Исках да взема на Зиези 10 000 лева, или поне част от тях (съгласен съм и на споразумение), но той нещо не взима отношение към темата.
А иначе сами виждате, че аз не си измислям нищо. И титлите "Кен" отговарят на нашенското "Кан" и дори има и рода "Дуло" -

Кено Балх, Кен Зий, Кен Твин, Кен Улф, Кан Ут Велики, Хен рих и

Етел (Дуло) Берт, Етел Бард, Етел Вулф, Етел Ред, Ател (Дуло) Стан и Етел Ред ІІ.

Между другото титлата Кан е била в началото и после е заместена с Кан + Аз. "Аз Съм" идва от Християнството и се прибавя към титлата "Кан".

До тук стигнахме до 1327 г. от историята на Англия и 1279 г. от българската история.
В Английската история това е времето на религиозният реформатор ВИКЛИФ.

Виклиф или Уиклиф (Wycliffe или Wyclif), Джон. И тук отново попаднах на Иоан, един от братята близнаци на Мария Нова, само че в английската му транскрипция – Джон. Самото име Виклиф в славянския му прочит от английски означава Василев (ВСЛВ), или Иван – Василий. Роден около 1320 г. Образованието си получил в една от колегийте на Оксфордския уневерситет; между 1356 и 1360 година бил избран за началник на тази колегия (Master of Balliol); до 1361 бил свещеник близо до Оксфорд, като не прекъсвал своята деятелност. Тук срещаме отново една от титлите на богомилът Василий –Майстор Бел. През последните години на своя живот е бил настоятел в Лестершир.
(По времето на Първият кръстоносен поход (1096 г.) Алберт Аквински нарича град София – Стерниц, а Вилхелм Тирски – Страшлиция.)
В английските летописи това име е дошло като Лестершир, където в последните си години е проповядвал богомилът Иван – Василий.
Първите негови съчинения имали схоластичен характер. Днес е приет факта, че от Иисус не са останали никакви съчинения и книги, но от неговите дубликати останали из Европа виждаме друго. Виклиф се сочи за автор на доста книги с духовна насоченост: “За църквата” (De Ecclesia), “За богохулството” (De Blasphemia), “За евхаристията” (De Eucharistia), “Определение на властите” (Determinatio quaedam de Dominio), “За Божествената власт” (De Dominio Divinо), и “За светската Власт” (De Civili Dominiо) и др,. Известен е още с борбата си срещу налозите, давани от английският двор на църквата на римския папа. Проповядвал е и срещу това, църквата да притежава огромни владения и въобще някаква собственост. През 1377 г. Виклиф получава от Кентърберийският епископ заповед да се яви в Лондон, за да отговаря пред събралата се тук конвокация за някои точки от своето учение. На 19 февруари Виклиф се явил в църквата св. Павел. Съпровождали го херцог Ланкастерски, лорд Перси (маршал на Англия) и четири доктора от живеещите в нищета ордени.
(Това е дубликат на извикването на ръководителят на богомилското учение Василий от Алексий І Комнин в Константинопол, описано в “Алексаида” на Ана Комнина. Виждате ли, как зрънце по зрънце се събира истината за живота на Иисус.)
Заседанието на конвокацията е било прекъснато още в самото начало от спора между Лондонският епископ и херцога, за което последвало народно въстание против херцога.
(Това е въстанието на Травъл (1084 – 1086 г.) против Алексий І Комнин.)
Същото въстание е дублирано още веднъж в историята ни като "Въстанието на Ивайло".
В същата година папа Григорий ХІ, току що преселил се от Авиньон в Рим, изпратил в Англия пет були, в което предавал на осъждане 18 (в някои копия – 19) определени (conclusions), извлечени от съчиненията на Виклиф. Малко след това умрял Едуард ІІІ; регенството назначено над малолетният Ричард ІІ, било на страната на реформатора: Кентърберийският архиепископ и Лондонскиат епископ не намерили възможност да настояват за ареста на Виклиф, както се следвало според папската була, а отправили в Оксфордския университет заповед да бъде произведено разследване по делото Виклиф. Оксфордските богослови били раздразнени от вмешателството на църковната иерархия във вътрешните дела на уневерситета. В отговор на посланието от Лондон, те заявили, че в conslusiones на Виклиф не са намерили нищо еретическо, и само формата, в която той изразява своите мисли, може да дава повод за неправилни тълкувания.
(В Евангелията Пилат Понтийски връща обвиненията към Иисус, като използва подобни доводи.)
Виклиф обнародвал своя отговор на папските обвинения и се явил в Лондон на съда на епископите. Застъпничеството на майката на краля и съчувствието към Виклиф, манифестирано от лондонските тълпи вързали ръцете на духовните власти; епископите само помолили Виклиф да не говори публично на деликатни теми.
(“Застъпничеството на майката на краля” също в Евангелията е отразено, като “Застъпничеството на жената на Понтий Пилат”).
В същата тази 1378 г. започнал т. н. велик разкол в католическата църква. От този момент Виклиф става решителен противник на папството и монашеството, като не изключва и живеещите в нищета ордени, с които е бил съгласен в началото на своята дейност. Той учел, че всеки човек е пряко свързан с бога и не са му необходими никакви посредници. Следователно, църквата като междино звено между човека и бога не е нужна.
Заедно с Никола Герефорд (Hereford) и Джон Първи (Purvey) Виклиф превежда цялата Библия от латински на английски език, на английски пишел трактатите си и проповядвал; за разпространения на своите мнения той организирал и разпространил по страната т. н. “бедни свещеници” (poor priests).
(Разпространението на Богомилското учение из цяла Европа и Азия е станало с подобен вид свещеници, наричани “чисти”.)
Той нападал самият принцип на духовната власт – на догмата на просъществуване в този смисъл, в който го разбирала и католическата църква. Оксфорският университет осъдил това учение на Виклиф. В 1381 г започнало народно въстание начело с Уот Тейлър (Wat Tyier).
Освен селският занаятчия Уот Тейлър (вероятно бивш войник) начело на въстанието бил още и Джон Болл (Ball), освободен от затвора селянин.

(Въстанието на Травъл 1084 – 1086 г. (бивш военен), още и Гор Бел, - Травъл.)

Използвайки го, враговете на Виклиф се опитали да хвърлят вината за него върху реформатора. Приемник на убития по време на въстанието Кентърберийски архиепископ, бившия Лондонски епископ Уилям Куртен, свикал на 17 май 1382 г синод от 10 епископа и 50 други лица за осъждане мнението на Виклиф.
(Зад името на убития по време на въстанието епископ (военноначалник) Уилям Куртен, се крие византийският пълководец Григорий Бакуриани. Той е убит заедно с пълководеца Никола Врана край Белятово от въстаниците на Травъл.)
Учението на Виклиф било осъдено; сам реформаторът бил оставен на мира, но неговите последователи от Оксфордския уневерситет били подложени на преследване и накарани да се отрекат от своите мнения. Виклиф се оттеглил в своята енория, където и умрял в 1384 г. по време на църковна служба, като малко преди това изпратил в Рим извинение, че поради болестта си не може да се яви в Рим на следствие и съд. В 1415 г. Констанският събор обявил Виклиф за еретик и заповядал да се изгорят неговите останки. Хенрих ІV и неговите приемници успяли да потушат религиозно – политическото движение, начело на което стоял Ваклиф (т. н. ваклифизъм или лолардизъм), но следите му не били унищожени и се появили впоследствие в 16 век. Учението на Ваклиф чрез маса ръкописи било занесено на континента и оказало влияние на възгледите както на Хус, така и на Лутер.

Следва.