Много ти е плитка националната самоидентификация по звателния падеж:
Звателният падеж или вокативът (на латински: casus vocativus) е падежна форма, която посочва лицето или предмета, към което (който) е насочена речта. Звателната форма обикновено се среща в пряката реч и служи за идентифициране на лицето (предмета) на което (който) се говори, например в изречението „Не знам, Иване“, името „Иване“ е в звателна форма и означава лицето, към което е адресирано съобщението.
Още в индоевропейския праезик звателният падеж в единствено число на съществителните е имал особена форма, различна от формата за именителен падеж. Звателният падеж следователно е бил част от индоевропейската система на падежите, като по-късно бива наследен от редица древни индоевропейски езици, като например санскрит, латински, старогръцки, праславянски и др. В много съвременни индоевропейски езици формата на звателен падеж е изчезнала, но пък в редица езици се е запазила. Такива езици са, например, новогръцкият език и много славянски езици (сред които български, сръбски, полски и др.), съвременните келтски езици (като например шотландски келтски и ирландски) и др. Звателният падеж се среща и в някои неиндоевропейски езици, като например грузински и арабски. В латински специални форми за звателен падеж има при съществителните от мъжки род от второ склонение, окончаващи на -us в именителен падеж. Тази форма окончава на -e, например, в известната фраза „Et tu, Brute?“ (И ти ли, Бруте?) Brute е в звателен падеж (в именителен падеж е Brutus).
|