наскоро имаше филм за Сръбско-Българската война - "Братоубийствената ни победоносна" (може да беше и обратното - "Победоносната ни..." и т.н.)

Направи ми впечатление, че едва ли не всички ключови личности не просто в армията, но и в държавата в онова време са около 28-30 годишни. Сега си представи едно общество с такъв профил. Изведнъж оптимизмът, самоувереността и въобще отношението "досега бяхме вързани, но вече няма пречки да се развихрим" звучат съвсем закономерно нали?

И обратно - поредицата неуспехи водят до също толкова закономерния извод, че пречката не е била нещо извън нас, а напротив - просто толкова си можем. Оттук и песимизмът идва съвсем естествено.

Напълно се съгласявам и Крейг за това по-долу:

"Освен това Българите не успяват и не умеят да се модернизират-те просто не намират мярката в това кое трябва да остане и кое да се смени. Те или изобщо не се променят, или губят всякаква връзка с корените си"

ние, тантристите агностици