Заплакала Бобислава страдално,
у Бьоблинген, ут край далечен,
гласче извива тънко и жално,
че си имала душманин печен.

Олеле, майко, академайчице,

На обор ни основи ритнаха,
шамар му силен забърсаха,
до върха го цял разклатиха,
та стари му греди скърцаха.

Стара академайка на мома съскаше:

Не плачи дъще, девойче лично,
под мое крило си години расла,
възпитала съм те кат' мен, отлично,
оцелявал е всеки от моята ясла.

Светлина ще изгрее по пладне
и църна ви академайка ке падне.
Блейте си жално, но не вадете ножо,
а чинете туй, що чини бачо ви Божо.

Вижте къде си ваше стадо отива,
де отива, та се у дупка скрива.
Подир стадо си и вий тръгнете,
на академайка си думи помнете.

На дърта овца, на агне младо,
отредено е да бъде в стадо.
Само в стадо може да се блее,
само в стадото рахат се живее.

Душманин на овча радост се чудеше:

От що си девойче толкоз щастливо?
Че си сал една овца от стадото диво?
Че други овце ти ваклата кожа пазят,
а овчари те стрижат и нагло те лажят?

На ХОРата е писано, от Бога е речено,
да са човеци дори да е много напечено.
Малко и в задруга човешки да живеят,
че овце ги дои, пасе и стриже юдеят.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Rex Getarum на 09.12.05 22:55.