|
Сръбско-българската война от !885 г. – първата, която съвременна България води – завършва с военна победа, но Букурещкия мирен договор (от само едно изречение) е обявен за неизгоден от съвременниците и посрещнат много зле. Историците, навярно по инерция, обикновено също го възприемат така. Но от дистанцията на днешния ден ми се струва, че това е единствената война след Освобождението, оставила дългосрочни положителни последици за страната. И не какви да е, а изключително важни и толкова трайни, че всички драматични превратности в държавните съдбини през следващите 120 години не успяват да окажат съществено влияние върху тях. Именно благодарение на тази война се утвърждава окончателно и, както се оказва – завинаги - Съединението. И макар че Топханенският акт от !886 г. запазва формално Източна Румелия до 1908 г., а Кърджалийската кааза е предадена на Османската империя, то е фактически санкционирано. Територията на България става над 96 000 кв. км. с повече от 3 млн. население. Още един такъв „неизгоден” договор, например след Балканската война, и Сан Стефанска България би се превърнала в реалност.
Формалният повод за войната, който Сърбия изтъква, е нарушаването на „балканското равновесие” в резултат на Съединението. А „равновесието” по принцип е свещената крава на доминираната от Великите сили европейска политика, нейната основна доктрина, изповядвана от Виенския конгрес насам. С попътния политически вятър на „равновесието”, крал Милан още през 1881 г. уведомява Австро-Унгария, Германия, Русия и Франция за решимостта си да не допусне съединение на България без „обезщетение” и да осуети - ако се налага и с военни средства – създаването на голяма българска държава. Това не са празни приказки и Сърбия има всички основания да се пъчи. Тя се чувства балкански фаворит на Великите сили. И защо не? Тя е получила по тяхно благоволение през 1878 г. съвсем прилични териториални придобивки, сред които по-конкретно са Пиротско и Вранянско – чисто български области. Тя не само е в отлични отношения с всички Велики сили – непостижимо за друга страна – но и през същата тази 1881 г. е сключила таен договор с Австро-Унгария. И накрая - тя също има своето издание на нашата Санстефанска мечта - известното „Начертание” на Илия Гарашанин, според което на изток сръбските земи се простират чак до река Искър. И основателно смята, че притежава нужното военно превъзходство да го осъществи, поне що се отнася до България. Трябва и само повод. И е уверена, че България рано или късно ще и го предостави.
Защото България е в далеч по неизгодно положение. Тя по никакъв начин не би могла да се впише в господстващото в Европа политическо настроение.Понеже нейните национални интереси изискват не запазване на статуквото, а тъкмо обратно – промяна на прословутото „равновесие”. Обаче позицията и е отчайващо лоша. Тя последна се е освободила от османското владичество и то с помощта на полуцивилизованата Русия, това доведено дете в семейството на просветените европейски Велики сили.Те веднага и съвсем безцеремонно са и показали как разбират европейския ред - на първо място са техните интереси, след това на техните балкански протежета и за нейните – каквото остане. И че хич не ги е еня за някакви си етнически граници, особено пък ако те очертават потенциален руски сателит в непосредствено съседство с Проливите. Така че България още от самото начало е в незавидната ситуация нейните национални въжделения да се възприемат в Европа с досада и подозрително неодобрение, достигащо до съвсем откровена неприязън. Всяко нейно действие, започвайки от Априлското въстание през борбата и срещу Берлинския договор, та до Съединението, неизменно попада в графата „покушение срещу европейския мир”. И на него се гледа с недоволно смръщени вежди, ако не от всички, то, във всеки случай, от повечето Велики сили.
В този смисъл трябва да се признае, че оптимизмът на крал Милан не е безпочвен, ами е съвсем оправдан. За разлика от България, Сърбия е подготвена за война и я очаква. И сега и се предоставя отличен момент да действа. Съединението не само е създало благоприятно политическо положение, но и като допълнителен бонус - много изгодна във военно отношение ситуация. Основните български сили са съсредоточени по българо-турската граница. В Цариград заседават представителите на държавите, подписали Берлинския договор и няма никакво основание да се смята, че те ще са по-благосклонни към България, отколкото към Сърбия, особено пред лицето на един свършен факт. В тази светлина, разработеният от сръбското главно командване план за война срещу България изглежда реалистичен и целите му – напълно осъществими. Като основна политическа и военно-стратегическа цел се определя окупирането на българските територии до рубежа на река Искър, за да бъде принудена България да иска примирие, а ако това не стане – настъплението да продължи към Търново. Този план е коригиран на 13 септември !885 г. в един по-прагматичен вариант, предвиждащ главният удар да се нанесе по направлението Пирот – Сливница – София, за да се овладее българската столица, преди да бъде осъществено прехвърлянето на по-значителни военни сили от турската граница. Впрочем, дори и в този случай сръбското командване не предвижда особени затруднения при сломяването на съпротивата на младата и без боен опит българска армия. След овладяването на София, се очаква относително безпроблемно Цариградската конференция да санкционира исканата от Сърбия компенсация. Тя включва целите Трънски и Видински окръзи, по голямата част от Радомирския окръг и изплащането на военна контрибуция. Като допълнително политическо условие столицата трябва да се премести от София в Търново.Това са достатъчно умерени по стандарта на епохата изисквания към една страна, която ясно е показала, че не желае да зачита волята на Великите сили и установеният от тях европейски ред, поддържащ нужната за запазване на мира субординация. А тя е – първом се пита, а после се чака какво ще се разберат Великите. Ако те решат, че това, което искаш е допустимо, го правиш, а ако ли не – си налягаш парцалите. Вместо това тя се държи непредсказуемо и своеволно и е склонна да създава огнища на напрежение и да руши драгоценното статукво, и то без да може да си го позволи. Защото е незначителна държавица, сгушена в най-дивите Балкани и няма достатъчно покровители. За разлика от Сърбия. От гледната точка на крал Милан, той просто няма за какво да се притеснява.
Войната е обявена от сръбска страна на 2 ноември 1885 г. и сръбските войски преминават границата. Българските прикриващи отряди влизат в бой с противника, стремейки се да забавят настъплението му и да спечелят време за прехвърляне на войски от българо-турската граница. Но всичко това изглежда съвсем безнадеждно. И никой, нито Великите сили, а още по-малко пък вероломният крал Милан, подозират, че само след седмица тежко разбитата при Сливница Нишавска армия ще отстъпва безпаметно и в пълен безпорядък по целия фронт, по който сега така самонадеяно напредва. До тогава обаче, както вече казах, има една цяла седмица.
Истинската грижа на човечеството е човека
|
Сръбско-българска война 1885 г.
