За прозхода на турците, според БКП, управлявала нас и малцинствата през периода 1944-1989, а според други : 1944 - и до днес / 2006 г / :

Турското малцинство
В литературата, посветена на турските малцинства в държавите от югоизточна Европа, въпросът за етничността на тези групи от населението най-често набързо се подминава. Изглежда мълчаливо се приема, че като турци се определят сами единствено тези лица, които рекламират за себе си двете категории, смятани за главни елементи на турската етничност, а именно - турския майчин език и ислямската религия. Тук обаче възниква въпросът, дали самоидентификацията “турчин” кореспондира и с приписваната отвън категория “турчин”. От изложеното дотук за политиката на БКП спрямо ромите и помаците става ясно, че именно това припокриване на самоидентификация и приписвана отвън идентичност не винаги е налице при част от ромите и помаците. Както вече споменах в съответните глави, към положителните критерии език и религия се прибавят и отрицателни критерии: “турчин” не е (поне от една външна гледна точка) някой, който “всъщност” е ром, татарин или помак. От друга страна, двата положителни критерия език и религия дълго време с готовност се приемат от властите като елементи на турската етничност, защото те съвпадат с критериите за българска етничност - български майчин език и православно-християнско вероизповедание.

Чрез една засилена борба срещу исляма от 60-те години насам се правят опити да се отхвърли част от тази идентичност като се обръща внимание върху обстоятелството, че религиозната принадлежност в никой случай не бивало да се бърка с националната принадлежност.[1] Това е част от аргументацията, с която трябва да се вбие клин между различните мюсюлмански малцинства и да се предотврати сближаването между тях. В принципно съгласие със западното виждане обаче, и в България дълго време идентичността на турците като турскоговорещи мюсюлмани не се поставя под съмнение. Едва през 80-те години тази картина постепенно се променя. От “български турци” стават - първоначално на теоретично равнище - мюсюлмански, турскоговорещи българи.[2] С помощта на тази конструкция впоследствие се обосновава идеологически асимилационната кампания през 1984/85 г. Самата асимилационна кампания ще бъде разгледана подробно в главата “Смени на имената”. В началото твърдението, стоящо в основата на тази конструкция, се появява само в набързо написани официални брошури и в българската преса[3], а именно - тезата, че при турците “всъщност” става дума за потомци на насилствено ислямизирани и турцизирани етнически българи. Научното обяснение на горната теза с готовност се доставя от историците в българската Академия на науките. Особено усърдие тук показват членовете на “изследователската група Родопи”, които вече са обосновали “българския корен” на помаците и с това - смените на имената сред тази част от населението.[4]

Тезата за българския етнически произход на турците е развита още веднъж през 1992 г. от бившия секретар на ЦК на БКП по въпросите на пропагандата и агитацията Стоян Михайлов. В книгата си[5] той обвинява критиците на тази теза в “национален нихилизъм” и “национално предателство” - според него, етническият произход оказвал такова силно влияние върху етническото съзнание на хората, че не може да се омаловажава по никой начин. За доказателство на твърдението си авторът се позовава само на българска литература от края на 70-те и особено - от 80-те години.[6] Михайлов привежда следните аргументи в полза на твърдението, че почти всички турци в България имали български етнически произход: 1) Броят на турските заселници бил много ограничен; 2) Част от заселниците се изселват отново още по време на османското господство; 3) Сред османските турци смъртността била много по-висока, отколкото сред българите. Тук авторът дори стига до “прозрението”, че слабата хигиена и нездравият начин на живот на османското градско население - многоженство, педерастия, консумация на тютюн, опиум и кафе - били свързани с религията и правели турците по-податливи на чумни епидемии; 4) Почти всички османски служители и войници се били изтеглили от страната непосредствено след обявяване на независимостта на държавата. Така Михайлов стига до единствено възможния извод, че останалите в страната турци първоначално били българи, които са турцизирани чрез премането на исляма.[7] По такъв начин Михайлов възражда отново старата теза на БКП, разпространена в множество брошури от втората половина на 80-те години.[8]

Отричайки съществуването на турско малцинство, компартията достига върха на антитурската пропаганда. Тази идеологическа конструкция става необходима и заради силния международен натиск, упражнен върху българското държавно ръководство след смяната на имената през 1984/85 г.[9] Тук обаче не бива да се създава впечатлението, че идентичността на турското малцинство в България е оставала незасегната от държавно вмешателство по време на изследвания период. Борбата на БКП срещу влиянието на исляма вече бе спомената. На прицела на държавната политика след 1944 г. стоят преди всичко консервативният начин на живот, ниското образователно ниво и особеностите на демографската и социална структура на това малцинство. Чрез постепенното изравняване на тези белези на социалната структура с тези на цялото население, съотв. на българското мнозинство, се цели и постепенното преодоляване на етническото разделение между турци и българи.[10]


--------------------------------------------------------------------------------

[1] Например Генов, Д.: Братската дружба между българското и турското население в България, София 1961 г., стр.54 ff, и Мизов: Ислямът, стр.117 ff.

[2] Колко рязко настъпва тази промяна в официалното виждане личи и от факта, че още през май 1984 г. излиза една книга, в която авторът (емигрирал впоследствие в Турция) навсякъде говори за “български турци”: Мемишев, Ю.: Задружно в социалистическото строителство на родината (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма), София 1984 г.

[3] Например в изявлението на група интелектуалци и представители на обществеността, които са сменили имената си, отпечатано в: Отечествен фронт от 26.7.1985 г. и препечатано в брошурата: Wer macht sich Sorgen um die bulgarischen Mohammedaner und warum? Fakten, Dokumente, Fragen, Antworten, Reportagen, Sofia 1985; Die Wahrheit über die bulgarischen Moslems, Sofia 1986. Турската реакция на това изявление естествено не закъснява. Сравни в тази връзка Eminov, A.: There are no Turks in Bulgaria: Rewriting History by Administrativ Fiat, in: Karpat, K. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, Istanbul 1990, p.203-222; Тази статия излиза още през 1986 г. със заглавие Are Turkish Speakers in Bulgaria of Ethnic Bulgarian Origin, in: Journal of the Institute of Muslim Minority Affairs 7 (1986) 2, p.503-518.

[4] Резултатите са публикувани между другото и в сборника: Проблеми на развитието на българската народност и нация, София 1988 г. и Христов, Х. (ред.): Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националвъзродителния процес, София 1989 г.

[5] Михайлов: Възрожденският процес.

[6] Например Генчев, Н.: Българско възраждане, София 1981 г., Гандев, Х.: Българската народност през 15 век, София 1989 г., Петров, П.: Съдбоносни векове за българската народност, София 1988 г. и др.

[7] Михайлов: Възрожденският процес, стр.38 ff.

[8] Например в Sagorow, O.: Die Wahrheit, Sofia 1987, стр.43 ff.

[9] Сравни също Höpken, W.: Im Schatten der nationalen Frage: Die bulgarisch-türkischen Beziehungen (II), in: SOE 36 (1987) 4, p.178-194.

[10] Тези аргументи се застъпват особено силно от средата на 70-те години. Виж в тази връзка Бейтуллов, М.: Животът на населението от турски произход в НРБ, София 1975 г., и Тахиров, Ш.: Българските турци по пътя на социализма, София 1978 г., Едно обобщение на темата се намира у Höpken, W.: Modernisierung und Nationalismus: Sozialgeschichtliche Aspekte dr Minderheitenpolitik gegenüber den Türken, in: SOE 35 (1986) 7/8, p.437-457. На паралелно развиващите се идеологически процеси се спира Troebst, S.: Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien 1956-1986, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, p.231-253 (Untersuchungen zur Gegenwartskunde Südosteuropas, Bd. 25).