Прабългарски епиграфски паметници
проф. В. Бешевлиев


Около IV в., а може би и много по-рано, в западните покрайнини на планината Кавказ към Азовско море са обитавали голяма група или групи тюркоезични племена, известни на византийски, латински и арменски автори под името „българи”. Българите са били може би обединение от различни тюркски племена, които са възприели името на управляващото племе, както това често се е случвало с други тюркски или сродни племена в огромната Централна Азия.В достигналите до нас прабългарски думи се забелязват следните две фонетични особености, които се споделят и от чувашки. Първо, това е т. нар. ротацизъм, т. е. срещу звука С в другите тюркски езици в прабългарски се явява Р, напр. думата шаран, която е наследена от прабългарски, гласи в османо-турски сазан, на прабългарски колобър „водач”, османо-турски колагуз и т. н. Второ, звукът j- в началото на думите е преминал в С-, напр. на прабългарски сарак- ([сарак-]тон), на старотюркски jaraq „въоръжение”. Освен това звукът Е е клонял повече към И, напр. биг = бег в титлата сюбиги, ичиргу = ичреки „вътрешен”, Исбул, срв. на османо-турски еш „другар” и др.