|
В първите си 100 г. България е била федеративна
Византийските летописци не споменават за завоевателни прабългарски походи над славяните
Иван Петрински
От края на V в. и славяни, и прабългари атакуват Византия непрекъснато, усърдно и ожесточено. Все още богатите градове отсам Дунав, плодородната земя, обилието от всякакви блага, в крайна сметка самият Цариград по средновековната логика привличат всякакви племена и народи както горяща свещ нощните пеперуди. Много от тези племена и народи губят битката с Империята, но славяните и прабългарите са сред победителите в тази двувековна епопея.
Когато кръснотосците превземат Цариград през 1204 г., те подлагат града на чудовищно ограбване, което е и отмъщение за вековете, през които Византия гледа с презрение и погнуса задния двор на Европа на запад от Елба. Това, естествено, трагично събитие за европейския изток дава възможност на летописците да преброят богатствата на града. Всички извори за събитието твърдят, че след превземането на Цариград е установено, че богатствата, които се съдържат в него превишават като количество и качество ценностите в целия познат тогавашен свят. И ако в началото на ХIII в. е могло да се направи подобен извод, то той би бил десетократно по-верен за времето на славянските и прабългарските военни стълкновения с Византия.
Първоначално повикани като помощници във войните на Византия с остготите, прабългарите бързо се превръщат във враг на Византия. Само за краткия период от 491 до 540 г. те осъществяват девет опустошителни нападения дълбоко във византийските земи. За последното от 540 г. летописецът Прокопий пише: "По такъв начин те изтребили почти всички гърци - с изключение на пелопонесците". Натискът продължава с походите на кутригурите през 551 и 558-559 г.
Славянските набези са още по-разорителни за Византия. Разчитайки на добре организирани снабдителни бази отвъд Дунав, от първата половина на VI в. славянските набези са непрекъснати, а византийските балкански земи търпят още страховити погроми - през 548-549 г., 550-551 г., петте обсади на Солун между 584 и 675-677 г., както и обсадата на самата столица през 626 г.
Постепенно славяните усядат в земите на целия Балкански полуостров.
След 660 г. прабългарите, предвождани от Аспарух, достигат устието на Дунав.
Изключително важни са новите научни разработки, които показват на основата на вече обилен археологически материал, че заедно с тези прабългари се придвижват на юг под натиска на хазарите и части от славянското племе севери, познати от сведенията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Новодошлите заварват днешна България, заселена от "седемте славянски племена (рода) и северите". Тук се съдържа първият колосален проблем за българската историография. Според различните автори племената са седем общо, като северите е едно от тях, или пък са осем - седемте плюс северите, или пък са само две - едното е "седем рода", а другото - севери. Проучванията, струва ми се, абсолютно категорично определят няколко славянски държавни или племенни обединения към 660-680 г. Едното отсам Дунав - "седемте рода и северите", каквото и да означава това, и друго - между Дунав и Карпатите, което на север дефинират археологически като "култура Дриду". За второто племенно обединение няма категорични писмени извори, но за това пък са множество сведенията за славянските князе там, което е указание за йерархизация на обществото, характерна за преддържавна и държавна форма на обединение. От особена важност са изключително многобройните данни, които показват наличието на ясно изразено взаимодействие, и може би, субординация между отделните князе, което пък е свидетелство за единен център на управление. Търсенето му е важна научна задача за бъдещето.
Несъмнено съпоставката на сведенията, която вече е направена в нашата наука, показва, че още преди битката в Онгъла през пролетта (вероятно) на 680 г. прабългарите на Аспарух установяват подходящи отношения със славянските племена отвъд и отсам Дунав. Посредник в тези отношения са изглежда именно славяните от племето севери, които пристигат едновременно или дори заедно с Аспарух.
Вторият грамаден, много важен, даже съдбоносен научен проблем е за
отношенията между новодошлите и завареното славянско население
Ще трябва със засилваща се категоричност да отдадем предпочитание на федеративната теория. Поне през първите 100 години от съществуването си българската държава, изглежда, има ясно изразен федеративен характер, като славянските племенни обединения съхранили напълно вътрешното си устройство. Ако беше вярна тезата за завоевателен прабългарски поход срещу славяните, византийските летописци със сигурност нямаше да пропуснат тези данни, така както никога не пропускат военните новини.
След историческата победа в Онгъла Аспаруховият натиск продължава и през следващата година. За жалост не е възможно още да се определи точната дата на сключването на първия българо-византийски мирен договор, но съпоставка на събитията, описани в изворите, показва, че това се случва някъде между 18 март и 9 август 681 г., но повече в края на пролетта.
* * *
Честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава бе добър повод родната ни историческа наука да реши изключително важен въпрос - за датата на основаването на българската държава. Сериозната работа доведе сравнително бързо до едно общоприето мнение, което бе постигнато след известни лутания между годините 679, 680 и 681 заради пресмятането на датите по извори и превръщането им от дати по византийската ера в дати по съвременния ни Грегориански календар. Второ основание за лутане дават самите исторически събития - дали битката при Онгъла или сключеният първи българо-византийски договор, т. е. международноправният акт, с който е призната новата държава, трябва да се приеме за начало. В крайна сметка - битки много, но с международното признаване начева летоброенето на една държава. От решителната битка в Онгъла до сключването на мирния договор изминава едва около година.
* * *
Сред изобилните текстове във всякакви форми от началото на прехода се появиха и две нови, всъщност подновени, доста екстравагантни предложения за начало на българската държавност. Първо по време бе предложението това начало да се изтегли в зората на Старата Велика България, а господарят Кубрат да бъде признат за пръв български владетел. Съвсем наскоро пък бе предложено към държавния ни период да бъде включена и откровено легендарната част от Именника на българските ханове, като началото на българската държава се отнесе във II в. от н. е.
И двете тези бяха съвестно оборвани навсякъде, където бе възможно. Между Старата Велика България и новата България по Долния Дунав няма практически нищо общо нито като територия, нито като устройство, нито като етнически състав. Налице са типични форми на разселение и преселение. За втората даже е трудно да се говори разумно при наличните исторически извори. Откровено популисткият характер на тези предложения проличава и от факта, че нито едно от тях не бе направено в сериозна научна форма, което още веднъж подчерта техния характер на идеи еднодневки. По същия начин с голяма лекота бихме могли да изведем държавата ни още от питекантропите с пръв цар Адам, но рискуваме да изпаднем в тежък конфликт с някои съседни нам държави, които веднага ще изведат своето начало от някои още по-предишен питекантроп. За ролята на селския луд изглежда винаги има желаещи.
ПП Най-фрапантните изцепки са болдирани, за Ваше улеснение...
|
МОКРИ СЛАВЯНСКИ СЪНИЩА НА ИВАН ПЕТРИНСКИ
