Ако някога се случваше да ходя по улиците сама, то бивах обсипвана с камъни от гъркоманските деца. Един ден Лазо Бинчевия син ме удари така силно по главата с камък колкото яйце, че ми се зави свят, паднах и кръв течеше по лицето ми. Но ме застигнаха някои от ученичките ми, взеха ме под ръка, приведоха ме до реката измиха ми главата и от един минувач взеха тютюн и ме превързаха. Това същото момче баща му го изпрати в Солунското гръцко училище да продължава науката, а то след два-три месеца избягва и отива в София, настанява се в българското училище и от там писало на баща си така: „Татко, оставете тоя гърцизъм. Вие сте станали маскара на света. Ние сме чисти българи. Аз се настаних в българското училище и няма да дохождам във Воден, догде не свърша тука класовете”.
Един ден дойде Лазовица у дома. Аз се в чудо видях като видях тая върла гъркоманка в квартирата ми. Тя седна, извади писмото от сина си и ми го подаде да й го прочета. След това ме помоли да ме отведе у тях на гости, където ме чакал кир Лазо. Аз много се подвоумих, но отидох с нея. Посрещна ме оня ми ти шкембелия Лазо Бинчев със сияющо лице. „Ех, даскала, казва ми той, много ми е кеиф, оти сино ми е на харно место у София, учи се по бугарски и много върви напред.” „Да, казвам, то му е собствения език и му е лесно да го учи.” Черпиха ме със сладко вино (наречено женско). При наздравицата извиках: „Да живее Македония, не я даваме на гръцките владици”. „И ние не я даваме, на гърците — анатема” извикаха двамата изведнъж. Аз си отидох изпроводена от двамата покръстени възвърнати български овчици и колко още има, които ще тънат в мрака на невежеството.
Отидох при Г. Гогов и му разправих за станалото у Бинчеви. Той, горкия, с въздишка каза: „Учителко, той не е станал чист българин, а галибарди” (боя, която се видоизменява).
|