[53] От което се вижда, че българите са пренесли със себе си в Мизия такъв политически строй, според който главният княз споделял властта с представителите на родовете, стоящи начело на отделни племена. Тоя род феодална система, разбира се, е еволюирал. Известен е напр. големият преврат в половината на 8 век, когато редът на князете, които по предимство заемали върховната власт, бил прекъснат, и заместването на вакантното място почнало да зависи от избора на всички представители на знатните родове (боляри).
Theoph. 432-5, Niceph.patr. p.77

[54] Отпечатано е в труд на 1 арх. съезд. 1876. Между собствените български градища са: граханското, двете котловски и чегандиските – всички имат големи размери, укрепени са с по два обкопа и намерените в тях керамични фрагменти са едвакви с ония от дясната страна на Волга. На общочудски език градищата се наричат Карил или Курил.

[55] Крит. пр. от д-р Шишманов, стр. 677.

[56] Най-ценните сведения от тях са събрани в едно обширно изложение от Н.Т. Катанов в Изв. общ. арх., Ист. и етногр. на Казанския университет, т. XXVII, в. I, 1911 г, под надслов: “Сказания иностранцев о Казани”.

[57] P. Artamof – La Russie historique, Paris 1862-65.

[58] Руските учени отнасят пермските крепости към края на бронзовата епоха.

[59] Повечето могили в южна Русия били разкопани и разграбени в началото на миналото столетие (19 век), а намерените вещи изчезнали безследно. Стотици килограми златни и сребърни находки били претопени от златарите. Известно количество старини са запазени още от Петър Велики, като най-голяма рядкост в императорския Ермитаж, но сведенията за тях са изгубени в миналото столетие. Вещите били изпратени през 1726, а през 1742 за тях могло да се каже само това, че те произхождат от могилите и градищата между Волга, Кама и Оба.
В труда на Никола Витсен “Nord-en Oost-Tartarye” от 1692 се разказва за подобни находки на сребърни съдове с орнаменти и фигурни изображения. Илюстрациите във витсеновия труд показват сходството на старините с ония в императорския ермитаж. Някои вещи са с инкрустирана орнаментика – същия стил като онзи по Дон и Дунава.
Д-р Месершмид, изпратен от Петър Велики да събира антики, разказва в своя дневник (1721), че разкопките били основна търговия за ишимците. Дори жителите се наричали “бугровщици”, тоест могилотърсачи.

[60] 1 арх. съезд, 1976 г.

[61] В предложението си за устройване на музей в с. Болгари Евлентиев казва още следното: “Италия справедливо се гордее с развалините от класическия Помпей. Русия също има своя Помпей, това е Болгар на Волга. Римският Помпей бе разрушен от вулканическите гръмове на Везувий, руският Помпей го разрушиха татарите и монголите. Римският Помпей се ползва с европейската известност и с поклонението на всички образовани нации, руският Помпей е забравен от своите съотечественици и неизвестен на образована Европа. Съкровищата на класическия Помпей са групирани в публичните музеи в Неапол, а съкровищата на руския Помпей, рисуващи оживената картина на древнобългарския град до най-малки подробности, изчезват от времето и се пръскат, и се крадат от разни профани! В името на науката и просветата аз се осмелявам да издигна своя глас в защита на руския Помпей – Болгар на Волга.
Ние не можем да се начудим на равнодушието на нашите съотечественици към скъпоценните паметници на българската старина, оставени почти без всякакво внимание и изучаване, обречени на разорение и разпиляване. Още Петър Велики скърбял от душа за постепенното разрушение на остатъците от славния Болгар и се разпоредил за тяхното поддържане във възможна цялост.”

[62] При нашествието на монголите най-славният и силен град във Волжка България бил градът Биляр, но след изгарянето му отново процъфтял Болгар.

[63] Градът Казан е основан през 840 г. и в него царували 15 татарски царе, от които последните Гереи, дошли от Крим, са прадеди на султаните, които някога са живели и днес имат свой потомък в с. Върбица, преславска околия, шуменски окръг. Казанската обсада на русите през 1552 била една от последните страници на историята на петвековната руска борба с татарите. С тоя погром русите изпълниха една велика задача, като спряха нашествието на средноазиатските орди, застрашаващи с изтребление европейската цивилизация.
Много ценни историко-археологически документи за миналото на България са изгорели в огромните казанските пожари през 1120 и 1815 год.

[64] В тия трудове, стр. 249 – статията от А.Я. Гаркави – исторически ръкописи.

[65] През 679 г. хазарите потеглили на запад от своите волжки селища и като подчинили част от българите и угрите, утвърдили се между Дон и Днепър по горния Донец в земята Lebedia. Те покорили само северната част на Таврида, която се нарекла Хазария. През 694 г. хазарите вземат под своя защита Юстиниан. През 8 век те живеят в дружба с византийците и воюват с арабите. През 9 век строят укрепления срещу печенегите на Дон с инженери, изпратени от Теофил. Една част от хазарите се покръства, друга изповядва исляма, а трета си запазва еврейската религия. Във войната с руските князе (862-875 г.) хазарите изгубват по-голямата част от земята си и, избутани от печенегите от Лебедия, установяват се по източните брегове на Palus Meotis, до устието на Куфис (Кубан).

[66] История на руското право. 1905. стр. 96.

[67] Проф. Нидерле – “Човечеството в доисторически времена”, руски превод, стр. 520.

[68] Успенски, “Старобългарски надписи”, т. 6, стр. 219.

[69] Относно въпроса по какъв начин тази култура е могла да се зароди в тия местности, той допуска, че през ледниковия период, та и след него, Черно море още не е било съединено със Средиземно и цялото това пространство, заето сега от Егейско и Мраморно море, представлявало прекрасна долина с разкошна растителност. Тая местност е могла да бъде прародина на арийското дългоглаво племе (изкуственото удължаване на черепите се установява и от по-новите изследвания на черепите от “прабългарските” гробници – б.ред.). Това е било през първата половина на неолита. Една емиграция се отправила на запад, друга на север, а третата, която ни интересува – на севороизток и северозапад. Другата половина на арийското племе била принудена да отстъпи в Азия, заела Мала Азия, Армения, Персия и Индия, изобщо източните страни.

[70] Herodot Hist. Lib. II, cap. 33, 34; IV, c. 48-100 – “Граници на Скития”.

[71] Истърът или Дунава, според изложеното от Херодот, текла от страната на келтите направо на изток.

[72] От тая страна, според Херодот, извира р. Морис (по всяка вероятност днешна Тиса), приток на Дунава. Тия данни свидетелстват, че страната на агатирсите е лежала вероятно по западните вериги и южни склонове на Карпатските планини.

[73] Plin. IV. 126.

[74] Herod. IV. 17.

[75] Също, IV – 105.

[76] Herod. IV, 106.

[77] Трудно е да се определи точното местоположение на р. Хера (Херос) и на р. Пантикапа. С тоя въпрос са се занимавали Mannert, IV, 109-205; Gail, I, 120; Rawdinson, III, 41; Stain, II, 209; Baehr, II, 311; Rennel, 71; Bonnell, I, 102-106; Gaisford, III, 468; Бурачков; Брун, стр. 72; Уваров, I, 13; Надеждин.
Мнозина приемат за р. Хера реката Конка. Тези мнения като чели се потвърждават и от Птоломей. Херос, според него, се намира на 61 градуса д. и 49.50 шир., тоест според сегашното измерване на това съответства устието на Конка.

[78] Тоя ров вероятно е същият, който изкопали децата на скитските жени, омъжени за своите роби по време на пребиваването на скитите в Азия. Според Херодот скитите ослепявали своите роби (V, 2).

[79] Herod. IV, 19-20.

[80] Също, IV-1.

[81] Херодот, VI, 21-25.

[82] Руск. Древн., т. 2, стр. 57.

[83] Херод., IV, 110.

[84] Между сармати и скити изобщо не се констатира етнографска разлика, имената им са сродни и съзвучни, а и Херодот посочва, че сарматите произлизат от скитите. За образци на сарматски език служат множество “варварски” имена в гръцките надписи в Танаида, Босфора и Олвия, носещи ясен арийски произход. Според Амиан Марцелин (XVII, 12, 2) при едно сарматско племе, воюващо с римляните през 359 г., бойният вик бил: Мара! Мара!, което значело смърт!

[85] Също, IV, 117.

[86] Херодот. IV, 99. Интересното е сравнението на тия показания с ония на Ксенофонт (Арав. VII, 5, 12) за ограбване на тези кораби от тракийците.

[87] Понт. Посл. III, 2-39. Византийските писатели наричат Добруджа с името Scythia parva. Градът Томи според Шафарик (I, 363) е днешният градец Манкале в Добруджа.

[88] Царицата на скитите Зарина според гръцките легенди (Диодор Сицилийски – II, 34), красавица и хитроумна управителка, покорила всички съседни варвари, построила много градове и направила живота на народа щастлив. Народът й издигнал пирамида с колосална статуя на царицата. Столицата й според Никола Дамаскин (1 в.сл.Хр.) се наричала Росканака.

[89] Руск.древн., т. III, стр. 12.

[90] В съкратен вид е издаден етюдът “Скити и сармати” от Д. П. Даскалов през 1912 г. и “Принос към външната скито-сарматска история” от същия.

[91] Цитираме из Библията на български език, отпечатана в Цариград при А.Х. Бояджиев, 1971, стр. 642.

[92] Същата библия, стр. 740-4:
“И слов. Господне биде към мен и рече: Сине человечески, отвърди лицето си връз Гог, земята на Магог. . . И ти, сине человечески, проречи против Гог и кажи: Така говори Господ Йеова: Ето, аз съм против тебе, Гоге, вожде на Рос, Мосох и Тувал. И ще те възведа от последните страни на север и ще те докарам върху израилевите гори.”
Митичните имена на Гог и Магог са обяснявани със съвременните “варвари”. За скити ги смята Йос. Флавий (Aut.Jud.I,6); блажений Йероним (Qeaest. In Genes, X, 2; Comment. In Ezech. XXXVIII); Исидор Севилски (Orig. IX, 2-27), Зонар (Annal., I, 5).
Когато на историческата сцена се явили гетите като готи, то и тях почнали да смятат за магоги.
Тия имена преминали и в Корана, и в арабските разкази за Искандер, който задържал тия племена до стената, построена от сасанидските царе близо до Дербента против нахлуването на варварите-скити. Тоя разказ е взет от Корана, където “тая стена построи Двурогият”, тоест Александър Велики.

[93] Отпечатан в Трудовете на XIII археол. сезд, 1905, в Екатеринослав, т. 1-1907 г., стр. 96.

[94] У нас и до днес се кърми онзи историко-литературен портрет на най-старите българи, който някога бе създаден от западни, руски и наши учени въз основа на етимологически заключения, опорната точка на които бе в турския, фино-татарския и монголския език. Тоя куриозен татаро-монголски портрет на Аспаруховите българи намери и графически, пластичен израз в съвременното българско изкуство. Вижте наскоро репродуцираните картини “Аспарух” (черна литография) и “Крум със свитата си” (цветна).
А ето какво показват строго научните антропологични и кранеологични изследвания на самите татари, които покорили останалите в южна Русия българо-славяни и станали господари на царството им, при това далеч след Аспарух и Крум, които са обитавали Дунавска България. Сведенията черпя от “Известия на Обществото за археология, история и етнография при имп. Казански университет” от 1911 г.
Говори се за типа на татарите-победители на помюсюлманчените фини и древни българи (от крайволжкото им царство). Ето характеристиката, направена въз основа на продължителни строго научни изследвания:
“Лицето на татарите се е изменило, самото лице е станало по-продълговато, очите станали сиви, а само лошо растящата брада и дългите уши напомнят тяхното монголско произхождение. В зависимост от това с какви племена са се сляли татарите, типът на това племе се е отразило в татарина. Появили се татари-чуваши, татари-буртаси, татари-мишари и пр. Към татарите обикновено отнасят и тъй наречените “кръстени”.”
От съпоставянето на тези сведения с култивираната у нас представа за старите българи може да се направи следното парадоксално заключение: че татарите от дългото си живеене с победените крайволжки българи са заприличали на самите българи, тоест добили са индо-европейски кавказки тип. А Крумовите и Аспарухови българи, които никога не са живели с татарите, добили чисто татаро-монголско изражение на лицето си. Това е странната логика в случая!

[95] Тук считаме за уместно да кажем няколко думи за литовците, които се смятат за преход от славяните в германци. Ватсон (Ueber d. lettischen Volksstamm), като сравнява литовския език със славянския, а също с “готските” (да се разбира германските – б.р.) и фински наречия, намира, че литовското наречие и народът образуват преход от народите от славянското племе към германците. А от друга страна, преходът им и към фините. Древността и важността на литовския език изясни професор Фон Болен (Ueber die Verwandi tschaft zwischen d. Lithanischen und Sanscritsprache). Гилфердинг (“Литва и Жмуд”, II, 366) казва:
“Сегашната реч на литовските селяни е много по-първообразна от езика на най-старите паметници в Европа, от езика на Омир”.
Според Шлейхер (1856), литовският език принадлежи към голямото семейство на индо-европейските езици и се приближава особено към славянския и немския. В сравнение със славянския, той се явява по-стар по отношение на развоя на звуковете. Относно морфологията пък и спреженията, славянският има предимство. В славянските наречия е забелязано изчезването на гласните в края на слоговете и думите, които у литовците се запазват: vilkas-вълк; sinus-син; veidas-вид и т.н.

[96] А. Будинович – “Първобитные Словяне в их язик, быт и понятiях по данным лексикальним”, Киев 1879, стр. 289-391.

[97] Йордан. De Origine Actibusque Getarum. Monumenta Germaniae historiva V, 30-38.

[98] С течение на времето, под влияние на различни обстоятелства, българите постепенно губили своето надмощие като царствени представители на славянските племена, но макар в най-слаба форма, то се запазва за известно време като традиция, дори и след основаването на българската дунавска държава.

[99] Херодот, V, 1.

[100] Гетите и даките според някои сведения принадлежат към племето на сарматите.

[101] ХУНИ. Тук е мястото да се спрем, между другото, на един твърде важен и интересен въпрос. Върху тъй наречения хунски въпрос. Мракът, който обгръща въпроса за произхода, бита и културата на старите българи, покриваше и въпроса за същността на хуните. В последно време някои руски и наши писатели изказват мнение за хунството на българите, т.е. че българите били хуни. За изясняването на този тъмен въпрос ние даваме следното кратко изследване по него.
Бащата на историята Херодот (IV, 21-25) пръв и с най-голяма яснота ни посочва селищата и народността на хуните, макар да не ги споменава под това име. Като говори за тисагетите и ирките, той казва: “Над тия народи, по направление на изток, живеят други скити, надошли натам след отделянето си от царските скити.”
Още по-нататък, зад пространната камениста равнина, в подножието на голямата планина, той споменава плешивите по рождение, плосконоси, с големи челюсти аргипеи, речта на които е нескитска. Както виждаме, почти в съседство с тъй ясно очертаните от Херодот монголци, са обитавали скити, отделени някога от царствените скити. Че именно тези скити са тъй наречените по-късно хуни, потвърждават почти всички древни писатели.
Географът на Скития от 2 век сл.Хр. Птоломей (I, 430) означава хуните като съседи на роксоланите, тоест поставя ги почти на същото херодотово място. Приск и Прокопий наричат хуните скити. Последният ги определя и за по-ново име на старите кимерийци и масагети. Йордан посочва първите жилища на хуните в скитската земя до Меотийското езеро (Азовско море). Агатий (ed. Bonn, 299-300) е още по-ясен:
“Хунският народ в старо време живееше до Азовско море, към изток, на север от Танаис (Дон). Всички там живеещи варвари се наричаха изобщо скити, а хуни в частност, като според рода – котригури, утригури и др. по мястото, дето живеят, и обичаите им.”
Теофан също разказва за старите жилища на оногундури и котраги, поставяйки ги на север от Черно море, до тъй нареченото Меотийско езеро (Bonn. I, 544). Зосим (Zosimus, IV-20), писател от 4 век, споменава хуните като скитски народ. Важно е съобщението на тоя писател за хуните, че ги наричали още царски скити.
Очевидецът на хуните Приск, който е гостувал на Атила, намерил при хуните оригинална култура, своеобразен народен бит, привички към разкош. При Атила се събрали няколко скитски племена, но в техния бит се наблюдава славяно-българската общност, която смътно съзнавали и древните писатели.
Орозий пише:
“Хунският народ, обзет от ярост, въстана срещу готите и ги изпъди от старите им селища.”
Йордан пише:
“От селищата на българите, силни и многобройни, хуните разпространиха в две части яростта си върху народите.”
По-нататъшната съдба на хуните е известна от историята.
В заключение: Хуните са някогашни отцепници от българите (царските скити). Те може и да са ходили до границите на Китай, но към времето на народното преселение, вероятно предизвикано или ускорено отчасти от тях, те минават през южна Русия и нахлуват във Византия.

[102] Едно поколение или племе се сменяло с друго и то насипвало нови могили, като използвало отчасти могилите на предшествениците си и им увеличавало височината.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Rex Mysorum на 03.10.05 17:23.