Доп. бележки и пояснения - 3/3 / Наука / Хуманитарни науки / История

[103] Руск. древн., т. 2, стр. 84.

[104] Херодот казва: “Гробниците на царете се намират в Херите, до които Бористена е плавателна.”

[105] Руск. Древн., т. 2, стр. 84.

[106] Находките изследва И. Е. Забелин.

[107] Като по-забележителни находки ще споменем: Известните вази от Чертомлицка и Кул-Обско. Сребърен ритон, намерен през 1889 г. в Керч, с изображение на битка между сармати и гърци. Керченската теракотова (от печена глина) статуетка – “варварин” с гусла. Бележитата ваза на Ксенофонт с изображения на скити от 3 в.пр.Хр., намерена през 1833 близо до Керч. Изображение на сармат върху част от ритон от кубанската област. Златният царски пръстен с изображение на скит, работа на Атинада, намерен в женската гробница на Митридатовата планина. Статуята на т.нар. “педагог” от женската гробница в могилата “Гол. близница”. Златният погребален венец от Керченската могила и онзи от мъжката, намерени през 1837.
През 1888 при разкопките около Босфора (Кимерийския) между другите находки е намерена една златна пластинка от 3-2 век пр.Хр. На нея е изобразена сарматска царица, пируваща сред свои хора. “Варварите” са облечени също като скитите по Чертомлицката ваза. Те подават на царицата ритон и чаша. Подобна група и подобна сцена е изобразена и във фреските на Антестерия в Керч – битка на сармати.
Други интересни находки са показани в етюда ни “Скити и сармати”, 1912, стр. 1-16.

[108] Руск.Древн., т. 2, стр. 61.

[109] Против тази класификация на проф. Самоквасов и по-нататъшните му теории бяха направени силни възражения, главно на 8-и арх. съезд в Москва през 1896. Проф. А. Хволсон доказва, че кимерийската епоха е завършила много по-рано и критикува названията на епохи 2 и 4.
П.Н. Милюков също счита за погрешно да се дават на доисторически епохи етнографически названия и предлага Кимерийската епоха да се нарича Бронзова, 4-та – Византийска, а 5-та – Турско-татарска. “Но, казва Нидерле, ние все пак ще приемем системата на проф. Самоквасов като единствен опит за класифициране на всички южноруски древности.”

[110] Кимерийците за първи път се споменават от Омир (Одисея, XI, 14-19), като се разбират по бреговете на Керченския залив (древния Кимерийски босфор) и към Кавказ. В един асирийски надпис от 7 в.пр.Хр. царят Ашурахендин (или Асаргадон, 681-669 пр.Хр.), като разказва за един поход, казва: “Теушпу, кимериецът скитник, земята на когото е далеч, аз разбих. . .” В друг надпис на Асурбанипала (688-622) кимерийците се споменават като опустошители на неговата земя.

[111] През 1904 г. G. Seur по поръка на френската школа в Атина прави разкопки в “Tell-Racheff”, на североизток от Ямбол, а през следващата година разкопките бяха продължени от френския консул в Пловдив – Degrand. Находките после пое Жером.
Жером се изказа, че тук имаме работа с неолитна грънчарница, но Щерн предполага, че имаме работа с площадки, подобни на петренските (“Премикенска култура”, стр. 42), а живописната керамика е родствена на петренската. Съдовете често имат, както показват многобройните изображения на Жером, бяла облицовка, която служи за основен фон на украсата. Последната е изпълнена предимно в тъмни краски и представлява съединение на хоризонтални и вертикални ивици със спирална орнаментика.

[112] Тия съдове, според нас, не са нищо друго, освен разкошни прототипи на т.нар. в днешно време “връшници”, употребявани най-вече по селата в Софийски окръг, за изпичане на дебели питки, предимно царевични.

[113] На интересуващите се от тоя род керамична орнаментика препоръчваме съчинението на Dr. Georg Wilke “Spiral-Maanderkeramik und Gefassmalerei Hellenen und Thraker”, mit 100 Textabbildungen und 1 Tafei, Mk. 4.50.

[114] Тук изреждаме областите, които дават сходни в много отношения находки от керамика и респективните им археолози:
Във Фокида и Беотия (Sotiriadis, Ath. Mitt. 1905-1908). Северна Гърция (Цунд). В Тракия (R. orcheol. 1901. 328). В Сърбия и Босна (Hornes, Neolitische Keramik in Osterreich и пр.). В Буковина и Галиция (в преждеказаната книга). В Македония (H. Schmdtm Zeitschr. F. Ethnologie 1908). В Румъния (Z.f.Ethnol. 1904). В Унгария (H. Shmidt Z.f.Ethnol. 905). В южна Русия (Хвойко, Щерн, Burrows). В България (проф. Кацаров, д-р Б. Филов, Р. Попов, А. Чилингиров).

[115] A. Milchhofer – Die Anfange der Kunst in Griechenland, стр. 12-87; Evans – Cretan pictographs and prephoenicean, стр. 127.

[116] Доклад от февр. 1903 на Берлинското арх. д-ство. Zeitschrift fur Ethnologie 1903, I и II, стр. 483.

[117] M. Much – Die Heimat der Jndogermanen 2, 1904, III.

[118] H. Schmidt, Zeitschrift fur Etnologie 1904, стр. 626; M. Much – Die H., стр. 95.

[119] A. Korte, Ath. Mith. XXIV, 1899, стр. 24.

[120] P. Kretschmer. Einleitung in die Geschichte der grieh. Sprache, стр. 174.

[121] Zaborowski, Bulletin de la societe d’antrop. de Paris 1900, стр. 451.

[122] Някои изследователи са на мнение, че в образуването на древните египтяни е взела участие и някаква северна светлокоса брахицефална раса*. Това мнение бе склонен да приеме и Вирхов, след като започна антропологическото изучаване на фараонските мумии от Дейр-ел-Бахари (R. Virhow, “Die Mumien der Konige im Museum von Bulaq”). Професор Серджи разви хипотезата за особена раса, която заела всички страни около Средиземно море и била носителка на най-старата в тези области цивилизация. Тая раса вероятно срещнала на места по-старо население, с което се смесила, поселила се в различни условия на климата и природата, и се диференцирала на разни племена и народности. После оказала малко или много влияние на други раси и племена, а именно: на юг на негрите, на изток – на семитите и урало-алтайците, а на север – на арийците. На народите от средиземноморската раса Серджи приписва най-старите цивилизации на Египет, Мала Азия, Гърция, Етрурия, наследени и развити по-нататък от арийските племена и преди всичко – смесили се с тия народи и им предали арийски език (“Каменният век и доисторическото население по най-новите изследвания”, 1898, стр. 126-128).

* Бел.ред. – това се потвърждава не само антропологически, но и от редица стари автори. Например Изидор Севилски описва връзките кратко и ясно по следния начин:
Getuli Getae dicuntur fuisse, qui ingenti agmine a locis suis navibus conscendentes, loca Syrtium in Libya occupaverunt; et quia ex Getis venerant, derivato nomine Getuli cognominati sunt. Unde et opinio est opud Gothos, ab antiqua cognatione Mauros consanguinitate propinquos sibi vocare.
(Казват, че гетулите са тези гети, които, като напуснали страната си с огромна флотилия, населили земята на сиртите в Либия. Понеже идвали от Гетика, били наречени с производното име гетули. Оттук и мнението сред готите, че трябва да се отнасят към маврите като към роднини, заради древната кръвна връзка помежду им.)

[123] Тук според Е. Р. фон Щерн (Die “pramykenische” Kultur in sud-Russland, стр. 35) имаме работа с домове за живи и “домове за мъртви”, т.е. с често срещащите се преживявания (“surwiwals”), аналогични на които имаме в омировите описания на тържествените изгаряния на падналите под стените на Троя герои и милетските гробища на остров Березани.

[124] Според изследванията на професора по химия П. Г. Меликов и професора по ботаника Ф. М. Каменски, тия зърна се оказали от просо (paicum) или sorgum. А пък Aclian (П.С., III, 39) казва, че просото е основен материал за храна на скитите и сарматите (Щерн, стр. 32).

[125] Стопанското значение на козата Carpa Aegadrus в неолите е било много по-важно от това на овцата (J. Zippert, Kulturgesch. der Menscheit. I, 504).

[126] Според научното изследване на намерените кости от проф. В. Д. Лассарев (Щерн, стр. 33).

[127] Същият археолог в статията си “Поля погребенiи средн. приднепровье”, стр 18, ни дава следните сведения за някогашното южноруско население:
“Ако оставим настрана превозните и заимствани изделия, говорещи за връзки със съседните народи, и разгледаме изключително предметите и обстановката от чисто местен характер, то ще видим една пълна устойчивост и последователно изменение на местната култура, извършваща се с настъпателен прогрес и запазваща между отделните моменти жива и непосредствена връзка. Естествено, че народът, който е преживял всичките тези стадии на своето културно развитие и който е удържал с такова постоянство завещаните му от прадедите обрeди, е можел да бъде само народ, който никога не е напускал своята родина.”
По нататък авторът продължава така:
“Почти пълното тъждество и сходство на предметите, намирани както при погребенията, така и в съвременните им жилища и градищата до самата славянска епоха, а също изразеният долихоцефализъм на черепите, наблюдаван от площадките от неолитната епоха до могилите от 8-10 век, във връзка с продължителността на обрeда на изгарянията, идват да потвърдят, че всички последователно споменати паметници принадлежат на единствения народ, живял тъй дълго на казаната територия, а именно на древните славяни, поселили се в областта на средната приднепровска област от време на най-дълбока древност.”

[128] “Човекът в праисторическо време”, стр. 421 (руски превод).

[129] Както виждаме, и Хвойко, и Нидерле, та и Самоквасов, концентрират вниманието си изключително върху античното минало на славяните, като съвсем оставят настрана заплетения въпрос за българите. Всъщност в своите заключения те често неволно попадат на този въпрос, без обаче да се спират над него. За пример ще посочим интересните сведения на Хвойко за градищата в южна Русия, където почтеният археолог, без да иска се натъква на ония скити, които отчасти били притежатели или създатели на тия “славянски” градища и главно, на които славяните били подвластни. Хвойко пише:
“Да смятаме тия градища за принадлежност на скитите чергари нямаме никакво основание, макар част от намиращите си при тях гробове със склепове, могилни насипи и погребения с коне, отличаващи се с богатството на конските украшения и на оръжието, да можем да припишем на скитите, но това се обяснява само с близките връзки на скитите с местното население и, може би, с известния род подвластност на последното под скитите.” (Тук археологът говори ясно за българите и славяните – б.авт.)
“Но самите градища, продължава Хвойко, по своето устройство, характер и разположение съвсем не са могли да принадлежат на войнствения чергарски народ: преди всичко те са разположени по високите места, при реките или в блатистите местности, които не представляват удобства за пребиваване на чергари. Второ, те заемат грамадни пространства и биват обкръжени с огромни – до 20 м. високи – често двойни и тройни насипи/валове, представляващи обширни укрепления, които чергарските племена нито са имали време, нито възможност да издигнат. И накрая, по вътрешния си характер те сочат значителна аналогия, както с описаните от нас площадки, така и с по-късните славянски градища, които са служели едновременно за целите на култа и като пункт за отбрана.”
Понеже археологът напълно се абстрахира от въпроса за царските скити, които са предци на българите, които и в южна Русия, а и в днешното си отечество са главни създатели на тези стари укрепления, той се задоволява само да констатира още две съществени особености на тези градища. Че остатъците от валове с различна старост показват тяхното постепенно разширение и че в тях се срещат в изобилие земеделски работи. След това заключава, че е най-подходящо да се припишат тези градища не на чергарски племена, а на местния земеделски народ от арийско племе, а именно на славяните, които живели по тия места от най-стари времена.

[130] “Жертвеник на Хермес Световид”, митологическо изследване от К.В. Болсуновски, 19091 стр. 1.

[131] Пак там, стр. 6-7.

[132] Херодот I, 216. Тези площадки напомнят храмовите постройки в Месопотамия, където на върха на хълма поставят стара железна “акинака” – с това име се наричал свещеният персийски меч. В откъслеците от Хигесий (писател от неизв. времена) се казва, че “от скитите меча го почитат савроматите”. Амиан Марцелин (31, 2-23) говори за почитането на меча от аланите. Интересно е, че един меч е намерен в чертомлицката могила, забит в стената на гроба.

[133] Вишну се наричал още Ари, а жена му носила името Ара.

[134] Изображението на свастиката представлява две кръстосани линийки, наречени “арани”, пречупени в краищата си все в едно направление, тоест кръст от четири букви Г, съединени в основата си. Този символичен знак имал твърде важно значение още в най-стари времена. Среща се по някои древногръцки и сицилийски монети, а също в живописта на древнохристиянските катакомби, по средновековните надгробни плочи, по свещените одежди от 12-14 век. Християнството е усвоило този символ под името “Гамирован скръст” – crux gamata.
И до днес обаче точният му смисъл не е изяснен. Според едни, това е знак на свещения вечен огън, който се добивал чрез триене на две дървени парчета, тоест изразявал именно двете дървени парчета – арани, поставени на кръст. Други пък намират в свастиката символ на сблъсък, трети за символ на някакво божество и пр.
Габриел де Мортиле – френски археолог – в теорията си за произхода на бронзовата култура от Индия се позовава и на тоя знак (свастика), който бил известен в Индия преди будизма, като религиозен символ. По-късно обаче самият Мортиле призна, че свастиката присъства от дълбока древност и в Европа. Този символ, толкова характерен за Индия, се оказва по разни бронзови, каменни, глинени и др. антични изделия, намерени в Европа, какъвто е случаят с оловния идол, открит от Шлиман в Хисарлъка (микенските разкопки), в троянските глинени прешлени за вретена, в Кипър, в южна Русия, България, Македония и пр.
Чешкият учен Нидерле пише:
“Трудно е да допуснем, че във всички тия различни местностни свастиката е възникнала съвършено самостойно. Тя е твърде сложна и изразителна, главно в пречупените краища на кръстта, за да можем да отречем нейното символично значение и да я приемем за прост мотив на орнаментиката. Ние не настояваме, че на занаятчията винаги му е било известно символичното значение на тоя кръст, който той е рисувал по оръжието или ушивал по платовете. Ние само искаме да кажем, че свастиката представлява символ, възприет от Азия чрез някакво неизяснено досега културно влияние.”
Относно приозхода на тоя символ ние имаме доста основания да допуснем, че народът, който го е измислил и пръв употребил за религиозна цел, е бил тракийският народ. Това мнение се поддържа почти в същия смисъл от Хилдебрандт и др.
В България свастиката се среща в голямо изобилие най-вече в шевичната орнаментика, предимно самоковската и дупнишката. В повечето случаи знакът е ограден с малък четириъгълник или ромб, който се повтаря и образува бордюра около някоя централна форма, най-вече ромбовидна. Преимуществено се среща по шитите ръкави.
През 1912 година бе открито в Радомирско цяло съкровище от “варварски” сребърни монети с изображения, от едната страна съвокупление, а от другата ясно отпечатана свастика.
При изучаването на свастиката се изписа голямо количество литература и се създадоха много хипотези за нейното значение и произход. Изучаването даде повод за написването на интересната монография на Th. Wilson “The Swastika”, един от най-пълните трудове по тази материя.

[135] Фригийският надпис “Богас Темев...” на Мидас в тълкуването му от френския академик Перро (Histoir de l’art); Също при Владикин “История на древните траки”, кн. 1, стр. 8.

[136] “Древности приднепровья”, Б. И. и В. Н. Ханенко, 1899.

[137] Тук считаме за уместно да кажем няколко думи за названието на река Волга, което твърде много бе мъчено и превивано под законите на турската фонетика, за да се получи названието Булгар, като произлязло от Волга+ар = Болга+ар = народ на Волга. Всъщност, ето какво говорят за името Волга най-новите обстойни научни изследвания. В статията “Этнологическая исторiя поволжья”, отпечатана в известията на Казанския университет (1911, XXVII, стр.1), се разглеждат изследванията на Кузнецов и Хомяков, където за названието Волга се дават следните разяснения: коренът на думата произлиза от черемиско-мерянския език, където волгодо значи светлина; волгончо е мълния, а волготам е святка се.
“Тъй че, казва Хомяков, Волга значи светла, блестяща, в противолопожност на Шексна=тъмна.”
Както виждаме, и самата Волга, която често шушнеше на писателите за някакъв турски произход на думата Булгар, доказва се, че и тя свидетелства, може би твърде случайно, ако не за памтивечния Бог Ар, то поне за светлината, на която се покланяли нейните (на Волга) обитатели – българите.
Ще споменем и за санскритското значение на думата “ар”, като майсторство, изкуство-божествения гений на хората, което очебийно подсказва за всезнанието, всемогъществото на главния бог Ар, от когото хората са незначителни частички. По тоя санскритски принцип са се образували много съществителни, обозначаващи майсторство, действие, като: столар, вратар, цигулар, пекар, пахар, колар, грънчар, златар, каменар и т.н.

[138] Д-р Шишманов, Крит.пр. за Флорински, стр. 641.

[139] Херодот, IV, 59.

[140] Мнение за Тавити - Neumann. Die Hellenen im Skythenlande I, s. 257; Bonnel. Beitrage I, 232; Baehr, II, 398; Rawlinson, op.cit III, 43; Stein, op.cit. II, 210; за Истрия при гърците – Pr. Griechische Mythologie I, 336.

[141] Бонели (Beitrage I 421) обяснява този обичай с древно-иранското поверие, че в тялото на царя се намирал огън от бога.

[142] На тия плочки (такива са намерени 55) е представен бюста на Тавити, държаща съд, отдясно е скит, а отляво е олтар на огъня. Изработката напомня пантикапейските “варварски” теракоти с изображение на тъй наречената Астарта. На венеца с изображение на босфорския цар Рискуборис е представен същият олтар на огъня. По монетите на първия Арсакид от скитски род (цар Парфия) се явява за пръв път изображение на излияние пред също такъв олтар.

[143] Muller, Hist. Graeci minores, II, 377.

[144] За митологията на славяните виж Костомарова, Атанасиев, Крезневски, Фаминцин, Нидерле, Соколов, Зелински. За литовската – Deckentedt, Die Mythen sagem ind Legenden der Zamaiten.

[145] Херодот I, 216.

[146] Поклонението на Ойтосур се потвърждава и от намерените в царските могили бронзови знаци и знамена с грифони на върха. За връзката на грифона със слънцето говорят древните писатели Есхил, Филострат, Епифан и др., и в силата на тая връзка с голяма вероятност може да се допусне, че тия знаци са символи на бога на слънцето (“Скитския древности”, А. Данилевскаго, с. 179).

[147] При литовците, които се смятат за понемчени славяно-българи, невидимите покровители – прадедите от задгробния свят, се приемат за покровители на домашното огнище и на огъня. Оттук възниква силно развитото у литовците огнепоклонение (Енцикл. “Брокхаус”, стр. 813 – за главните черти на литовското почитание). Някои историци намират в литовската митология смесица от индийска вяра, ирано-персийска, келтогалска, гръкоримска и скандинавска.

[148] Charmoy, Relat.de.Masoudy etc. Mem.de.l’Acad. VI.

[149] Херодотр, IV, 78-80.

[150] Ситалк (ок. 431-424 г.пр.Хр.) е син на Терес, основател на Одриското царство. Той покорил родопските племена, част от пеонците до Струма, а също гетите и агатирсите. (Тукидид, II, 29 – прев. Кацаров в Пер.сп. LXII, бел. 85 и 86. При проф. Кацаров – “Битът на тракийците”, стр. 52)

[151] Херодот, IV, 76-77.

[152] “Няколко думи върху стат. на П. Драганов в изв. на Спб. слав. благотв. общ.” от К. А. Шапкарев, М. Сб. т. II, стр. 330.

[153] “По културата на старите траки”, проф. Г. Кацаров, 1903, П.сп. LXIII, стр. 732-3.

[154] Зап. Од. Общ., т. XXIX, 1911 – А. Лонгилов, стр. 90.

[155] Стат. “Слово о полку Игореве”, стр. 83, 1911.

[156] “The first King of Bulgaria who was converted to christianity was Bogoris” – R. Curzon (Ms of the 4 gospels in the old Bulgarian character, 1838).

[157] Пер.сп., год.XI, кн.LV – LVI, стр. 223.

[158] Библията – Цариград 1871 г., стр. 643.

[159] “Русскiя древности в памятниках исскуства”, т. III, 1980, стр. 1.

[160] Енц. Брокхаус – съответни букви.

[161] Отбелязани мимоходом в “Критически преглед” на д-р Шишманов, стр. 614.

[162] Същият, стр. 615, * същият, стр. 698; ** същият, стр. 700.

[163] Същият, стр. 617.

[164] Същият, стр. 619.

[165] С радост отбелязваме новите книги за траките: “Древните траки”, ч. II от Н. Йонков-Владикин и “Битът на старите траки според класическите писатели” от д-р Г.И. Кацаров, която се явява като първи изчерпателен труд по тоя въпрос в нашата литература.

[166] “По културата на старите траки”, Пер. Сп. 1903, LXIII, стр. 730.

[167] Херодот, III, 5 – по превода на Дринов. Тракийците около Р. Хр. били обединени под властта на гета Боребистас, съвременник на Цезаря (Strab. VII, 3). Но след неговата смърт обширната му държава пак се разпаднала на племенни съединения и отделни общества.

[168] Strabon. VII, 32.

[169] Проф.д-р Шишманов, стр. 644-5.

[170] Проф. Кацаров за М. Ростовцев, спис. на Соф. арх. д-во, 1911, стр. 288.

[171] Археолог-инженер, който прави разкопки в Теодосия и с множество находки, отнасящи се до периода от 6 век пр.Хр. до 15 в. сл.Хр., обогати одеския музей с експозиция от голяма важност.

[172] F. Fischer казва:
“Сходството, което се наблюдава между балканските народи от нос Матапан до северните Карпати в домостроеж, земеделие, вяра, нрави, обичаи, право, поезия, музика и пр., може да се обясни единствено и само с обстоятелството, че въпреки всички народни бури, въпреки всички размествания, народната основа на балканските страни си е останала същата от времето на античните траки.”
(Zeitschr. fur Ethnologie, 1910, с бележка от проф. Кацаров за траките.)