Хор+Бате,

тези данни ги публикувам
при теб по "всеобщо" инфо
на Уикипедия.

При един внимателен прочит,
никъде не се споменава за
съществуването на VІ канон.
Явно добре се прикрива и
не се споделя от двете
сатанински църкви - Римската и Гръко-"Вселенската".

Давам пълна разпечатка :


I. Събори на Православна църква

Освен седемте «велики» вселенски събори Православната църква като цяло признава и се ръководи от решенията на поместните събори, чиито решения по правило се приемат. На Първия вселенски събор в Никея (325 г.) се приема всеобщо правило (5-то), епископите на всяка провинция да се събират два пъти годишно за решаване на належащи въпроси. През средновековието поместните събори с участието на епископите на някаква митрополия са се свиквали обикновено два пъти годишно за да се обсъдят и решат административни, съдебни и други дела, които не влизат в пълномощията на местния епископ. Понякога няколко митрополии участвали в поместен събор. Всеобщо признати са 10 (или 17) т.н. канонотворчески събори. До Великата схизма (1054 г.) и Католическата църква признава като задължителни решенията на повечето от канонотворческите събори, особенно на тези, в които участват и западни епископи. Константин-Кирил сразява еретиците триезичници на Венецианския поместен събор.


[редактиране] Най-важните канонотворчески събори

1. Анкирски (314 г.) – 25 правила. Участват 18 епископа. Правило 24 –то: Ония, които употребяват магьосничество и държат езически обичаи или водят някои в домовете си, за им врачуват (баят, гадаят, гледат) или да ги очистват (от магии), нека подпаднат под правилото за петгодишна епитимия по установените степени; общо пет години да се каят и да не се причастяват със Светите Тайни.

2. Неокесарийски (315 г.) – 15 правила, 24 епископа.

3. Гангърски (ок. 340 г.) – 21 правила; осъжда еретика Евстафий. 13 епископа.

4. Антиохийски (341 г.) – 25 правила за църковното управление, правило 11 и 12 решава отношението на епископа към царя Правило 5-то:Ако презвитер или дякон, който, презирайки епископа си, самоволно се отлъчи от църквата и почне да прави отделни събрания, като основе олтар, и, призован от епископа си веднъж и дваж не се покори и не послуша (да се върне), нека бъде съвършено низвергнат от чина си и в никой случай да не бъде допуснат да служи, нито пък да се ползва с прежната чест. А ако упорства, смущавайки църквата и въставайки срещу нея, нека бъде укротяван от гражданската власт като метежник. Правило 11-то: Ако някой епископ, презвитер или изобщо кой и да е от клира, дръзне да отиде при царя (представители на светската власт) без съгласие и без писмо от епископите на областта, а най-вече от епископа на митрополия та, такъв нека бъде изключен и лишен не само от общение, а и от достойнството си като такъв, който е дръзнал да затруднява боголюбезния наш цар, въпреки правилата на църквата. А ако необходима нужда накара някого да отиде при царя, нека стори това със знанието и съгласието на епископа на митрополията и на останалите от тая област епископи, снабден с препоръчани писма от тях. 100 епископа. 5. Лаодикийски (края на 4 в.) – 60 правила; правило 13-то: Да се не позволява народна тълпа да избира ония, които предстои да бъдат ръкополагани в свещенство. 33-то: Забранява се моленето с еретик или с разколник. 36-то: Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадатели, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из църквата. 46-то: Ония, които ще се кръщават, трябва да изучават вярата и в петия ден на седмицата да дават отговор на епископа или на презвитерите. 57-то: Презвитери да не правят нищо без знанието на епископа. 341 еп.

6. Сердикийски (в Сердика/София, 343-344 г.) – 20 правила. До днес са запазени сградите, в които са заседавали и обитавали отците: базиликата “Св. София”, “гражданската” сграда до ротондата “Св. Георги”. Резиденцията на губернатора се е намирала под днешната църква “Св. Неделя”, а императорският дворец вероятно в големия комплекс от сгради под днешния хотел “Рила”, до храма “Св. Николай” и Софийската митрополия. На събора присъстват около 300 епископи от цялата църква, между които най-известните в християнския свят. Сердикийският църковен събор се разглежда Като продължение на Първия вселенски събор в Никея (325 г.), осъдил арианската ерес. Според църковния историк Сократ, съборът определил политиката на държавата спрямо Църквата и арианската ерес. След бурни дискусии взима връх Никейската догма - Никейският символ на вярата бива потвърден още веднъж. Отците осъждат арианските клевети срещу защитника на Православието св. Атанасий, който бил изгонен от своята катедра от еретиците. На Сердикийския събор той бива оправдан и възстановен за Александрийски епископ. Недоволните от развоя на събитията ариански духовници се оттеглили на свой събор-продължение във Филипопол. Съборът решава отношението на епископа към царя и инстанциите на църковния съд, създава се втора инстанция над епископа. 4-то правило: епископ може да се замени с друг епископ само подир смърт или низвержение от съд. Правило 6-то забранява да се избира епископ на малък град, където има достатъчно много презвитери. Както разпорежда и правило 57-мо на Лаодикийския поместен събор (343 г.), епископ може да се постави само там, където още от древността е имало епископ. (Поради това първият български архиепископ е епископ на Дръстър, макар че е резидирал в столицата.) 10-то: епископът да е бил преди назначаването си четец, дякон и презвитер - тоест кандидатът за епископ трябва да е преминал през всички степени на свещенството. 11-то забранява на епископа да напуска паството си повече от 3 седмици. 376 еп.

7. Картагенски (419 г.) – приема наново решенията на 15 Картагенски поместни събори, проведении между 393 и 419 г., решава административни въпроси на Африканската църква. Правило 10-то: Ако някой презвитер, който е осъден от еписко па си, обзет от някаква надменност, се възгордее и си въобрази, че може отделно да принася на Бога свети дарове, или намисли, въпреки църковната вяра и устав, да въздигне друг олтар, такъв да не бъде оставен без наказание. Съборът ирекъл: Ако някой презвитер, като се възгордее срещу епископа си, направи разкол, да бъде анатема. Правило 11-то: Ако някой презвитер бъде осъден за лошо поведение, трябва да яви за това на съседните епископи, та те да разгледат делото и чрез тях да се примири с епископа си. Но, ако не направи това и (от което Бог да пази), обзет от гордост, сам се отдели от епископа си и заедно с други, вършейки разкол, принесе на Бога света жертва, такъв трябва да бъде признаван, че се намира под анатема и нека се лиши от мястото си, след като се разбере, обаче, дали тъжбата срещу епископа не е справедлива. 217 еп. 8. Константинополски (394 г.) – епископ може да бъде осъден само по решение на всички епископи на митрополията. 20 епископа учстват.

9. Константинополски (861 г.) – 17 правила. 6-то: монасите не могат да имат частна собственост, тяхното имущество принадлежи на манастира. 318 еп.

10. Константинополски (879 г.) – 3 правила. 1-то гласи, че отлъчените от църквата от патриарха на Константинопол трябва да се считат за такива и от римския епископ (папата), който няма преимущество по сан. 383 еп.

[редактиране] Архиерейски поместни събори в Цариград Константинопол, свързани с Великата схизма

Събор в константинополския храм "Св. Апостоли" (861 г.) - участват 318 отци, в това число и папски легати. Фотий е утвърден като патриарх, а Игнатий трябвало да се откаже от претенциите си. Папа Николай I провъзгласява решенията на събора за незаконни и свиква нов събор, с което допълнително задълбочава противоречията между Източната и Западната църкви.

Събор в Константинопол (867 г.), свикан с окръжно послание на Фотий до източните патриарси. Основен въпрос е отклонението на папството от Никейския Символ на вярата, чрез твърдението, че Дух Свети изхождал не само от Отца, но и от Сина (Филиокве). Николай I е анатемосан като еретик. Това довежда до крайно обтягане на отношенията между Рим и Цариград. На 25 септември 867 г. новият император Василий I Македонец принуждава Фотий да се откаже от патриаршеския престол и той отново е поверен на Игнатий.

Събор в Константинопол (5 октомври 869 г. - 28 февруари 870 г.) за помирение на Източната църква със Западната, свикан от Василий I, който иска да запази византийските владения в Италия и да се предпази от арабската опасност. Папските легати настояват да се премахнат всички разпореждания от времето на патриарх Фотий, а ръкоположените от него епископи да бъдат свалени и анатемосани, което се приема. На извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870 г., сред делегатите и представителите на древните източни патриаршии и Римската курия участвали и български пратеници. Папските претенции за върховенство над Българската църква са били решително отхвърлени, България остава под духовната опека на Константинопол. След закриването на събора, били ръкоположени архиепископ и епископ на България. Поради това Българската църква се явява осма по ред в общността на източно-християнските църкви през 9 в., втора (след Грузинската) народностна Православна църква, и родоначалница на славянските православни сестри-църкви.

Събор в Константинопол (879-880 г.). След смъртта на Игнатий (877 г.) патриаршеското достойнство на Фотий е отново възвърнато. Съборът осъжда отклоненията на папството. Решенията са поредната крачка, която води накрая до откъсването на Рим от православието (Велика схизма - 1054 г.)

На поместен патриаршески избирателен събор на отделните национални църкви (на предстоятелите или с участието на делегати) се избира следващия патриарх. Патриархът може да се избере само от поместен събор с участието на всички епископи. Например такъв събор (31 януари - 2 февруари 1945 г.) в Москва избира следващия патриарх Алексий I.


[редактиране] Разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор на представителите на поместните църкви

За приемането на много важни решения, засягащи цялата Православна църква, се свиква всеправославен надюрисдикционен поместен събор на предстоятелите или с участието на делегирани представители на поместните църкви. Признаването на автокефалията на нови поместни църкви, било то от БПЦ или от други Православни църкви, е формален акт, но той се основава на древни и универсални църковни правила, зависещи до голяма степен от традициите и интересите на другите църкви. Спорът за автокафалията на Македонската православна църква (МПЦ) и Украинската Църква, които не са признати още от поместните православни църкви, включително от Българската, Сръбската и Московската патриаршия, може да бъде разрешен например от Църковен събор от типа на събора проведен в България през 1998 г. Засега Македонската църква формално се намира под юрисдикцията на Сръбската, но шест епархии в диоцеза на Охридската архиепископия са били до Балканските войни част от църковната територия на Българската екзархия: Велешката - по султанския ферман от февруари 1870 г.; Охридската и Скопската - по "истилямите" (допитвания до населението), проведени през 1873 г. от османските власти; Струмишката, Битолската и Дебърската - също по допитване до населението през 1897 г. Тези епархии отпадат от екзархийския диоцез след Балканските войни през 1913 г. с насилие и без свободна изява на населението или църковен синод. Затова БПЦ държи открит въпроса за тях чак до 1945 г.

[редактиране] Поместни събори на Българската православна църква

Първи всебългарски църковно-народен събор в Преслав (есента 893 г.), организиран от Наум Охридски. Освобождава Симеон, третия син на Борис, от монашеския му обет и го коронясва за княз на България. Гръцкият архиепископ Йосиф приема съборното решение "да се отхвърли гръцкият език и тържествено да бъде обявен народният славянобългарски език за официален в държавата, а в църквата да се въведат славянобългарски книги и богослужение." (проф. В. 3латарски).

Втори всебългарски църковно-народен събор (917 - към 919 г.) - провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, Българският архиепископ и църковен глава получава титлата «патриарх».

Църковен събор в град Лампсак, Мала Азия (1235 г.). При царуването на Иван Асен II големият събор, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси, признава официалното и каноничното патриаршеско достойнство на Българската църква. За пръв Търновски патриарх е провъзгласен българския духовник Йоаким I.

Търновски събор (1360 г.) - църковно-държавен събор срещу еретиците.

Първи църковно-народен събор в Екзархийския дом в Ортакьой (23 февруари 1871 г. - 24 юли 1871 г.). На 13 март 1870 г. бил избран в Цариград Привременен смесен екзархийски съвет от 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Същевременно Високата порта разрешава свикването на Църковно-народен събор в Цариград, който да разгледа и приеме проектоустава на Българската екзархия и да избере първия екзарх. За целта Привременният смесен съвет изработил и изпратил до епархиите правилник (наречен “Повод”) за избиране на представители за събора Председател на събора става най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар юристът Марко Д. Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. На последвалите заседания бил приет и списъка на кандидатите за екзархийски митрополити, в който влизат и някои духовни лица от Македония. на 1 януари 1871 г. временният Свети синод отправил призив към българските общини в тези епархии да изпратят свои избраници на събора. На 23 февруари 1871 г. съборът е открит. Саморазпуснал се е на 24 юли 1871 г., след като безрезултатно чакал два месеца позволение да избере екзарх. Едва Привременният смесен съвет завършил работата на Първия църковно-народен събор с избирането (16 февруари 1871 г.) на Антим I за пръв екзарх на Българската екзархия.

На 13 май 1872 г. бива свикан Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (отлъчени от църквата), а Иларион Макариополски бил предаден на вечна анатема и на огнена геена. Цариградската патриаршия свиква на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември 1872 г. провъзгласява Българската църква и българския народ за схизматични.. Едва на 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия отменя схизмата и удовлетворява безусловно всички български искания. http://knigite.abv.bg/pp_ht/pp_ht_4.html

Избирателен събор в Екзархийския дом в Ортакьой (24 април 1877 г.) – импровизиран събор с участието на трима митрополити и 13 миряни избира и провъзгласява за нов Български екзарх ловчанския митрополит Йосиф I.

Втори църковно-народен събор (6 февруари 1921 - 16 февруари 1922)

Екзархийски избирателен събор в древния храм “Св. София” в София (21 януари 1945 г.). Присъстват 90 избиратели с редовни пълномощия, които избират с 84 гласа Софийския митрополит Стефан за трети пореден и последен български екзарх.

Трети църковно-народен събор (Патриаршески избирателен събор) в древния храм “Св. София” и в големия салон на БАН в София (8-10 май 1953) , участват 107 делегати. Съгласно новоутвърдения устав на 3 януари 1953 г. Св. Синод решава да свика на 8 май 1953 г. църковно-народен събор, който да възстановяви Българска патриаршия и да избере на вакантния предстоятелски престол първоиерарх, който да се титулува “Патриарх Български и Митрополит Софийски”. За това събитие Св. Синод уведомява всички православни църкви и ги поканил да изпратят свои представтели. На 10 май 1953 г. БПЦ официално бива провъзгласена за Патриаршия, а за патриарх бил избран с 104 от 107 гласа Кирил (български патриарх). Българската патриаршия е призната в същия ден от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участвали на тържествената интронизация, в 1954 г. от Александрийската патриаршия, през 1955 г. от Сръбската православна църква, на 27 юли 1961 г. и от Вселенската патриаршия, 1962 г. от Йерусалимската патриаршия и Атинската архепископия (Гръцката църква).

Църковно-народен патриаршески избирателен събор в София (4 юли 1971 г.) -провъзгласява митрополит Максим (български патриарх) Максим за Патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит.

Четвърти църковно-народен събор в София (2-4 юли 1997 г.) - осъжда разкола и действията на отпадналите от единството на Църквата и призова отпадналите от единството на Църквата към покаяние и завръщане по каноничен ред в лоното на Църквата.

Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI , Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказварт се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият “патриарх” Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му бе дава титлата бивш Неврокопски митрополит.

Следва продължение + личното ми отношение по проблема.