--------------------------------------------------------------------------------

Глава тринадесета – Тридесет и първи Октомври

Ерис извади Цезар от клетката му. Котето не бе очаровано от това, че са го събудили и въпреки това доволно се отърка в притежателката си. Тя започна да го разглежда – наистина бе чисто черен. Нямаше дори едно бяло косъмче. Очите му бяха яркозелени и когато светлината се отразяваше в зениците му, те започваха да светят в зловещ зелен цвят. Цезар скочи на главата на Ерис и замърка доволно.
- Хареса ти там, а? И така ли ще те нося ако отиваме някъде? – засмя се момичето.
В отговор на това котето започна да си играе с косата и. То ту удряше Ерис с лапичките си, ту я драскаше а по едно време лапна един кичур коса и доволно го загриза.
- Хей, палавнико! – засмя се момичето и го свали от главата си.
Котето я изгледа някак надменно и нищо не каза. “Разбира се, че няма да каже нищо, нали е котка!” чукна се по главата Ерис и прибра домаш-ния си любимец в клетката му. Цезар не запротестира, дори веднага се сви на кравайче и заспа. Момичето погледна часовника на стената – след пет минути беше часът на срещата и с Тиодор и тя започна да се гласи. Всъщност, само завърза косата си с една от ластичките – подарък от Карен – и си сложи наметалото – навън бе доста студено. Момичето отиде в общата стая, където вече я чакаше Нот. Тя му се усмихна.
- Е? Ще тръгваме ли?
- Ами да. – кимна той.
Докато бяха още в училището, двамата не си говореха. Тази тишина подтискаше слидеринеца и след като застанаха срещу брулещия ги вятър, той смутолеви:
- Много си хубава така.
- Благодаря ти. – наведе глава. – Ти също изглеждаш чудесно.
- Аз? Никога не съм изглеждал добре, какво остава за чудесно! – изненада се Тиодор.
Ерис го погледна право в очите и му каза тихо:
- Мислиш ли, че ако за мен не изглеждаше чудесно, сега щяхме да сме тук?
- Аз... – заекна Нот.
След кратко мълчание двамата се разговориха за мача. Обсъждаха го докато стигнаха селото.
- Е? Къде искаш да идам първо? – попита той, след като навлязоха в уличките.
- Не знам. Изобщо не съм чувала за никое място тук, така че отново ще ми бъдеш екскурзовод.
Както и през онази далечна сутрин, когато се запознаха, така и сега той започна да обяснява на Ерис. Разказа и накратко историята на селцето, и във всяко магазинче и говореше тихичко за него. Ерис бе очарована. Сигурно и трябваха поне десет очи, за да разгледа всичко. С усмивка слидеринецът я изчакваше, защото докато очите и главата и се въртяха на петдесет страни, момичето често се спираше. Тя най-много се забавляваше в магазинчето на Зонко – както винаги, претъпкано. Там кесийките им олекнаха значително, въпреки големия запас от злато, с който двамата се бяха заредили. След като обиколиха всичко възможно и вече излизаха от “Дервиш и Банджис”, Ерис погледна към стълбите.
- Какво е това място?
- Тук е краят на селото, Ерис. – видимо притеснен отбеляза Тиодор. – Не е кой знае колко особено и...
- Нещо ме призовава. – прекъсна го момичето. – Убедена съм. Ето онзи камък там...
- Ерис, как може нещо да те призовава? Та ти за пръв път идваш в селото! – опита се да прозвучи разумно Нот, макар че почваше да се притеснява.
- Казвам ти, този камък крие нещо! – слидеринката си запроправя път към един внушителен камък.
Въпреки притесненията си, слидеринецът я последва. Тъкмо когато се притесни, че я загуби от поглед пред него изникна камъкът. Въпреки че бе свикнал на бледността на Ерис, той направо замръзна на място. Лицето на момичето бе по-бледо и от еднорог, косата и очите и също побеляха до същия цвят.
- Ерис, какво... – попита Тиодор и тутакси му се изясни причината.
Ерис бе сложила ръката си на камъка. Пръстите и сочеха един добре изсечен надпис. Написано бе името “ЕРИС” с главни букви. Момичето се обърна към Тиодор и каза:
- Кой...
- Въпроса е защо... – поклати глава той. – Хайде, да се махаме.
- Не. – спря го Ерис. – Виж колко е красиво.
- Нищо не е по-красиво от теб. – промълви Тиодор.
Той се приближи към нея. Тя му се усмихна, припомняйки си сутринта, когато обикаляха езерото...
***
На стотици километри от тях Волдемор извади пръчката си и с нея очерта един голям кръг във въздуха пред себе си. Там, където бе преми-нало връхчето на пръчката му, се появяваха ярки зелени пламъци. Когато окръжността се затвори, кръгът вътре първоначално посивя, а после в него започна да се избистря картина. Едно момче и едно момиче си говореха, гледайки голям надпис на внушителния камък до тях. Момиче-то бе Ерис, собствената дъщеря на Черния Лорд. Развеселен, Лордът откъсна поглед от кръга и дръпна нагоре ръкава на мантията си. Той до-пря пръст до Черния знак на ръката си и мисленно извика “Нот! Искам да те видя веднага!”. След това застана пред кръга така, че тялото му да го закрива. След няколко минути се чуха стъпки и Нот влезе с поклон.
- Викате ме, господарю.
- Нот... – заговори Волдемор. – Ти имаш син.
- Да, господарю. – учуди се леко слугата му.
- И той е в Слидерин, в курса на Ерис. – продължи Лордът.
- Да, господарю. – отново отвърна Нот, все по-учуден.
- Кажи ми тогава, приятелю... – лека усмивка плъзна по лицето на Черния Лорд. – Какви чувства храни твоят син към моята дъщеря?
- Нищо друго, освен силно уважение и преклонение. – с всяка изминала минута смъртожадният се учудваше все повече и повече.
- Не бъди толкова сигурен, приятелю. – засмя се ледено Волдемор и заведе слугата си до кръга.
Нот се вгледа в картината, обкръжена от зелени пламъци, и зяпна. Собственият му син се целуваше с Ерис, дъщерята на Лорда. Тя бе обвила ръцете си около врата на Тиодор и двамата изглеждаха много щастливи. Веселият глас на Волдемор изкара Нот от транса.
- Е, Нот, смея да отбележа, че синът ти е завъртял главата на дъщеря ми.
- Аз...аз...не знам какво да кажа, господарю. – измънка смъртожадният. – Веднага ще му пиша...
- Нима не искаш роднинска връзка с мен? – студени пламъчета играеха в очите на Черния Лорд. – Повечето смъртожадни биха се радвали на такава възможност...
- Разбира се, че искам, господарю. Но връзката им – Нот махна към кръга. – зависи изцяло от Вас, смея да отбележа.
- Правилно, Нот, правилно. – кимна Лордът. – Е, изглеждат щастливи, нали? – рече той, загледан в Ерис и Тиодор. – Дъщеря ми има вкус, очевидно. Доволен съм от нея. Свободен си Нот, не укорявай сина си...- въздъхна Волдемор и отпрати слугата си.
Нот се поклони и излезе. Не можеше да определи дали е по-объркан, отколкото преди няколко минути, когато Лордът го повика.
***
След известно време Тиодор и Ерис най-сетне се пуснаха. Момичето заби поглед надолу. Слидеринецът нежно опря ръката си в брадичката и попита:
- Хей, какво има? Не претендирам са съм специалист по тези неща но...
- Не, нищо лошо няма. – погледна го Ерис. – Просто съм много щастлива и объркана.
- Объркана? – не разбра момчето.
- Беше толкова хубаво, все едно не е истина... – опита се да обясни слидеринката.
- А ти нима искаш да е само мечта? – погледна я изпитателно Нот.
- Не, разбира се! – припряно отвърна момичето.
- Тогава?
- Тогава какво?
- Тогава защо си объркана. Аз искам да гледам на това като най-щастливите истински минути в живота ми. – тихо каза Тиодор.
Ерис го гледаше миг-два и се усмихна.
- Прав си, разбира се. Хайде да идем до Трите метли за по един бирен шейк, а?
Слидеринецът се съгласи с охота. След големия студ в заведенийцето им се стори направо горещо. Двамата седнаха на една по-отдалечена маса и се загледаха в другите посетители. Въпреки известното количество възрастни, основно тук бяха ученици от Хогуортс. Скоро при двамата дойде мадам Розмерта, съдържателката.
- Какво да бъде, сладури? – усмихна им се тя.
- Два бирени шейка, моля. – поръча Тиодор.
- Ей сега. – отвърна съдържателката и се запъти към бара.
След малко тя донесе две шишета и две чаши. Двамата слидеринци извадиха портмонетата си и платиха. Изпиха шейковете в мълчание. И двамата се чувстваха много странно – мисълта, че това е среща ги караше да се чувстват някакси неудобно. Когато бяха заедно без определен повод винаги намираха за какво да си говорят и се получаваше смислен разговор. След като изпразни чашата си, Нот погледна ръчния си часовник и каза:
- Предлагам да тръгваме. Няма да е зле да смъкнем наметалата за хелуинската вечеря.
- Добре. – съгласи се момичето и също изпразни чашата си.
След като двамата излязоха от Трите метли, Ерис си призна:
- Знаеш ли, когато сме заедно без официални поводи като среща се чувствам много повече на място отколкото сега.
- Аз също. – съгласи се Тиодор и добави: - Повече никакви срещи!
Двамата прихнаха и тутакси се почувстваха по-добре. Лекият им, непринуден разговор вървеше много по-лесно сега. Изведнъж Ерис се захили неудържимо.
- Какво има? Защо се смееш? – полюбопитства слидеринецът.
- Представих си физиономията на баща ми, когато разбере, че сме...така де, излизали сме заедно.
- А той непременно ли трябва да узнае? – мрачно отбеляза момчето.
- Повярвай ми, Тиодор – той винаги си има начини да разбере. – вече по-сериозно обясни момичето.
- Аз пък като си представя физиономията на моя баща по-скоро бих се притеснил. – замислено каза Нот.
- Мисля, че моето татенце непременно ще съобщи на твоето татенце. – изкриви физиономия Ерис.
Двамата отново се разсмяха. Тиодор обаче сериозно се замисли за това как ще реагира баща му. “Сигурно Черния Лорд ще си помисли, че се опитвам да осигуря власт на татко. А самия той какво ли си мисли?” размишляваше Нот. Сякаш прочела мислите му, Ерис го потупа леко по рамото и каза ведро:
- Няма да имаме проблеми, ще видиш.
Слидеринецът се насили да се усмихне.
***
На десетина метра от Голямата зала се засякоха с Драко, Краб, Гойл, Панси, Алунда, Балейн и Милисънт.
- Здрасти! – помаха им Ерис.
Паркинсън им направи знак да побързат и деветимата заедно влязоха в Голямата зала. Когато видя пищната украса, Ерис ахна. Приятелите и явно не бяха толкова изненадани, въпреки че разглеждаха любопитно помещението. Гойл забеляза изражението на Ерис и я попита:
- Нима в предното ти училище не сте празнували Хелуин?
Другите се обърнаха любопитно, защото също бяха видели изражението на момичето. Тя се смръщи леко и отвърна:
- Празнували сме, разбира се, но учителите никога не си направиха труда за пищна украса като вашата. Там много държаха да учим а не да се забавляваме.
За своя тайна радост, Ерис не усети угризения, че излъга така леко. “Добрият водач трябва да познава множеството и въпреки това остава силен и годен да ръководи.” помисли си за кой ли не път момичето. Тази мисъл и даваше сили. Въпреки това Ерис бе гузна – баща и и бе възложил да превърне живота на Потър в ад, а тя почти не се бе занимавала с него. Така или иначе, грифиндорецът изглеждаше така, все едно животът му е вече ад, така че за сега момичето не мислеше да си дава много труд. Загубата на мача бе направила Хари Потър още по-апатичен и затворен. В момента той седеше на края на масата на Грифиндор, далече от всичко и всички, далече даже и от верните си приятели...
- Прекрасно! Просто великолепно! – кипеше Рон. – Сега не иска да разговаря дори с нас.
- Рон, и аз се притеснявам! – разтревожено отбеляза Хърмаяни. – Загубата на Сириус...идването на Ерис...загубата на мача...
- Престани да ми напомняш! – ядоса се Рон. – Заради тази смотана кранта Хари дори лежа в болничното крило! Поне Уорингтън да не я беше забелязал, но не-е-е-е-е-е...
- Стига, Рон! – сепна се момичето. – Тя можеше сериозно да пострада!
- Аха, значи за нея те е грижа, но за Хари не те е грижа! – унищожително каза червенокоското.
- Как посмя! – извика Хърмаяни, но в този момент Почтибезглавия Ник им направи знак да говорят по-тихо.
Хърмаяни изгледа ядосано Рон и се зае за вечерята си. Никой не им обръщаше внимание – всички си приказваха, веселяха се, ядяха от празничната вечеря. Или почти никой...
Вниманието на Ерис бе привлечено от нечий вик на грифиндорската маса. Тя се огледа любопитно и видя, че Грейнджър и Уизли спорят ядосано за нещо. Изненадващо бе, че Хари Потър не бе с тях. Ерис обходи масата на Грифиндор и го видя – точно на края, замислен, както винаги, тъжно гледа вечерята и преглъща едвам-едвам. “Леле, на тоя определено му е черно...” доволно си помисли Ерис.
- Ерис, чуваш ли ме? – сякаш отдалеч достигна до нея гласът на Карен.
- А? Извинявай, не. – сепна се Ерис.
- Какво си се зазяпала по Потър? Тиодор няма да е доволен... – подразни я Лир.
- Какво за мен? – включи се Тиодор. – От какво няма да съм доволен?
Ерис метна един предупредителен поглед на Карен и обясни:
- Защо надувка като Потър стои сам и замислен? Мислех, че би трябвало да е винаги в средата на събитията...
Нот погледна презрително самотния грифиндорец и каза:
- О, това би трябвало да е нормално за него. Миналата година... – той наведе глава към Ерис и Карен, заговаряйки поверително. – миналата година лелята на Драко – Белатрикс Лестрандж - уби кръстника на Потър.
- Как? – поинтересува се Ерис.
- Татко не иска да ми каже. Когато го питам отговаря, че още не му е дошло времето. – намръщи се момчето.
Ерис погледна за последно Потър и после се включи във веселия разговор на приятелите си, слидеринци. За последен път се чувстваше така щастлива когато разбра, че е различна и ще може да се оттърве от мизерните мъгълчета. Вече почти бе забравила онези ужасни шестнадесет години в мъки и еднообразие. Сега бе толкова щастлива – беше сред себеподобни, всичките горди, всичките чистокръвни като нея, всичките идващи от прастари и почитани фамилии. Имаше приятели, имаше власт, имаше всичко, от което се нуждае едно момиче. Имаше и Тиодор... Ерис вдигна главата си и се загледа в момчето – светлината на десетките свещи хвърляше причудливи отблясъци по лицето му. Той си гово-реше оживено с Драко за куидич. Мимоходом мочитето си припомни разпределителната церемония. Докато минаваше със Снейп покрай ма-сите две капки восък капнаха на главата на Малфой...той бясно заразтрива главата си.... “Как искам да видя това пак!” размечта се Ерис. А защо не? Тя извади пръчката си и зад гърба си омагьоса една свещ. Тя потрепна, но на никой не му направи впечатление. Момичето махна леко наляво-надясно. Свещта се наклони и известно количество восък полетяха към главата на Драко. Както и предния път, той изохка и зара-зтрива главата си. Всички около него прихнаха и Ерис прибра пръчката си. Малфой се нацупи:
- Много смешно! Пак ли...
- Интересно защо точно върху теб? – усмихна се иронично Ерис.
Драко я погледна и осъзна работата.
- Ти ли...
- Аз! – изкикоти се момичето. – Много си смешен, когато правиш така. Приличаш на клоун.
- Кой го казва! – озъби и се слидеринецът. – Фокусничката.
- По-добре фокусничка, отколкото клоун! – отвърна му момичето.
Атмосферата отново започна да се нажежава и Балейн размаха ръце.
- Хайде, не се карайте.
Без да иска, ръката на момичето бутна чашата на Нот и цялата му мантия се оплиска с “Кървав сок”. Той се начумери.
- О, много забавно!
Балейн започна да се извинява, но бе късно. Тиодор взе едно карамелено кексче и замери Балейн с него. Уцели я право по носа и половината и физиономия се омаца с карамел. Момичето погледна вбесено и понечи да се върне. Пипереното дяволче уцели обаче Драко – и то право по ухото. Малфой се ядоса и потърси виновника. Така и не разбра кой бе той и затова се прицели право в Ерис. Така на масата на Слидерин се разрази истинска битка...с храна. Учителите забелязаха прекалено късно – битката се пренесе и на другите маси. Получи се невероятен, косми-чески хаос. Всеки се стремеше да се докопа до храна, но за да я метне по друг. Напразно учителите се опитваха да усмирят бушуващото мно-жество. А и храната не свършваше – домашните духчета изпращаха още и още. Професор Макгонъгол изпрати Хърмаяни до кухнята, за да им каже да спрат, но префектката не стигна далеч. Панси я уцели със солидно парче празнична торта и Грейнджър искаше да си го върне. “Това е идея.” помисли си Ерис. Тя взе голямо парче от същата торта, но Тиодор я спря:
- Ерис, кого?
- Него. – тя посочи Хари.
- Но той е прекалено далеч! – опита се да я вразуми Нот. – Пък и професор Макгонъгол е близо до него...ами ако я уцелиш?
- Точно това, че няма да стане. – усмихна се момичето.
Тя отново извади пръчката си. Прицели се точно в главата на Потър и използва отпращащото заклинание. Парчето се изстреля...
Хари недоумяваше какво става. Навсякъде летеше...храна? Нима учителите не можеха да усмирят учениците? Той се обърна назад, за да се огледа – и това бе голямата му грешка. Огромно парче торта го уцели със забележителна точност право в лицето. За няколко мига виждаше само много тъмно кафяво – вероятно шоколад. Внезапно по тялото му плъзна една особена лекота – стана му забавно. Той все пак махна тортата от лицето си и се облиза. Точно слещу него стояха Нот и Ерис. Двамата го гледаха и се заливаха от смях, понавеждайки се от време на време, за да сторят път на прелитащите ментови бонбонки. “О, добре тогава...” помисли си Хари и взе каната с тиквен сок. Най-безцеремонно стана и се запъти към Ерис. По пътя бе уцелен два-три пъти, но това не го интересуваше. Ако не бе вглъбен толкова много в задачата да стигне до масата на Слидерин, нямаше как да не забележи промяната. Когато той стана, залата заутихва. Всички искаха да видят какво ще последва. Хари стигна до Ерис. Тя бе с гръб към него. Той я потупа по рамото.
- Какво... – обърна се тя.
Изведнъж млъкна защото видя кой стои пред нея. Без да губи време, Хари вдигна каната и изля съдържанието и върху слидеринката. Заради плисъка залата утихна съвсем. Всички устремиха погледи към тях. Дори учителите млъкнаха. “Господи, тя ще го размаже!” – преглътна притеснено професор Макжонъгол. Внезапно Дъмбълдор я потупа по ръката.
- Няма да стане така, Минерва, ще видиш... – усмихна се той.
В това време Ерис стоеше като неподвижна. Но никой не забелязваше ръката и, която пълзеше към подноса с тортата. Внезапно тя го взе и буквално размаза творението на готвачите върху лицето на грифиндореца. Пусна подноса обратно и с ръце довърши “творението” си. Размаза тортата по косата, по очилата на Хари. Той стоеше като неподвижен.
- Така по ти отива! – заяви доволно Ерис.
Драко прихна.
- Браво, Потър! Вече си направо сладкишче!
- Ей, Драко! – сряза го гласът на Хърмаяни. – Искаш ли да станеш и ти така?
Слидеринецът се обърна – за да види как момичето намацва лицето му с карамел. Той се вбеси. Докопа първото нещо на масата и започна да си го връща. Залата избухна в смях. В средата се очертаха само две битки – към учителската маса се боричкаха Ерис и Хари, а към вратата – Драко и Хърмаяни. Никой не искаше да нарани другия, само да го намаца предостатъчно. Всички бяха забравили магическите си пръчки, за-клинанията – единствено оръжие им бе храната. Вече и четиримата бяха доста омазани. Освен Ерис, Хърмаяни също бе мокра – Драко и бе лиснал отгоре кървавия сок. Хари, все още в торта, се разсмя, но съжали. Едно пиперено дяволче го уцели право в устата. Най-накрая Дъмбълдор се провикна:
- Добре, стига!
Той единствен от учителите изглеждаше весел. Залата утихна, а боричкащите се спряха и наведоха виновно глави. Директорът ги изгледа засмяно. Освен мокра, Ерис бе омазана с карамел, шоколад, глазура и всичко, което доскоро бе стояло мирно и тихо по масите. Другите трима изглеждаха още по-зле, а Хърмаяни бе в плачевно състояние. Бухналата и коса, омазана в какво ли не, изглеждаше още по-ужасно. Драко също не блестеше от чистота. Един кичур коса падна на лицето му и той приглади назад косата си. Тогава осъзна, че цялата му коса е омазана с мента от бонбоните. “О, прекрасно! Брилянтина ми отиде!” каза си той. Малфой метна един поглед на Хари – очилата му бяха полу-оранжеви, полу-кафеви от тортата, с която го ме намацала Ерис. Слидеринецът не се сдържа и се захили.
- Какво се смеете, Малфой? – обади се професор Макгонъгол. – Може би няма нужда да ви напомням, че косата ви е пригладена много при-лежно с мента?
Залата прихна. Учителката също се поусмихна. Дъмбълдор я стрелна с поглед и каза:
- Е, хубаво се позабавлявахме, смея да отбележа! За съжаление, всяко нещо си има край.
Той замахна с пръчката си, мърморейки нещо. Внезапно в Голямата зала се изви вихрушка, която помете всичко. Никой не разбра какво е станало, но когато вятърът пусна всичко на мястото му, залата блестеше от чистота. Учениците също. Мантиите им бяха чисти и безупречни, косите пригладени, а масите и чиниите блестяха. Всичко беше така, все едно до преди двадесетина минути не са прелитали всякакви делика-теси по случай празника. Драко пусна ръка по главата си невярващо – ментата я нямаше. Той се огледа – всички бяха изумени. Мантията на Тиодор бе непокътната, очилата на Потър блестяха, косата на Грейнджър бе придобила обичайните си размери, без всякакви бонбончета и трошички по нея. Дъмбълдор плесна с ръце и извика:
- Хайде, мърльовци! По леглата!
Със звънък смях учениците са заизнизваха от Голямата зала. Никога не бяха имали такова весело тържество. Малко или много всички призна-ха, че Слидерин хубаво ги позабавлява. Даже и Хари се веселеше с останалите. Позабравил малко своята мъка, той весело си говореше с Рон, Дийн и Шеймъс. Внезапно някой го настъпа здраво. Хари се обърна и видя, че е Малфой. Той му се ухили злобно и прозеди:
- Извинявай, тортичке! Не те видях.
- Няма нищо, ментичке. Колко пакета отиват на ден, за да се поддържаш? – не му остана длъжен Хари.
Момчетата за пръв път в живота си се усмихнаха един на друг и се разделиха – всеки за общите си стаи. Въпреки това те си отсаваха врагове – и двамата го знаеха.
- Тортичке? Тоя не е наред... – учуди се Дийн.
- Остави го, ментата му е влязла в мозъка. – измайтапи се Рон и продължи. – Беше страхотно, а, Хари? Краб и Гойл си го отнесоха! През цялото време аз ги замервах и така не разбраха какво е станало!
- Хей, чакайте ме! – спря ги гласът на Хърмаяни.
Момчетата я изчакаха и когато тя наближи, веднага се разбърбори:
- Беше страхотно! Оная кранта Панси ме уцели много здраво, но и го върнах тъпкано!
- Правилно ли чух, Хари? – намръщи се Рон. – На Хърмаяни и е харесало!
Но не само те обсъждаха големия бой.
- Ама как намацах косана на онова мътнородче, Грейнджър! – горещеше се Драко. – Жалко, че никой не я снима.
- Да, чухме вече. – отегчено го прекъсна Ерис и се обърна към Тиодор. – А ти? Забавлява ли се?
- Естествено! – засмя се той. – Гордея се с онова блюдо шоколадов мус, което запратих по Уизли. Така и не разбра какво е станало!
- Да, сега Грейджър направо ще го схруска! – зловещо се ухили Милисънт.
Слидеринци се засмяха. Панси излезе напред, за да каже новата парола (Покорство пред чистата кръв!) и всички се изсипаха вътре. Повече-то се запътиха да си лягат. Ерис също имаше такова намерение, но Нот я спря.
- Ерис, чакай. Не съм ти дал подаръка.
- Аз...е, добре. – отвърна момичето и се тръшна в едно кресло.
Тиодор грейна и се запъти към своите спални. След малко се върна с един голям, но плосък пакет. Момчето стисна ръката на Ерис и я целуна.
- Честит рожден ден, Ерис! Това е за теб!
- Благодаря ти...какво е? – усмихна се момичето.
- Ако ти кажа няма да е изненада, нали? – щастливо отвърна Нот.. – Лека нощ, аз ще си лягам...
- Да, и аз. Лека нощ!
Двамата се разделиха и всеки се запъти към спалните си. Когато Ерис влезе, приятелките и вече се бяха тикнали в леглата си и си говореха за нещо. Чувайки, че вратата се затръшва, те веднага спряха.
- Ерис, какво е това? – полюбопитства Алунда.
- Не знам, сега ще видя. – отвърна слидеринката и седна на леглото си.
Докато тя внимателно махаше панделката, останалите момичета се поизправиха, за да виждат. Най-сетне Ерис махна опаковката. Изпод нея изпадна картичка. Момичето я вдигна и прочете “На Ерис – Честит рожден ден. Пожелавам ти всичко, което желаеш и всичко останало, подходящо за поздравление за рожден ден. Ще те обичам винаги. Тиодор”.
- О, колко романтично! – въздъхна Балейн. – Всичко останало, подходящо за поздравление...
- Мен пък ми харесва! – отсече Ерис и постави картичката до другите.
След това се зае да отвори и самия подарък. Повдигна картонения капак и извади няколко листа, закрепени като тетрадка. На първия имаше внушителен, забавен надпис “Комикс – Настроенията на Ерис”. Отдолу беше нарисувана самата Ерис. Тя сочеше щастливо долния край, все едно молеше той да бъде разгърнат.
- Какво е това? – попита Милисънт.
Ерис им прочете заглавието. Момичетата веднага се натрупаха на леглото и, за да виждат. Алунда измагьоса още няколко свещи. Тиодор явно доста се бе постарал – Ерис бе нарисувана във всякакви ситуации. Но не бе само тя – нарисувани бяха и Драко, и Дъмбълдор, и Снейп, и контролното по отвари, и приятелките на Ерис, и мача, и дори онази смешна ситуация, когато Драко бе заявил, че Ерис и Панси ще накарат момчетата да спят по канапетата и диваните. На предпоследния лист бяха нарисувани всички – те се кланяха и Ерис благодареше за вниманието. Истинската Ерис затвори малката тетрадчица и въздъхна.
- Той никога няма да спре да ме изненадва! Не предполагах, че е толкова добър в рисуването.
- Но ти не си видяла, всичко! – възкликна Карен, гледайки последния лист. – А това си заслужава да се види...
Ерис взе от ръцете и комикса и отгърна на последния лист. Рисунката направо и спря дъха. Все едно се гледаше в черно-бяло огледало. Толко-ва хубаво беше нарисувана. На рисунката Ерис се бе облегнала на някаква маса. Беше облечена в обикновен тъмен пуловер с две дебели бели райета. Уж това беше стая, а някакъв незнаен вятър си играеше с косата на момичето. Тя бе много дълга и явно тежка, защото голямо количество бе пръснато по масата.
- Е, това си е чисто обяснение в любов! – обади се най-сетне Панси.
- Не, имаше и преди това. – отвърна и Милисънт. – Ето, на картичката. “Ще те обичам завинаги.” – прочете тя.
- Ерис, ти си късметлийка. – прошепна Алунда.
Но Ерис вече го знаеше. Мълчаливо момичетата си отидоха по леглата. Карен изгаси свещите и помещението потъна в тъмнина. Въпреки това Ерис прибра рисунките доста лесно – умееше да вижда в тъмното. Напук на това се тикна в леглото одска непохватно. Изобщо не и се спеше – момичето просто лежеше и гледаше балдахина си. Не знаеше колко е стояла така, когато на вратата се потропа тихо. Момичетоскочи да отвори – знаеше, че това ще е или Драко, или Тиодор. Но на вратата нямаше никой. Само долу имаше още два листа. Ерис ги вдигна любопитно – добре, че го направи. Отгоре пишеше “За Ерис - спешно”. Момичето влезе обратно в спалнята си и се тръшна на леглото. Извади магическата си пръчка и прошепна:
- Лумос!
Малката, мъждукаща светлина освети две нови рисунки. Едната представляваше сцената в Голямата зала – Ерис, Хари, Драко и Хърмаяни стояха изправени пред Височайшата маса. И четиримата бяха неописуемо омацани с всякаква храна, а Ерис и Хърмаяни бяха мокри. За разлика от другите трима обаче, само слидеринката изглеждаше весела. Тя бе скръстила ръце и лицето и бе разкривено в самодоволна физио-номия. Истинската Ерис прелисти на другия лист.
- О, Тиодор! – прошепна си тя.
Тази рисунка приличаше на портрета на Ерис. Пак бе черно-бяла, но точно тази Ерис нямаше да я покаже на другите. Във високи треволяци, близо до огромен внушителен камък се бяха прегърнали момиче и момче и се целуваха. Ерис не можеше да види лицата им, но бе сигурна, че знае кои са те. Тяхното щастие сега бе и нейно щастие. Момичето прибра и тези два листа в нощното си шкафче. Сякаш успокоена от нещо, Ерис започна да се унася. Скоро заспа, но с усмивка на уста. До края на живота си нямаше да забрави този рожден ден. Най-хубавият рожден ден в живота и. Най-хубавият ден в живота и.



Писател:Великата Bellatrix Lestrange