|
Малко за ромейския календар:
Първата година от византийската ера продължила от 1 септември 5509 г. пр. н. е. до 31 август 5508 г. пр. н. е. Тъй като по-голямата част от нея остава в 5508 г. пр. н. е., то днес, за да получим годината "от рождество Христово", изваждаме 5508 години от годината "от сътворението на света", но само ако не е означен месецът. Така вероятността за грешка е два пъти по-малка. Индиктионът (от лат. Indictio - определяне, налагане) пък е година от 15-годишен цикъл във византийското летоброене, въведен от император Константин I през 312 г., която започва винаги на 1 септември, когато е началото на данъчната година. Индиктионът се пресмята по проста формула - към годината от нашата ера се прибавя числото 3, а полученият сбор се дели на 15 - остатъкът сочи индиктиона. Във Византия крайно ограничен кръг от държавни служители били посветени в тайната на определяне на индиктиона. Непознаването му веднага уличавало създателите на фалшиви императорски укази и други държавни документи. Индиктионът се използва обикновено с годината "от създаването на света". В основата на летоброенето от византийската ера е юлианският календар, създаден от група александрийски астрономи начело със Созиген, по поръка на Юлий Цезар. Въведен бил на 1 януари 45 г. пр. н. е.
През 525 г. от н. е. (241 г. от ерата на Диоклециан) един монах, Дионисий Малкия, много произволно изчислил годината на раждането на Исус, наречен по-късно "Помазания" (Христос). Тази година била приета за година първа, за начало на християнската ера (нашата или новата ера). Погрешните пресмятания на Дионисий Малкия са забелязани отдавна, но ерата, основана на неговите пресмятания, е днес основно летоброене в нашия свят.
На практика летоброенето "от сътворението на света" се запазва през цялото Българско средновековие. Едва в края на ХIV в. се появяват няколко документа, датирани "от рождество Христово". Католическа Европа изцяло преминала по това летоброене през ХV в. Грегорианският календар има значителни недостатъци. Различна продължителност на месеците (28, 29, 30 или 31 дни), различна продължителност на тримесечията (90, 91, 92 дни), различна продължителност на полугодията (181, 182, 183 дни), пълно несъответствие на дните на седмицата с датите. Особено неудобен в стопанството е различният брой работни дни във всеки от месеците. Според съветското законодателство през 30-те години на миналия век например, когато месецът има 31-ви ден, той се приема за свръхмесечен и се заплаща извънредно. Още през 1373 г. византийският учен Исак Аргир много точно разбрал необходимостта от промяна на юлианския календар и на правилата за пресмятане на пасхалиите (таблици, съставени за да се определя денят Пасха), но не предприел никакви действия, защото смятал всяка промяна за безсмислена. През втората половина на ХIV в. на Балканите били твърдо убедени, че краят на света ще настъпи през 1492 г., когато се навършвали 7000 години "от сътворението". А какъв смисъл от каквато и да е промяна, ако от края на света ни делят някакви си 119 г.?! Наистина през 1492 г. едно събитие сложило края на света, на "средиземноморския свят". Христофор Колумб открил Америка и с това поставил край на света такъв, какъвто съществувал през предходните 7000 г. Същата година била съдбоносна и за евреите, които били изгонени от Испания до един, "с изключение на министъра на финансите". Все през същата 1492 г. била създадена Испания след обединението на Кастилия и Арагон и страстната любовна история между владетелите им. Наистина съдбоносна година, която сложила край на дотогавашния "средиземноморски свят".
Aut Caesar, aut nihil
|