Текстът му в български превод гласи:
„Авторът на «Обзора на хронографите», А. Н. Попов, убедително доказа в това свое забележително съчинение, че «Елинският летописец» в руска редакция, ако се съди по неговия състав, трябва да е бил предшестван от „Елински летописец“ или „Хронограф“ в южно-славянска редакция. При всичкото си усърдие обаче той (А. Н. Попов) не е успял да открие този «Летописец» или «Хронограф».
След като подновихме тези търсения, ние имахме щастието да открием по-горе обозначения «Хронограф» или «Елински летописец» в българска редакция, съставен в X век от презвитер-мних (йеромонах) Григорий, сътрудник на българския цар, книголюбеца Симеон († 927), в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408. – вж. моята статия по този въпрос под заглавие: «Древняя рукопись» в списание «Русский Архив» от 1889 година, кн. 4 (месец април). Именно с този първоначален славянски «Хронограф» или «Елински летописц» в българска редакция (X век) трябва да започне бъдещият пълен обзор на славянските «Хронографи», ако му е съдено някога да се появи в руската историческа литература...“
Отбелязвайки в допълнение на този цитат, че въпреки изказаното от почтения старец пожелание, през следващите 110 години „не е било съдено да се появи в руската историческа литература... ...пълен обзор на славянските «Хронографи»“, само ще добавя, че това пожелание, както и цитираният по-горе текст, изобщо не е бил коментиран и дори регистриран от руската научна литература. Руската и съветската наука ще продължат да търсят по всички европейски библиотеки «византийските» първообрази на «руския» превод – с тази задача ще се справи отлично известният руски византолог д-р Михаил Вадимович Бибиков, без да бъде в състояние да обясни откъде се взимат безбройните българизми в «руските» преводи.
Бележките на архим. Леонид, също както и посочената от него подробна статия по същия въпрос, явно не са били забелязани и от следващия автор, комуто е посветена втората част от тази статия, а това е най-бележитият изследовател и познавач на руските летописи, Алексей Александрович Шахматов (1864-1920), макар и той да стига до твърде сходни изводи – но само в една от най-ранните си публикации, а през следващите десетилетия вече не споменава нито дума по този въпрос.
Публикацията на проф. Шахматов под заглавие „Древнеболгарская энциклопедия Х века“ излиза през 1900 година в едно от водещите списания, посветени на проблеми на византологията, «Византийский временник». И тя се отнася именно за българския протограф на така наречения «Светославов сборник от 1073 г.» или както се нарича днес от всички слависти извън Русия «Симеонов сборник», за който се спомена при предишната ми статия в този вестник, но и на т. нар. «Хронограф» или «Елински летописец», споменат в излязлата само 6 години по-рано публикация на архим. Леонид, която видният руски изследовател явно не познава – както не познава и трудовете на княз Оболенски, на които беше посветена предишната ми статия. На мене и до сега остава необяснимо как книгите на княз Оболенски са могли почти напълно да изчезнат от света още близо половин век преди Октомврийската революция и никой да не знае нищо за тях, дори и ако симпатизира на мислите и идеите на техния автор.
Но нека видим какво пише проф. Шахматов за това произведение на българската литература от Х век, без да се страхува да употреби суперлативи, каквито той иначе не употребява за никое произведение на древноруската книжнина. Като разглежда двете публикувани от А. Попов версии на руските «Хронографи», от които първата съдържа «Именника на българските князе», Шахматов прибавя още две други версии, които обаче не представляват по-нататъшно развитие на предишните две, а следват с повече или по-малко съкращения и промени в текста непознатия български протограф. При това съвсем не може да се каже с положителност коя от тези четири версии, предаващи с различна пълнота първообраза, е по-ранна и коя е по-късна – и тъкмо тук е въпросът, който той не може да разреши: защо някои повече съкратени версии се оказват по-стари от по-пълните. А с каква цел са правени съкращенията, Шахматов изобщо не се пита – това е въпросът на който княз Оболенски посвещава по-голямата част от трудовете си и убедително доказва систематичното умишлено унищожаване на българските ръкописи в Русия, започнало през 70-те години на ХІ век, за да достигне своята кулминация в края на същия и в началото на ХІІ век, увенчано с узаконената втора версия на руските летописи, «Повесть временных лет» от 1114/ 1115 година.
Подобно на княз Оболенски, чиито изследвания – както вече беше споменато – Шахматов не познава, той се занимава обстойно със съдържащото 780 отделни статии «оглавление» на т.нар. «Архивен сборник», предаващо явно целия състав на неговия протограф, включително липсващите вече при него текстове на брой над 450, някои от които са включени в «Симеоновия сборник». От анализа на едните и на другите, той стига до убеждението, че те всички са били преведени и редактирани в България по времето на цар Симеон. „И така – заключава Шахматов, – ние виждаме още в самото начало на старославянската писменост стремежа да се обедини във формата на една обширна енциклопедия почти цялата преводна литература от това време: такава енциклопедия е могла да заема три или четири тома и съставянето й разбира се е было възможно само благодарение на щедроста на цар Симеон. ... Признавайки връзката между «Сборника от 1073 г.» (т.е. «Симеоновия сборник», моя бележка) и «Елинския летописец», ние можем да кажем с увереност, че енциклопедията на Симеон е била известна в Русия още през XI век.“
От тези думи на бележития изследовател на руската средновековна книжнина читателят ще разбере, че тук става дума за българския цар Симеон, а не за московския княз Симеон «Горди», сина на Иван Калита, както твърди известната съветска авторка ст. н. с. д-р Лидия Жуковска, която не иска да допусне, че едно такова съчинение може да бъде създадено някъде другаде освен в Русия – и това тя пише в 1987 година в едно официално издание на АН СССР!
Шахматов не сдържа обещанието си да представи в бъдеще едно свое изследване на влиянието, оказано върху руското летописание от тази «старобългарска енциклопедия» и нейните руски преработки, изказано от него в последните редове на публикацията му, а в двете следващи десетилетия до неговата смърт, по време на които той издава голям брой изследвания върху старата руска книжнина, не казва нито дума за българско влияние и дори за някакво отношение между българската и руската средновековна литература, което преди него княз Оболенски свързва с името на бележития български книжовник от Преславската школа, Григорий, епископ Мизийски, канонизиран от българската и руската православна църква.
Макар и статията на проф. Шахматов да не се цитира в руската научна литература, названието, което той дава в нея за протографа на двата сборника – Симеоновия и Архивния – „Древнеболгарская энциклопедия Х века“ съветските изследователи ще използват през следващите десетилетия в модифицирана форма като „Энциклопедия древнерусской литературы“ и то само приложена към т. нар. «Святославов сборник 1073 года», т.е. към неговата половина. А за каква енциклопедия (или по-точно «половин енциклопедия») става при това дума, болшинството «специалисти» по древноруската литература нямат дори и смътна представа. «Оглавлението» на българския протограф от средата на Х век, запазено в руския ръкопис от ХV век е отпечатано само веднаж в издадения от кн. Оболенски „Летописецъ Переяславля Суздальскаго“ в нищожен тираж през 1851 г. и не се намира дори в повечето големи научни библиотеки. Когато в 1995 г. този летопис е издаден отново като последен том от Пълното събрание на руските летописи, в предговора към него не се дават никакви подробности за ръкописния сборник, в който той се е съдържал. Но и за останалите части от този сборник през следващите десетилетия вече не се говори. А ако някой специалист успее да се добере до единственото издание на «оглавлението», той трудно би могъл да се ориентира всред съдържащите се там 780 заглавия, предадени най-често с първото изречение от текста им. И тогава трябва да прибегне до приложението към ІІІ том от Описанието на ръкописната сбирка на граф Уваров от архим. Леонид, за да узнае, че по-голямата част от статиите в «Архивния сборник» са влезли много отдавна в литературната история под съвсем други имена, които обаче напълно оправдават енциклопедичния характер на сборника-протограф. По-важните от тези заглавия са: «Откровението на Йоан Богослов» (повече познато под името «Апокалипсис») в старобългарски превод, «Палеята» или както гласи нейното пълно заглавие «Книги Бытинскыя рекомыя Палея, обозренiе событий от сотворенiя мiра до христiянства и до погибели жидов» (която е преписвана много пъти както изцяло, така и в отделните нейни части, включващи съкратения «Шестоднев» на Йоан Ензарх, «Елински и Римски летописец», хрониката на Георги Амартол с допълненията към нея от презвитер Григорий и «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий), както и т. нар. «Толковая Палея» и сборниците «Пчела» и «Криница». Всички тези заглавия се преписват и преработват в Русия безброй пъти през следващите столетия и създават базата на «руската» средновековна преводна литература.
През десетилетията последвали статията на Шахматов, един друг забележителен руски изследовател, Василий Михайлович Истрин (1854-1937), с цената на огромен и дългогодишен труд се заема да опровергае както твърдението на Шахматов за влияние на българския сборник, така и за приоритета на този сборник в руската историческа литература, обосновано от княз Михаил Оболенски и от архим. Леонид, като издирва и сравнява всички запазени дотогава руски ръкописи с различни версии от оригиналните съчинения на гръцките хронисти Георги Амартол и Йоан Малала. Но ръкописите, които той успява да открие, са много късни, от ХV до ХVІІ век, освен само един руски препис от хрониката на Георги Амартол, изготвен около началото на ХІV век – а тъкмо в този препис архим. Леонид открива една миниатюра с изображението на Христос, в подножието на чийто трон той прочита забележимия само със силна лупа надпис с името на Григорий. Текстът на всичките преписи вече е напълно издържан в т. нар. «руска редакция на църковнославянския език», без употреба на «българизми», но със синтаксиса на българския, а не на руския език. По какъв начин тези късни преписи са могли да повлияят върху своевременно унищожените ранни версии на руските летописи от началото на ХІІ и дори от втората половина на ХІ век, Истрин не може да обясни. Не може да обясни и защо за никой от тези руски преводи не съществува идентичен гръцки текст, а те представляват в повечето случаи съвсем свободна преработка-преразказ на гръцкия оригинал, като за някои от тях, приписвани от изследователите на анонимен автор, когото те наричат «неизвестен продължител на Георги Амартол», изобщо не може да бъде открит гръцки първообраз и чуждите византолози са принудени да прибягват към техния «руски» превод. Но поне липсата на връзки между тези руски ръкописи и българската литература е доказана веднаж за винаги.
А това, което не може да бъде обяснено, се прехвърля към «тюркската литература» на «българите-татари» и духовете на «панславизма», сплотени около своя старши брат, се успокояват.

Асен Чилингиров, Берлин

<>
<><>
<><><>
Вярата в учените е съвременното езичество.