|
Спец. за Tonza - друг материал на д-р Чилингиров
---
ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Какво означават понятията православие, православна църква и българска православна църква?
На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними.
Но нека ги разгледаме поотделно.
Какво означава думата православие при какви обстоятелства се създава понятието православие и кой определя неговата същност, т. е. когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не и коя е мярката, кой е аршинът за това.
Смятам, че няколко пояснителни думи за това са необходими, доколкото за подавляващото болшинство в България съществуват твърде смътни представи за тези понятия и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б). Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма. Аз нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите Историята на партията е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различават от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да избегнат от вниманието необикновено големите аналогии в двете истории на църквата и на партията.
Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т. е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, то споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак до толкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство, дори когато за това математически точно определено понятие се използват други думи като напр. клика, в която за някои от съставните й части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума „примкнувщийся“. Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм, правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика.
В този смисъл аз съвсем не считам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.
А ето и самите факти:
По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 г. (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си „болшинство“ определя своето становище по въпроса като „право“ или „православно“, т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като „неправославно“ или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само че се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният „лидер“ според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, застрашени от засилването на влиянието му всред управляващите среди. Това обаче не приключва спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 г., който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само, че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно крила), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол. На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така докато официалните извори на т. нар. „православна“ църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен, многобройни източници, включително и писмени извори на самата „православна“ църква, но и на католическата църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществувание на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т. нар. „православна“ църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба. Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на „православното“, се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност.
На незапознатия с историята ще се види твърде странно, че от самото начало на спора между двете идейни течения, чак до днешни дни, българските земи, т. е. територията на която в ранното средновековие възниква българската държава, са именно театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона, между т. нар. източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар и да е формално подчинена на Рим а не на Константинопол! Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на цялата тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, като нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, следвайки иконопочитателната традиция на ранното християнство. За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след покръстването на дотогава езическото население от останалата част на българската държава, тази църковна организация се подчинява отначало на Цариградската патриаршия, после за четири години на Рим, след това отново на Цариградската патриаршия при значителна автономия и накрая в 919 г. сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност т. е. автономия и автокефалия. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква Цариградската патриаршия отговаря с обявяването й в схизма, т. е. извън закона, и я отлъчва от т. нар. „православна“ църква. За последвалия период се изказват от българските историци разни предположения, нямащи никакви основания и противоречащи както на историческите извори, така и на църковното право.
Основавайки се на сведенията от историческите извори за признаването титлите на българския цар и българския патриарх от страна на византийския император като едно от условията за сключения между Византия и България мирен договор от 927 г., тези историци приемат по аналогия, че това признание е било последвано също от признаването на българската автономна и автокефална църква от страна на Цариградсската патриаршия. Едно такова твърдение противоречи не само на историческите извори, но и на църковното право. В този смисъл историческите извори, в чията достоверност и този път ние нямаме никакви основания да се съмняваме, описват най-подробно тържествата по венчавката на българския цар Петър с внучката на византийския император Роман-Лакапин Мария-Ирина, състояли се в Цариград, при които церемонията на бракосъчетанието се извършва от Цариградския патриарх без каквото и да е участие на български свещеници, т. е. на българската църква. Аналогията с венчавките на цар Фердинанд и цар Борис, за които става дума в статията за православието и монархията, е поразителна, но само за неосведомения читател.
А че и впоследствие Цариградската патриаршия не признава самостоятелността на българската църква, свидетелствува преписката на цар Петър с цариградския патриарх, засягаща въпроси, които в действителност са от компетенцията не на българския цар, а на българската църква. Но Цариградската патриаршия не е и могла сама да разреши въпроса за признаване самостоятелността на българската църква, защото такова признание може да даде само един църковен събор с одобрението и на останалите патриарси, а такъв събор не е свикван нито през Х, нито през ХI век. Но също и мирният договор между България и Византия от 1018 година не довежда до прекратяването на схизмата върху българската църква. И този път признаваето на българската църква и нейните граници от страна на византийския император, т. е. възстановяването на статуквото от 871, респективно 927 година, не бива последвано от Цариградската патриаршия.
Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният от подписалите мирния договор през 1018 година, а това е последният български патриарх/архиепископ Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura „православна“, но de facto тя вече не е българска.
И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни, но пак само за неосведомения читател. Обявяването самостоятелността на Българската екзархия на 11 май 1872 г. бива последвано още на 16 септември същата година от обявяването на схизма върху нея от страна на Цариградската патриаршия, която схизма бива вдигната едва на 22 февруари 1945 година. За всичките тези седем десетилетия българската църква не се признава не само от Цариградската патриаршия, а и от другите „православни“ църкви, включително руската. Но докато прогресивната роля на Българската екзархия по време на национално-освободителната война е известна на всяко дете в България, обикновено се премълчава отрицателната роля на немалкото български епархии, останали „православни“, т. е. подчинени на Цариградската патриаршия за годините от 1872 до 1879. Тази тяхна в пълния смисъл на думата предателска дейност пък има своите аналогии не само в дейността на „Българската“, т. е. Охридската патриаршия/архиепископия за последвалите нейното присъединяване към Цариградската патриаршия столетия до малко преди закриването й в 1761 година, когато българското население избира за архиепископ българина Арсений. Тя има своите аналогии и в „българските“ владици и патриарси през последния половин век, налагани на българския народ и поддържани от една чужда диктатура.
А ето и няколко думи по въпроса за символите на т. нар. „православие“.
В поместената във вестник КУЛТУРА от 21 Х м.г. статия във връзка с паметника на „света“ София наред с обвинения в невежество срещу бедния софийски кмет, се предават някои твърдения, които нямат нищо общо с истината. Първото от тях е, че символиката за Божествената Мъдрост (по гръцки “Agia Sof…a) e по произхода си православна, а патронажът на „света София“ е свързан с построената от Юстиниян едноименна цариградска църква, а от там и непосредствено с основните догми на православието и следователно с Цариградската патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха. В действителност този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан, но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата сграда е построена на мястото на една едноименна църковна постройка, изградена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианците в Константинопол, като главен тяхен храм.
Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата сграда влиза още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите черкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир (“Agia Sof…a, “Agia Dun?mhj и “Agia E„r»nh), но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), изповядващ идеите на арианството. Тя е била много голяма по размери базилика, известна под името „Великата църква“ (Meg?lh 'Ekklhs…a) и е осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 г., тя става през последните десетилетия на IV век център на разногласията между арианците и „православните“ и е главен прицел за яростта на „православните“ зилоти; през 404 г. за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на „правата“ вяра, и заедно със съседния Ј патриаршески дворец става жертва на унищожителния пожар, предизвикан от монасите.
Следващата едноименна постройка на това място е също така голяма по размери базилика, изградена от Теодосий II (408-450), който подобно на своите предшественици на императорския престол е привърженик на арианците. По време на въстанието Ника в 532 година и тя бива разрушена от привържениците на „православието“. Но строежът на Юстиниановата църква, при който се използват части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с „православната“ традиция, макар и тази църква по-късно да става синоним на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, са в действителност, като последни представители на античната наука, по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година, с което също гностиката и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават съществуванието си вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на ереси. Аз съм убеден, че както софийският кмет, така и всеки български свещеник трябва да познава официалната „православна“ версия за „мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици света Вера, света Надежда и света Любов“.
Тяхната трогателна история (или по църковната терминология житие), съчинена от писачите на „православната“ църква с цел да се заличат следите на гностицизма, може всеки да прочете в официалния наръчник за всеки свещеник и благочестив християнин, ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ, издадени „с благословението на Негово Светейшество Българския Патриарх † Максим и Светия синод на Българската православна църква“, отпечатани от Синодалното издателство в 1974 година. В тази особено поучителна книга може да се намерят също житията не на една, а дори две светици с името Ирина. Нито в единия случай, нито в другия няма и най-бегло загатване за връзката между имената на тези светици с принципите за Божествената Мъдрост, Божествената Сила и Божествения Мир. Загатване за тези принципи няма да открием и в нито един от трудовете по „православна“ догматика, и ако някои предимно руски и американски „православни“ богослови през последните десетилетия да се опитват не само да свържат тази символика с „православието“, но и да изтъкнат тяхната исконна връзка с „православната“ догматика, това е в пълно противоречие с основните норми на „православната“ църква.
За живота, възгледите и дейността на Константин Велики (324-337) на съвременната наука са известни доста подробности, които се премълчават от благочестивите „православни“ автори, чийто текст читателят може също да намери в посочените по-горе ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ. За разлика от тях, ние много добре знаем, че този „светец“, а според „православната“ църква и „равноапостол“, не само че никога не е бил кръстен, но и че религиозните му възгледи твърде се различавали от възприетото на Никейския събор Християнско верую. Така например, ако спорът между „православните“ и „еретиците“ по отношение на светата Троица да засяга само въпроса дали нейните три лица са единосъщни или единоподобни, Троицата според Константин има съвършено други лица тук естествено съвсем не става дума за някакво неизвестно учение, което „дилетантът“ Константин изповядвал поради недостатъчно познаване нормите на църквата, а за едно учение, съществувало още дълго преди християнството, което надживява мрачното християнско средновековие и съществува чак до ден днешен, изповядвано по всички континенти от значително по-голям брой негови привърженици, отколкото наброяват всички православни църкви, взети заедно. За това учение би трябвало да е чувал поне веднаж в живота си всеки интелигентен българин, макар и под други имена като например учението за Нирвана, санскритски превод на понятието Божествен Мир.
Според становището на „православната“, но и на католическата църква, тези възгледи са дълбоко еретически, а през средновековието са били изгаряни на кладите мнозина привърженици на туй учение за много по-малки прегрешения. Куриозното в случая обаче е, че съобразно с правилата за украсата на „православните“ църковни постройки, в тях са абсолютно задължителни изображенията на „свети равноапостоли“ Константин и Елена, чиято памет църквата чества на 21 май междувпрочем в българските земи тъкмо на този църковен празник се изпълняват езическите нестинарски игри и други „бесовски“ обреди. В целия този контекст ктиторското изображение на „еретика“ и „фармасонин“ Фердинад Сакскобурготски в храма-паметник „Св. Александър Невски“ в София е наистина дребулия, за която не заслужава и да се говори.
-:-:-
|
Православната църква, що е то?
