запрати с такава сила назад, че немощното му тяло се блъсна в тежките ковани врати, но не спря дотам, а даже ги проби и политна още назад. Въпреки че вратите към покоите на Волдемор бяха поели значителна част от удара, по-сериозна пречка бе случайно преминаващият Луциус Малфой, който не бе забелязал нищо и спокойно минаваше по коридора. Той навреме забеляза летящия Ейвъри и с магическата си пръчка спря полета му и го просна в краката си. Волдемор се начумери.
- Не биваше, Луциус... трябваш да го оставиш да си полети.
И той се засля високо и режещо, както винаги. Малфой разтегли устата си в широка усмивка и заяви мазно:
- Простете, господарю... а какво да го правя сега?
Волдемор изящно се промъкна през немалката дупка на вратата си и огледа Ейвъри. Въздъхна и нареди:
- Когато се свести вземете Бела и тримата тръгнете на път. Ако трябва ще претърсите целия остров, но намерете сестра му и ми я доведете... по възможност жива.
- Сестра му ли? – учудено попита Малфой – дали се бе сетил за онези далечни времена в набирането на власт? – Джейн ли?
- Колко още сестри може да има този глупак? – недоволно изсъска Черният Лорд. – Джейн, разбира се...
Скоро тримата смъртожадни бяха напълно готови за път и Волдемор им даваше последни наставления. Преди да тръгнат той се обърна към Ерис и я попита:
- Е? Има ли нещо, което има да добавиш?
Тя се позамисли малко и после удари такъв невероятен шамар на Ейвъри, че той залитна и почти се строполи в Белатрикс, която направи кисела физиономия, но пък се засмя злобно. Ерис издърпа обратно Ейвъри (колкото се може по-грубо) и му скръцна със зъби:
- Това ще ти се стори като майчина ласка в сравнение с онова което съм ти подготвила, ако се върнете с празни ръце.
Белатрикс й отправи възхитен поглед заяви:
- Сигурно се гордеете с дъщеря си, господарю.
- Истина е, Бела... – просъска Волдемор. – Трябва да призная обаче, че окото нямаше ми мигне да я убия ако бе наследила нещо от Ейвъри.
- Разбира се, господарю. – обади се Малфой и подръпна ошашавения Ейвъри, на когото му трябваше поне божествено просветление за да разбере как едно средновисоко и хилаво момиче може да раздава такива шамари. – Да тръгваме, Ейвъри, току виж си получил и някоя друга ласка.
Лордът и дъщеря му изпратиха тримата смъртожадни с присъщия на двамата висок и режещ смях, навяващ хлад. Точно преди да се магипортират, Белатрикс прошепна на Луциус:
- Да си тъп в наше време ти струва скъпо.
- А да си Ейвъри – направо фатално. – отвърна Малфой с бледо подобие на усмивка.
***
Ерис и баща й се върнаха в покоите му, като след това поправиха дупката от Ейвъри. Волдемор отново седна на престола си, но веднага скочи и се заоглежда въпросително. По лицето му бе изписана недоволна гримаса.
- Какво има? – с насмешка попита Ерис, защото не бе виждала баща си в такава комична ситуация, все едно някой е прекарал електричество по престола му. – Да не би Ейвъри да ти е оставил габърче?
- Не е бил Ейвъри и не е габърче. – изсумтя Лордът и вдигна котешкото око. – Вярвам, че това е твое.
- Не ми трябва. – отсече момичето. – Освен ако не го натикам в устата на най-добрия ти приятел, че дано се задави.
- Най-добрият ми приятел ли? – червените котешки очи на Волдемор се присвиха. – Какво намекваш?
- Нали с Хари Потър сте най-добри приятели? – подметна Ерис. – И той идва тук всяка събота, за да пиете чай.
Волдемор изплющя с пръчката си и от нея се заизнизаха въжета, които се омотаха стегнато около Ерис. Лордът ревна:
- Не си позволявай твърде много! Няма да ти позволя да ми се качиш на главата...
- Добре де, попрекалих. – изсумтя момичето. – А сега ме пусни.
Волдемор щракна с пръсти и въжетата изчезнаха. Настана глуха тишина, която след малко бе прекъсната от просъскването на Лорда:
- А сега си върви. Блегодаря ти за посещението все пак...
- Хубаво. Довиждане... – отвърна Ерис и се запъти към вратата.
Преди да излезе се сети нещо и заяви:
- Знаеш ли, татенце, пропуснах да ти кажа – все пак съм наследила нещо от мамчето ми...
- Не ми казвай, че си отъпяла. – изсумтя Черният Лорд, загледан през прозореца.
- Не, от това няма да има полза. Но мога да поддържам телепатична връзка... и с малко труд – на големи разстояния.
- Хубаво. – като че ли искрено се зарадва баща й. – Така можеш да ме държиш в течение на всичко, което става в Хогуортс. А сега тръгвай – не искаме Дъмбълдор да се усъмни в нещо
- Да, както кажеш... довиждане.
И Ерис излезе. Когато се оказа навън от щаба тя се магипортира. Подобно на Хогуортс, никой не можеше да се магипортира на територията на щаба на смъртожадните. Баща й хитро бе направил много подобни магии и заклинания около сградата – както бе казал веднъж, не е в настоение да посреща какви да е гости.
***
Тиодор се беше пльоснал на канапето пред камината и отчаяно се опитваше да се напие с една кана вода, знаейки, че е безполезно. Чувстваше се като парцалена кукла. Никога не бе чувал Ерис да му крещи така. Чувството му за невинност го поддържаше, но само до някъде – всички отлично знаеха че ако им се прииска да умрат винаги могат да заговорят Ерис за семейството й. Нот отлично знаеше, че именно онази бележка и стъкленото око – били те шега или не – са ядосали Ерис и все пак когато тя му се разкрещя да се маха имаше чувството, че целият свят се е срутил под краката му и все едно всичките щастливи спомени бяха отлетели далече. Чувстваше се съсипан от мъка и му беше приятно да се държи така, все едно е загубил всичко и иска да се напие. Така че често надигаше каната и имаше чувството, че с всяка изминала минута се превръща в някакъв крем, който тече по канапето. Ерис вече я нямаше повече от час. Ами ако наистина се е опитала да убие баща си? Не, тя не бе глупава – може би тя и Черния Лорд не бяха точно щастливо семейство и обичащи се, но явно бяха привързани един към друг. Внезапно в помещението влязоха забързани стъпки и гласът на Ерис обяви:
- Е, върнах се. Жива съм, не се безпокой...
- Брависимо. – отвърна провлачено Нот и пак надигна каната.
Мъгълите можеха да се гордеят с актьор като него.
- Не се прави на улично пиянде. – сряза го момичето и изтръгна вече полу-празната кана от ръката му. – Ти чистокръвен ли си или какво?
Тиодор лениво се обърна към нея и изпуфтя:
- Върни си ми питието.
- Стига. – кисело отвърна Ерис, докато събличаше наметалото си.
- Върни си ми питието, де. – начумери си Тиодор.
Май й беше сърдит. Или поне си внушаваше така.
- Стига си се лигавил! – тросна се Ерис. – Щом ще се правш на обиден, добре тогава! Когато изтрезнееш, можеш да ме потърсиш в соварника.
И тя отново излезе. На Тиодор му трябваха няколко минути да осъзнае какви ги е вършил.
- Проклятие! – изруга той и още по-смазан се изтегна на канапето, защото му се струваше, че вече наистина ще се разтече като крем.
Ерис бясно се запъти нагоре към кулата със совите. Чудеше се защо точно соварника но нямаше друг избор – знаеше, че Тиодор ще я потърси до час-два най-много. Когато влезе я лъхна не много приятна миризма която сигурно би била непоносима ако не бяха огромните прозорци, през които се виждаха доста от училищните поля. Огледа совите – сред многото обикновени имаше само една чисто бяла – явно бе полярна и Ерис трябваше да признае, че е красива. Опита се да я примами, но това бе изключително недоверчива и упорита птица. Най-сетне обаче внимателно кацна на ръката на Ерис. Момичето се засмя и заяви:
- Не се безпокой, няма да те изям. Как се казваш, хубавице?
- Хедуиг. – обади се познат глас от вратата.
Беше Хари Потър, който държеше в едната си ръка плик а с другата тъкмо затваряше вратата. Ерис го погледна изненадано и попита:
- От къде знаеш?
- Защото е моя. – лаконично отвърна грифндорецът и нерешително се спря по средата на помещението.
- О, извинявай... ето. – посмути се момичето и протегна ръка.
Птицата я погледна още веднъж и кацна на рамото на собственика си. Той завърза плика за крачето й и я пусна. Двамата с Ерис се загледаха подир отдалечаващото се бяло петно на фона на сивите облаци. Хари скришом метна един поглед на Ерис, но явно не беше толкова скришом, щом като тя каза:
- Не си прави труда. Ние сме врагове. Аз трябва да те убия.
- Нима? – с насмешка отвърна той. – А защо не го направиш?
- Защото сега не му е времето. По-добре си намери някоя друга за тези шест месеца, които ти даваме отстрочка.
- Кои сте вие?
- Аз и баща ми. Намери си друга. Защо не се пробваш с Чо Чан? Хърмаяни Грейнджър? Която и да е друга... не мъдрувай откъде знам, нека просто споменем, че мога да чета мисли.
- Милият ви ръководител на дома казва, че само мъгълите казват “четене на мисли”. – ухили се Хари, сетил се за уроците си по оклумантика миналата година.
- Милият ни ръководител не се мярка никъде. – лаконично заяви Ерис.
- Защо се развика на Нот? – внезапно попита грифиндорецът.
- Наша работа. И като каза, Тиодор... довиждане.
След кратко колебание тя протегна ръка да се ръкуват.
- Това е най-много, което мога да направя.
- Ще боли.
- Хубаво.
Ерис свали ръката си, но Потър я сграбчи и я разтърси за довиждане. Заболя ги, но не чак толкова. Момичето я дръпна рязко и бързо заслиза към подземията. Осъзна, че трябва да се извини на приятеля си – той не бе виновен за нищо. Някъде по средата на пътя го срещна-той бързаше нагоре и не внимаваше къде стъпва. Когато видя Ерис се забърза още повече. Обаче още преди да продумал нещо тя заяви:
- Трябва да ти се извиня, Тиодор, ти изобщо не ми беше виновен и...
- Не, аз трябва да ти се извиня. Правех се на глупак, а не биваше...
Така изминаха още известно време докато се наприказват и извиняват. Най-накрая се прегърнаха и заслизаха към подземията, все още опитвайки се да кажат повече извинения от другия. Хари ги наблюдаваше мълчаливо от вратата на соварника. Какво ли искаше да каже Ерис с думите за отсрочката шест месеца? И защо Волдемор искаше да го убие точно след шест месеца? Е, поне можеше да се подготви... и да каже на Дъмбълдор. Последната идея му дойде изведнъж и тъй като нямаше друга работа реши, че може би ще му е приятно да си побъбри с едно приятелско лице. Когато обаче пристигна установи, че не знае паролата. Започна да изрежда подред всички лакомства, които му идваха наум. Най-накрая, когато почти се отказа заяви уморено и ядосано:
- Киселинни дражета, по дяволите...
Водоливникът оживя по познатия начин и отскочи. Стената се раздели и се показа познатото стълбище. Когато Хари най-сетне стигна до вратата, той по навик потропа два пъти и зачака отговор. Глъчката вътре позатихна и гласът на Дъмбълдор извика:
- Влез! А, Хари, ти ли си? Какво има...
- Ами... – заекна грифиндорецът – беше му малко неудобно, че идва да си приказва с директора просто ей така. – Ако не ви притеснявам, аз... просто исках да си поговоря с някой.
- Да, добре. – кимна разбиращо Дъмбълдор и измагьоса еди от тапицирание столове, негов специалитет. – Май нещо те притеснява, а?
- Всъщност, има нещо, което имам да ви казвам... за плановете на Волдемор.
- Слушам те.
Хари се понастани на предложения му стол и като си пое дълбоко дъх, заяви:
- Волдемор иска да ме убие след около шест месеца.
- Интересно... – Дъмбълдор го изгледа над гърбавия си нос и попита: - А откъде знаеш?
- Ерис ми каза, видях я...
И Хари разказа на директора за странната среща със слидеринката в соварника. Дъмбълдор го слушаше крайно съсредоточено – явно тези новини не бяха познати на Ордена. След като Хари привърши разказат си, мъжът въздъхна и каза някак тъжно:
- Да, за разлика от баща си Ерис държи на честността. Факта, че не използвала магическата си пръчка срещу теб, когато си бил затрупан от купчината сняг го доказва отлично. Въпреки това тя почти не се отличава от баща си – наследила е неговият характер, бързият му и възприемчив ум, и, да – неутолимата жажда за върховна власт.
- А, професоре... – Хари се спря нерешително. – Знаете ли коя е майка й?
- До колкото знаем дори самата тя не знае. Изглежда, това е още една от загадките на Волдемор...
- Още една ли? – опули се грифиндорецът. – В какъв смисъл...
- Бисквитка? – твърдо го прекъсна директорът.
Хари усети, че явно не е бивало да пита. Макар че миналата година получи страшно много отговори знаеше, че още много неща липсват от пъзела, който започваше с раждането на Волдемор.
Но къде и как щеше да свърши?