|
Родопите като път и граница
2000-01-12 18:41:25+02
Родопите като път и граница
Предварителни бележки към книга със същото заглавие
Евгения ИВАНОВА
Родопите представляват граница в много отношения: географско /надморска височина, релеф, климат, почви, води, подземни богатства/, политическо /граница между държави/, административно /граница между области, окръзи, общини/, етническо. Тук ще имам предвид не границата по линията изток-запад, която минава през самата планина, за да я раздели на българска и гръцка, и която е граница само в това политическо отношение, а границата по линията север-юг, която разделя планината на източна /ниска/ и западна /висока/. Именно тази граница може да се мисли в измеренията на поливариантността, изброени по-горе.
Границата: с. Тополово - Тополовски проход - Сини връх - масив Каракулас - водослив Давидковска река /р. Арда - р.Арда - превал Даладжа - вр. Алада -Друмът - р. Върбица - пр. Маказа.
Родопите са просечени от множество пътища във всички посоки /за разлика, например, от Стара планина, пътищата през която се определят единствено от проходите/.
Родопите са проходна планина. Вероятно, това е една от причините за гъстата й населеност през всички исторически епохи. Тук ще имам предвид един от тези пътища, познат от много исторически епохи, утъпкан от много кервани и армии, познат като Друма, Римския път, Керванския път, Пътят. Това е пътят Пловдив - Гюмюрджина, който свързва Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и представлява важно разклонение на Виа Игнация. На много места Пътят съвпада с Границата.
Пътят: Пловдив - Асеновград - с. Тополово - Тополовски проход - местност Ин кая - /с. Три могили/ - вр. Чиляка - /с. Безводно/ - мах. Гоганлар - превал Урумгедик - мах. Бозва - с. Сполука - вр. Яйла /с. Русалско/ - мах. Песнопой - с. Любино - с. Латинка - Дяволски мост - с. Дядовци - гр. Ардино - курорт Белите брези - превал Даладжа - Хисаркале - вр. Алада /с. Гърбище/ - Друмът - мах. Тикла - вр. Ветреник - Хубчов баир - с. Превала - крепостта Устра - с. Устрен - с. Ридино - с. Старово - с. Хаджийско - мах. Загоричане - местн. Папазлък - р. Върбица - с. Фотиново - с. Крилатица - с. Домище - пр. Маказа - Гюмюрджина.
Географската граница
Въпросът за дяловете на Родопите се поставя като спорен още в началото на научните изследвания за тяхната география. Например, Иширков и Радев смятат, че дяловете са три - Западен, Централен и Източен - с граници Въча и Арда. Батаклиев посочва само Западен и Източен с граница масива на Перелик. Според Яранов, те са също два, но границата тръгва от Тополовския проход. В днешната наука още се спори по този въпрос.
Приемам тезата за двата дяла, защото - дори само от географска гледна точка - планината е отчетливо разделена именно на Западен /Висок/ и Източен /Нисък/ дял. Между Западните и Централните Родопи няма особена разлика. Напротив - границата, която очертах по-горе, маркира сякаш две коренно различни планини. Неслучайно преобладаващата част от населението на Източните Родопи не мисли за себе си като за родопчани и най-често ограничава Родопите до Смолянско.
Разликата в надморската височина /не само на най-високите коти, но и на селищата/ между двата дяла се движи около 500 м, за да надхвърли понякога 1000. От тази разлика произтичат голяма част от останалите: в климата, флората, фауната. Релефът е видимо различен. Има места, където долът на някоя неизвестна за повечето хора рекичка разделя западния заоблен и горист склон от източния гол и скалист масив. Границата е най-осезателна през пролетта, когато цъфтят овошките. Всеки, който пътува по пътя между Смолян и Кърджали, може да я усети с един поглед: До Ардино дърветата са голи, все още зимни. На изток от него - потънали в цвят. Различната география на двата дяла определя и различния им поминък. Независимо от урбанизацията /твърде слабо и най-често с отрицателен ефект засегнала Родопите/, традиционните селски поминъци продължават да са водещи в планината. Това твърдение е валидно и за двата дяла, но самите поминъци съществено се различават. Докато в Западния дял се изхранват предимно от дърводобив, отглеждане на фасул и картофи и животновъдство, в Източния основната култура е тютюнът, както и бубарството и овощарството - за най-източните райони. Общото са мините, но те западат като поминък и в двата дяла.
Направих този географски преглед, защото той - макар незабележимо от пръв поглед - има съвсем пряко отношение към основната тема на това експозе - етническата граница. /С другите два аспекта на границата - политическата и административната - няма да се занимавам тук, защото по линията север-юг няма политическа граница, а административната е следствие от етническата/.
Етническата граница
Тя е толкова отчетливо очертана /"като една стена" - казват някои информатори/, че е дала повод за множество "обяснения" от легендарен характер. Най-популярното от тях е свързано с понятието "емир", което - освен лично име и благородническа титла - означава и "заповед". В турските имена на доста села и махали /обикновено това са последните турски села/, разположени по границата, фигурира думата "емир". Тя се свързва със заповедта да се спре клането и да започне потурчването, дадена на завоевателите още при завземането на Родопите. В селата, завладени преди "емира" /на изток от границата/ мъжкото население било изклано, а завоевателите се оженили за местните жени. В следващите /западните/ села вече не колели, а потурчвали. И до ден днешен в някои от граничните турски или смесени села етническата диференциация върви по полов признак - мъжете са турци, жените - помакини. Действителните основания за тази диференциация ще анализирам по-късно. Тъй като и от двете страни на границата населението е мюсюлманско, религията не може да служи като разграничителен белег. Има и твърде много съвпадения /трудно е да се определи дали те са повече от несъвпаденията/ и в обичайната система. Разграничителните белези са топонимията, легендарният пласт, съмосъзнанието, отношението към другите и преди всичко езикът. В източните села говорят турски, топонимията е турска и се осъзнават като турци. В западните села говорят български, топонимията е българска и се осъзнават като българи /или българомохамедани, или помаци, или ахряни и т.н., но не като турци/. Твърде разнообразно е отношението и най-вече назоваването на двете групи помежду им.
Съвсем естествено беше да започна изследването си с въпроса за заселването на селата - кога, откъде, по каква причина.Единствените документи, с които досега разполагам /новопостъпилите документи от турските архиви все още не са разчетени и преведени/, са джизие регистрите от първата половина на 17 век. В тях се споменават повечето от интересуващите ни български села и три от /сега/ турските: Каба ач /Дебеляново/, Юч тепе /Три могили/ и Сусус /Безводно/. Това, че в първата половина на 17 век в тези села е живяло християнско население, не означава непременно ислямизация. Възможно е християнското население /приело или не по-късно исляма/ да се е изселило и на негово място да са дошли турци /например юрушки оджаци, какъвто е случаят с доста от тези погранични села/. За съжаление, повечето гробища са разрушени и ликвидирани от старателните възродители, та успях само в Безводно да датирам няколко надгробни паметника. Най-старите бяха от втората половина на 18 в. Така - що се отнася до документалния пласт в изследването - между средата на 17 и средата на 18 век се получава празнина откъм население /било то българско или турско/.
С легендарния пласт е още по-трудно. Никъде /това е естествено/ няма памет за време на заселването. Тук няма да обсъждам митичните числа 900, 700, 300 години - те са аналогични навсякъде. На въпроса "откъде?" също не получих много отговори. Онези, които "знаеха", могат да се разпределят така: "Винаги сме били тук" / характерно за повечето от българските села/, "Дошли сме от..." - споменава се съседно село /характерно и за двете групи/ и "Дошли сме от Коня" / само за турските села/. Вариантът "Коня" /най-вероятно/ идва от пежоратива "койнари" - това е един от етнонимите, с които българското население от западните села определя турските си съседи. "Койнари" идва не от град Коня - столица на селджуките и крепост на исляма, както се ласкаят самите турци, а от "коюн" - овца. "Койнари" означава "овчари" - друго название на юруците. Някои от информаторите /по-интелигентните/ сами посочваха тази причина за назоваването.
Най-разнообразни отговори получих на въпроса за причините за заселването /разбира се, става дума само за онези села, преселени от... - съседно село/. По правило заселването е ставало отдолу нагоре, по правило - заради бягство от нещо. /По-късно ще видим, че бягството като причина за заселване е влязло дори в топонимията/. Най-честата причина за бягство е "от болест" - преди всичко чума, това е причина за заселването и на голяма част от високите села в целите Родопи. Други причини са "от преследване" /има се предвид, макар и недоизказано, преследване от закона/ "от разбойници", "от крамола", "от данъци". Нито една от причините не е етнически или конфесионално мотивирана и не помага да се разграничат заселниците по тези признаци. Помага обаче на хипотезата, че заселването или бягството просто нямат етническа или конфесионална мотивация.
Доста по-сигурен белег за етническа диференциация от заселването, документите за което са оскъдни, а паметта - загубена, е отношението към другите. То личи отчетливо и до ден днешен във всички изследвани села.
Българите мюсюлмани от западната страна на границата наричат турците от източната - читаци. Думата има твърде много значения, които варират от етноним /с доста неясно съдържание/ до родов белег. Тъй като "турчин" е късно понятие /след Кемалистката революция/, а "османец" е забравено след разпада на империята /пък и по нейно време е употребявано предимно за висшестоящите, каквито не са се намирали много по споменатите села/, "читак" остава общият етноним за турците - както по границата, така и по-нататък - в Кърджалийско и Момчилградско. Етимологията на понятието се извежда от "чит ак" - "плетен бял" - което се свързва с белите комини по къщите /съществуващи предимно в българските села/ или със заплетения им произход. Многото ми усилия да открия у българите мюсюлмани различни етноними за турците от Ардинско /границата/ и онези от Кърджалийско и Момчилградско останаха напразни. Всички са читаци или койнари = овчари = на нисшестоящи. За висшестоящите думата е не "османци", а "генерали". С "генерали" често се удостояват "обитателите" на тюрбетата - може би единствените висшестоящи, мяркали се по тези земи. Тъй като регионът е сунитски и "обитателите" на тюрбетата се предполага да са действително съществуващи лица - "генерали" или "ефенди" - те доста по-рядко биват "евлии", какъвто е случаят по-на изток.
Затова пък самите турци от Ардинско се осъзнават като "по-турци" от онези на изток, за които се намеква, че имат силен къзълбашки примес. Когато става дума за "онези на изток" = "онези долу", думата "турци" е натоварена конфесионално, защото когато става дума за "онези на запад" = "онези горе", те може да са и "по-мюсюлмани" от "онези долу", но пък са ахряни. Нарочно приведох този, само на пръв поглед, доста объркан цитат, за да очертая напълно неразбираемата за външния човек, а всъщност доста подредена система на етноконфесионални ценности. За турците /все пак, не всички - къзълбаши/ от Кърджалийско и Момчилградско сънародниците им от Ардинско /съществува и вътрешна диференциация, по райони и даже по села, с която тук няма да се занимавам/ са "мешани". Макар и рядко, се случва да ги наричат помаци и ахряни. За да спестя изброяването на районите и селата, ще кажа само, че вариантността на етнонимите турци/помаци се движи от изток на запад - колкото по- на запад са турците, толкова по-биват наричани помаци, докато се стигне до интересуващата ни граница, отвъд която живеят истинските помаци. Тях турците наричат помаци или ахряни. По граничната линия турци/помаци има един феномен, на който не мога да не се спра, поне накратко. Става дума за двойките села, чиито селищни имена представляват етноними: Тюрк юрпек /Латинка/ Ахрян юрпек /Гълъбово/, Ахрен Балаклъ дере /Рибин дол/, Читак Балаклъ дере /Рибарка/, Ахрен Ериджек /Тюрк Ериджек /две махали на сегашното с. Ахрянсско/. Тези двойни имена винаги /и сега/ са предизвиквали такова объркване у външния човек, дори специалист, та през 1942 г. се стига дотам Географският институт да прави официално запитване има ли Горни и Долни Рибин дол. От кметството му отговарят, че няма, че турското с. Рибарка принадлежи към кметство Две тополи /доста отдалечено, затова пък турско/, а долната махала на Рибин дол е също населена с турци, но си принадлежи към Рибин дол. За информаторите турци двете села се казваха дере /Рибин дол/ и Читак дере /Рибарка/. В привидната бъркотия също има подредба: селата с "тюрк" и "читак" са винаги по-ниско и по-на изток от селата с "ахрен". Положих огромни усилия да намеря причините за еднаквостта на имената /различието беше ясно/. Всички информатори /без никакво изключение/ упорито настояваха на различието и ми обясняваха защо е "тюрк" или "ахрян", а не защо е, например "юрпек" /Букв. превод - треперене , настръхване/. С доста мъка успях да се добера до "обяснението" на самата дума - от "юрии" - бягащи тълпи, но не и до някакво обяснение защо две села, населени с различно по етнически признак население, носят едно и също име. "Бягали са от нещо - казват информаторите - бягали са и турците, бягали са и ахрените". Както вече посочих, бягството няма етноконфесионална мотивация, то винаги е животоспасяващо. Хората най-напред са мислили за физическото си оцеляване, а чак след това са се оглеждали кой е "тюрк" или "ахрен". Или ги е оглеждал друг. Отвън. И така: от двете страни на границата се очертават три пояса: западен /български/, източен /турски/ и тънък граничен пояс, населен едновременно с българи, турци и "мешани".
"Мешаните" биват два вида: "мешани" села с отделни български и турски махали и "мешани" хора. Докато с "мешаните" села въпросът е ясен, колкото и административно объркан да изглежда /когато тази или онази махала е придадена към този или онзи център не в зависимост от разстоянието до него, а в зависимост от етническата принадлежност на населението/, то въпросът с "мешаните" хора е доста по-сложен. "Мешаните" хора произлизат от "мешаните" бракове и дотук няма нищо сложно - смесени бракове има в цял свят. Сложното настъпва, когато - в резултат от смесените бракове - се получава етническо разделение по полов признак - мъжете биват турци,
жените - помакини и така поколения наред. Получава се нещо като с етническата принадлежност на Османската династия - султаните все се раждат от жени чужденки и все са най-османци сред османците. Мъжете от Три могили, примерно, не са султани, но тяхната полово-етническа принадлежност има подобни мотиви - не етнически, а политически или икономически, т.е. утилитарни. Обяснението е поразително просто: Подобна "полова" етническа принадлежност се наблюдава във високите турски села, които по принцип са рядкост. Жителите на тези села имат много по-голяма склонност към миграция в полето, отколкото съседите им българи. "Долу" /предимно Асеновград и селата наоколо/ отдавна има огромни турски колонии. Момичетата от "горните" турски села на-често се женят "долу". Момчетата остават, защото през ум не им минава да станат "приведени зетьове", а къщата се прави с пари. Така в "горните" села се получава драстично увеличение на старите ергени или се вземат момичета от съседните български села. Постепенно това става традиция. И тъй като в исляма е важно мъжкото начало, мъжете, родени от поколения помакини, си остават турци /като султаните/, а майките им - помакини. За етническата принадлежност на сестрите просто не се говори. Иначе смесени бракове, по принцип редки, има и в обратно съотношение - мъжът българин, жената туркиня. В брачните регистри, по правило, се записва действителната народност на съпруга и съпругата. Единични са случаите, когато съпругата приема народността на съпруга - това се случва главно, когато съпругът е турчин. Много от тези жени, за които се знае, че са българки, говорят турски и "не знаят" български.
Регистрите по гражданското състояние са доста прецизни в графата "народност". Много точно са разграничени жителите на българските и на турските села. Там народността се отбелязва като "българин" и "турчин" /случаите с народност "помак" или "българомохамеданин" няма да разглеждам тук, защото те изискват обширен и детайлен анализ/. Прецизността е запазена и при всички "възродителни" процеси, с изключение на последния. Дори, когато - през 1934 г. - става промяна на всички селищни имена, имената на селата, населени с българи, са сменени през месец септември, а на селата, населени с турци - през месец декември. Това се случва в границите на една и съща община. "Възродителните" процеси през буржоазния период са изключително прецизни - има множество окръжни, в които се забранява смяната на имената на турците, като изрично се упоменават и селата - това се случва и през 1912, и през 1942. Следващият трийсетгодишен цикъл /вече по социалистическо време/ е също прецизен - до 1972 г. са сменени само имената на българите мюсюлмани. Бъркотията започва оттам нататък. Вероятно, опиянена от успеха с българите мюсюлмани, властта решава да премине към турците. Но към бъркотията отново се пристъпва в някакъв ред: Най-напред се вземат решение, че на територията на Смолянски окръг няма турци. Така, през 1975 г. биват преименувани турците от селата Борино, Гьоврен и Грохотно /Девинско/ - единствени сред плътно населен с българи мюсюлмани район - и турците от интересуващите ни гранични села, които попадат в окръг Смолян: Рибарка, Две тополи, Малко Крушево, Сливка, Дебеляново... След това се взема решение за преименуването на останалите гранични села, които - поради близостта си до "помаклъка" и смесените си бракове - ще се поддадат по-лесно. Така, през 1982 г. са преименувани Три могили, Безводно и други ардински села. Докато - вече през 1984 г. акцията обхваща всички турци в България. Вижда се, че "възродителният процес" съвсем не е спонтанен акт, хрумнал в нечие шизофренно въображение, а наистина процес - обмислен, последователен и дълъг. Спекулациите с произхода и самосъзнанието на това население са и вероятно ще бъдат подробно описвани, защото продължават и до ден днешен. Те са се развихряли и ще се развихрят при всяка следваща икономическа криза и всеки следващи избори. А икономически кризи и избори наспорил Бог... Тук няма да се занимавам със спекулациите - едно поради липса на място и друго - за да не бъда упрекната в лично отношение. Твърде много съм била /и вероятно ще бъда/ забърквана в тези спекулации.
Ще кажа само, че спекулациите не произлизат от объркване и неосведоменост на онези, които ги развихрят. Напротив - всички управляващи във всички времена са били доста наясно с етническата карта на България. И доста често са я разигравали.
Пътят като Граница и Границата като Път
Както вече е станало ясно от по-горното очертаване на Границата и Пътя и от досегашното изложение, Пътят и Границата почти изцяло съвпадат. Пътят минава през последните турски села, оттатък него почти няма такива. Много от тези села са възникнали и дълго време са били крайпътни станции с ханища, одаи, месчити и други култови места за пътниците. Много от тези села са възникнали и дълго време са изхранвали и са били изхранвани от пътниците. Възникнали са не по време на османското завоевание, с някакъв "емир", а много по-късно и - което е най-важно - постепенно. Колонизацията, както и ислямизацията на планината е ставала постепенно - не по етнически или конфесионални съображения, а по утилитарни. Турците - колонизатори /най-често - юруци/ са идвали по пътя и са оставали близо до него. Не са отивали по-нататък, защото планината била по-висока, по-недостъпна, по-студена, въобще - различна. Когато попитах за пътя до Безводно, ми отговориха: "Не можеш да го сбъркаш. То е последното. Нататък е Канада". В "Канада" живеят хората от Рибин дол /Ахрен и Читак/, от Загражден, Планинско, Хамбар и Вълчан дол и т.н. - все села с българи мюсюлмани. Те може би предпочитали да живеят в "Канада" - нали винаги били живели там. Най-много да се премествали от малко по-ниското в малко по-високото, бягайки от нещо. Не непременно от турците. Защото турците, както видяхме, също бягали - от болести, от разбойници, от данъци.
Онази "стена", "черта" /по думите на информаторите/, онази Граница между българи и турци, така отчетливо очертана и така поразително съвпадаща с Пътя, не е очертана изведнъж, когато "българите се изправили като стена да спрат нашествениците" /едно от възможните обяснения на информатор-учител по история от Загражден/. Не е очертана със султанска заповед или с "изтикване на българите във високите, неплодородни части на планината". Очертана е от самата планина, от природните й особености и от поминъците, характерни за тези особености. Очертана е и от Пътя, без който колонизацията би била значително затруднена.
Сега Пътят не се използва. До западните села се стига през Смолян, до източните - през Кърджали. Случва се да пътуваш сто и повече километра между две села, отстоящи едно от друго на два часа път пеша. Защото са в различни общини, окръзи, области. Административната граница, очертана почти изцяло по етническата, очевидно е била очертана именно с тази цел - да се затрудни комуникацията. И тя очевидно е затруднена, защото след 50-те години смесените бракове между села, попаднали вече в различни териториално-административни единици, намаляват.
В някои случаи обаче Пътят все още се използва: за търговия /главно на добитък/ и най-вече за гостуване по време на празници. Селските майета /годишен празник на селото и на неговия светец - там, където има такъв/, провеждани главно през лятото, събират приятели и роднини не само от далечните селища /и от Турция, Европа, Америка/, но и от близките. Съседите /често от другата етническа група/ пристигат пеша или с коне и мулета - по Пътя.
Така Пътят - в миналото универсално средство за пропускливост между двете етнически зони, за размиване на Границата - както в областта на бита, така и в областта на сакралното - днес продължава, макар в много по-малка степен, да изпълнява функцията си на пропуск най-вече към общата сакралност. Функцията на един голям комшулук.
Забележка: В момента мога да нарека до известна степен завършен първият етап от изследването - селата от северната част /от Тополово до Дяволски мост/. Докладът ми се базира предимно върху тях.
Автор: НЖ
|
Родопите като път и граница
(български)
