Или как руснаците и французите не ни позволиха да се освободим.


Грубото нарушение на султанските разпоредби от страна на местната администрация подчертава несъответствието между официалната политика на владетеля и правителството на Империята с действията на местната административно-управленска и военна аристокрация. Именно от тази криза на властта се възползват българите през 1841 г. Реформеният акт, издаден от султан Абдул Меджид в края на 1839 г. – т.нар. Гюлхански Хатишериф, представлява опит за въвеждане на държавни гаранции за имота, живота и честта на всички поданици на султана. “Но какво може да направи благословената и праведна воля на великодушния господар – пишат българите от Пиротско, Нишко, Лесковачко и Прокупленско в своята жалба от 24.04.1841 г. до сръбското правителство, белградския паша и руския консул – когато тези, на които той е поверил управлението на своите поданици като на свои деца, погазват всичко не по волята на най-милостивия султан... Бедният народ плаче, но неговите жалби не достигат до султана. Остава му само да се разбунтува, за да може да се защити от насилията, пък и всемилостивия господар да види този народ какви мъчения понася и да вземе нужните мерки срещу тези самоволства?”17. В доклада от валията Мехмед Васаф паша за Нишкото въстание от 1841 г. се посочва, че “Няколко души от Нишка околия и от самият град Ниш... са от ония, които са навикнали от дълго време да се бунтуват и вършат лоши работи, и колкото пъти се е случвало да се разбъркват умовете на раята, действителния източник на бунта и водачите на разбойничеството са били тия лица. Повечето от тях имат връзки с чужди поданици и със сърбите... и като насаждат по някакъв начин раздор и бунт между раята, не пропускат да увличат честните хора, както и тия, които си гледат всекидневната работа.”18 Водачите на въстанието са с ясното съзнание, че “Ние сме жертвали, жертваме и ще жертваме своя и на родовете си живот до този час, докато не се освободиме от угнетителите или докато не изчезнеме от тоя свят.”19 Документът – молба до руския цар за покровителство и застъпничество пред Портата – носи подписите на Станко Атанасов Бояджията, Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Цвятко Стоянов, Стоян Вучков, Сава Карастанков, Никола Латаков, Коста Иванов, Цвятко Голубов и Здравко Рангелов20. “Не може да се каже докъде биха стигнали селяните в отчаянието си, ако това въстание беше намерило сериозна и отявлена подкрепа у някой съседен народ.”21, пише Ж.А.Бланки, посетил България през 1841 г. след разгрома на въстанието.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите