Андроника МАРТОНОВА

“Не показвам лицето ти, а най-горещото желание”. Един малчуган, застанал пред домашното ми огледало, шепнеше със стиснати клепачи магическата фраза от романа на Дж. К. Роулинг. Нещо се раздвижи, момчето усети полъх - дали не бе от летяща метла с марка “Нимбус 2000” - и скришом отвори лявото си око. Иихаааа - в далечината се вижда училището за вълшебства “Хогуъртс”, ето и игрището за куидич, а там нещо грамадно се чернее. Сигурно е брадата на Хагрид... Хлапето смело отвори и дясното си око - сякаш с това действие щеше мигом да влезе в света на магьосниците - и се взря в огледалото. О, какво разочарование! Образите бяха изчезнали. Само фигурата на малчугана самотно го гледаше отсреща...
Виждате ли какви работи се случват на децата (пък и на разни възрастни), които не само са прочели романа, но и са гледали филма “Хари Потър”. Хайде, признайте - всеки от вас като малък е искал да прави добри и малко пакостливи вълшебства. Е, някои напълно забравят за това, а други - други все още тайно мечтаят. За тях филмът на Крис Кълъмбъс е като магическо огледало - разпалва тайните, забравените, горещите желания. Направен е изцяло в духа на книгата. Нито повече, нито по-малко. Много е странно да прочетеш една история, да си представяш героите по един начин и по същия начин да ги видиш на екрана. Това не се случва често. Кълъмбъс естествено не е екранизирал дума по дума романа. Запазил е основната фабула и великолепната магическа атмосфера. В някои моменти е засилил драматизма. Най-силният - жестоката игра с каменните фигури на омагьосания шах, когато Рон, Хари и Хърмаяни търсят философския камък. Попадаш в средновековна зала, където доспехите на войниците са оживели. Тръпки те побиват. И те е страх. Само две същества дразнят сетивата във филма - недодялан кентавър и еднорог, но това се преглъща. Приказката си върви. Има и саунднаходка - в музиката на филма се прокрадва темата на черния и белия лебед от балета “Лебедово езеро” на Чайковски. Страхотна препратка към другите вълшебни истории в човешката цивилизация.
Милион обвинения се изсипаха върху главата на горкия “Хари Потър”. Първо, идиотското, че бил антихристиянски. Тук Умберто Еко правилно го защитава: “Досега никому не е хрумвало, че “Снежанка” е плод на сатанински заговор.” После пък - нямало философия. Който иска да се изживява не като велик маг - има ги “Алиса в страната на чудесата”, “Приказка без край”, “Матилда” или “Лабиринт”. В “Хари Потър” всичко е естествено, дошло със светлината на нощната лампа. Има и доста сериозно послание. Та Хари Потър - и при Дж. К. Роулинг, и при Кълъмбъс, е момче, което не изпитва омраза в сърцето си. Какво по-хубаво от това! Гледам разочарованото хлапе пред моето огледало и ми идва да му кажа: “Не бъди тъжен, във всеки от нас живее по един Хари Потър. Просто някои са му направили заклинание и не го пускат навън.”