Славянските литератури и славянското съзнание в България
Съзнанието, че сме славянски народ, заедно със съзнанието, че сме българи, запада от XV век, за да загасне почти в началото на XVIII в. Намерило убежище, заедно със славянското богослужение, в манастири, то не може да бъде поддържано, започвайки от XV в., от печатни богослужебни книги – сръбски, влахобългарски и, особено от средата на XVIII в., руски – нито от западния хуманизм и културната експанзия на католическия абсолютизъм през XVII в. Едва през XVIII в., космополитичен и рационалистичен, когато до нас, чрез руско посредничество, стига хуманизмът на Мавро Орбини и Цезар Бароний, обичани от славяните, и то чрез Паисий (род. 1722 г.), с неговата "История Славяноболгарская" от 1762 г., налагайки при това руско-славянска; както и в Сърбия по-късно, школа, когато се засилва славянската традиция у нас, още повече, че Паисий има само чувство, ако и да не го проявява нарочно, за езиково сродство между българи, сърби и руси, а и чувство за историческо или кръвно родство, слагайки произхода на българския народ, в духа на стария хроникарски стил, от славянския род скандавляне: от него се отцепили славяни, който по името на Волга се нарекли българи. За Паисий, син на своето време, това познание не е особена радост за сърцето – не знае да тегли последствията от тая славянска общност. И до края на XVIII в. това съзнание не печели много нито у Софроний Врачански (1739-1813), първия преписвач – в 1765 г. – на "История Славяноболгарская", ако и да го подклажда с политическа надежда от Русия, нито у йеромонах Спиридон, който издава тридесет години след Паисий, в 1792 г.,"своята "История Славяноболгарская",.............
сме ама отпреди 10-12 века
Посебно се посвети на имината , датумите , делата ......... страхотен научен труд , страхот
|