|
[1] “Македония”, Н. П. Кондаков, 1909, стр. 21.
[2] Гл. съч. на М. С. Дринов, издание на Книж. д-ство 1909 г., гл. I, стр. 32.
[3] Гл. “Критически поглед по въпроса за произхода на прабългарите” от проф. д-р Ив. Д. Шишманов, в Сб. нар. ум., т. XVI-XVII, 1900 г., г.стр. 506.
[4] Гл. “Крит. погл.” от д-р Шишманов, стр. 510-11.
[5] Гл. “Праотечеството и праезикът на българите”, 1907. “Произходът на българите и пр.”, 1910. Д-р Ганчо Ценов.
[6] Гл. Т. И. Успенски – “Константинопол в последните години на IV век”, по случай 1500 годишния юбилей на Св. Ив. Златоуст, реч, казана в тържественото заседание на 26 февр. 1898 и печ. в Тр. На IV археол. Съезд, вип. 2, 1899 г., стр. 156.
[7] Прозвището “варвари” е дадено на южноруското население от гърците, а после и от римляните, в смисъл на сравнително по-слабокултурно племе. Навсякъде ще поставяме думата “варвари” в кавички.
[8] Твърде естествено е, че за тая “варваризация” (гл. “Руск. Древн. Гр. Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 159”) на византийския бит ние имаме малко сведения в паметниците на изкуството, защото приетият римски шаблон упорито въздържал художниците от предаването на реалността, като позволявал само с малки, често едва понятни детайли, да обозначават “варварския” елемент в бита, а самото съдържание на византийското изкуство, насочено главно към иконография, естествено се отчуждило от тая новост до онова време, когато натуралистичното направление не открило пътя на различните национални вкусове.
“Варварските” древности от началото на средните векове се свързват с едно цяло чрез един общ стил, господстващ от 2 до 8 век сл.Хр. включително. Единството на тоя стил се състои преди всичко в голямата пъстрота, разкошни материали и зверинни форми. Като място на съсредоточаване на този стил служила южна Русия. Там откриваме най-ранните му образци и там можем да наблюдаваме разните му отношения към античното и собствено “варварско” изкуство. Връзките му с изток принадлежат на Дон и Волга. Една любопитна орнаментика, родила се на изток чрез племената в средна Азия, прониква в северния Кавказ и по бреговете на Дон се съсредоточава в началото на средните векове в южна Русия и в крайдунавските страни. Като временна и бързопреходна мода, тая орнаментика се среща и в самата Византия, в архитектурната декорация, какъвто е случаят с мозайките в Солун, украсени с гранитни и изумрудени инкрустации. Но тая мода се ограничава във Византия в първата половина на 5 век, докато в изкуството на “варварите” тя се задържа до края на 8 век. Тоя стил преминава по Дунава на запад. Най-голямото количество находки са в Унгария.
[9] Гл. Anecdota, p. 32.
[10] Интересно е допълнението към главата, съставена от самия император Константин или по негова поръчка, за “готските игри”, където се описват коледните приеми и празненства във византийския дворец, според програмата на дворцовия ректор или церемономайстор. В това изложение е обърнато изключително внимание на реда на лицата, чиновете и служещите, поканени на придворния обяд и прием в известни дни от коледните празници. Там се споменават и развлеченията след пиршеството – музика, пеене, театрални представления и “латински славословия”. На шестия ден на празника в залата на в залата “на 19-те акувити” се устройва закуска, на която присъстват местните народи - сините, зелените, българите, а и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки. Всички се явяват в национално облекло – народни горни дрехи “ковади”. (гл. Руск. Древн. гр. Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 159)
(Б.ред.: Според проучванията на Г. Сотиров, народът “сини” трябва да се разбират готите/гетите, а под “зелени” – гръко-римското население на Цариград. За подробности виж “Убийството на юстиниановата самоличност” на автора.)
[11] Гл. гръцкия текст у Успенски, стр. 164, бел. 1, с. 31.
[12] Пак там, стр. 163.
[13] За тази реч Успенски в същия си труд, стр. 160, цитирайки Mignet.LXVI, 105, казва, че няма друг съвременен паметник, който тъй добре да ни запознава с делата на византийската империя през 397-8 година.
[14] Обикновено под тия “варвари” на византийска служба днес се разбира “германското” племе на готите, но в действителност този народ, идентифициран напр. от Йордан с гетите, бил в състава на голямото множество българи и под подчинението на техни водители. Самите византийски писатели говорят за “готска” войска, но те дават уточнението, че тя се е състояла от отделни племена (Eunapii, ed. Dind., p. 251), които понякога враждували помежду си и не могли да примирят клетвата си за вярност на императора с оная на своя вожд (Zosimi IV, с. 56). Успенски пише:
“Благодарение именно на тая племенна смес, “готите” не били в състояние да свалят гръцкото правителство и да застанат начело на управлението, макар че фактически от края на 4 век на техните дружини принадлежала почти абсолютната военна и административна власт в Константинопол”. (Успенски, арх.изв.т.VI, стр. 223).
Самият Аспар, който с Ардавур стоял начело на най-силната “готска” организация, могъществото на която било сломено през 471 година, носи българско име (предводителят на българите в Мизия – Аспарух, е записан при арменските географи като Аспар).
Нещо повече, самият Теодорих, когото немските учени наричат “германски крал”, всъщност не бил водач на отделно племе, а само предводител на една дружина от 13 хиляди войници (според доказателствата, които посочва Успенски в статията си “Старобълг. надпис на Омортаг”, археол. изв., т. VI, стр. 226).
Бащата на Теодорих се казвал Маламир (отново българско име, ??????????) – Dindorf, Hist. graeci minores, I, p.383.
Комитът Остри (???????) в дружината на Аспар, според Успенски, също бил от славянски произход (стр. 226; Chron.pachale, p. 597).
Така че с името “готи” била кръстена от византийците през 4 век цялата оная многообразна група народи, в състава на която влизали предимно славяни и българи и която дълго време преди установяването на отделните племена по долния Дунав, съвместявала в себе си понятието “скити” от Източна Европа за византийските писатели.
[15] Teoph. Anastas. et Cedrenus, III, стр. 496; Гибон – Hist. of the decline, XL.
[16] М. С. Дринов – “Заселването на Балканския полуостров със славяни”, том първи, стр. 16.
[17] Hist. Byzantinae, стр. 10-15.
През 376 г. в Тракия и Македония вече се установяват южноруските народи: през 442-44 хуни и българи, а към 500-те години славяни земеделци, но пак водени от опустошителни скитници – хуни и българи (Кондаков, “Македония”, стр. 6). За нахлуването на славяните в Балканския полуостров, виж статията под това название в спис. “Минало”, стр. 79.
[18] Имената “хуни” и “готи” в 5 век имат събирателно значение. Не случайно писателят Приск заменя тези имена с названието “скити”. Впрочем византийските писатели са наричали всички племена, населяващи Македония, с общото название “скити”; тях почти не ги е интересувало дали тези племена са славяни или българи, достатъчен бил за тях факта, че не са гърци.
[19] “Тайната история”, гл. 18. Прокопий е първият византийски писател, който говори за славяните, това по случай похода на херулите в 4-та готска война през земята на славяните, която според Теофан (687 г.) се простира до Солун.
[20] Konst. Porphir. De them II, 6.
Пелопонес и въобще Елада била ославянена по време на Константин Погонат (668-685).
За едно проникване на българите в античността в класическите земи на елинското племе имаме едно късно, но твърде оригинално известие. То е описание на Троянската война, писано специално за цар Симеон от Йоан Екзарх Български. То гласи:
(Калайдович, Йоан Екз. Бълг., стр.178-188), т.е., че жителите на Тесалия, ахиловите мирмидони, някога се наричали мирмидони, а сега българи.
[21] Ed. Gibbon, The History of the Decline and Fall of The Roman Empire, бележка от J.B.Bury, London 1898.
[22] Кондаков – “Македония”, 1909, стр. 10.
[23] Второто нашествие на българите (появили се на Дунав преди 500 година) започва в 6 век и продължава в 7 и 8 век. Теофан разказва, че през 687 г. Юстиниан Ринотомет повел цяла войска против България и Склавиния, а през 750 г. Константин Копроним покорил славянските провинции в Македония и на другата година тръгнал против България, но когато стигнал Вергавския проход, посрещнали го българите и го разбили, та се върнал с позор.
[24] Открит е от професора А. Н. Попов в руските архиви – между статиите на тъй наречения “елински и римски летописец”. Именникът е в две части, в края на първата е отбелязано:
което показва, че тая част е съставена от съвременник на Аспарух. Именникът завършва към началото на 70 г. от 8 век. Вероятно първоначално е бил писан на гръцки език. Много учени (Блау, Куник, Радлов и други) се опитваха с помощта на турския и др. езици да тълкуват непознатите думи в тоя списък.
Гилфердинг казва: “Обичаят да се дава прозвище на годината е обикновено нещо на изток и можем да предположим, че той е бил заимстван от българите, още когато са странствали между Дон, Волга и Кубан.” Ето този списък според най-новото и най-сполучливото му тълкуване от Кембричкия професор I. B. Bury:
Авитохол – дилом твирем - 159 (г.сл.Хр.)
Ирник – дилом твирем – 450
Гостун – дох твирем – 567/8
Курт – шегор вечем – 578/9
Безмер – шегор вечем – 637/8
Исперих – верен алем – 640
Според ключа на Bury, бройното значение на българските цифри е: 1 – верен, 2 – дванш или дван, 3 – тох, 4 – сомор, 5 – дилом, 6 – дохс, 7 – ехтс, 8 – шегор, 9 – тек, 10 – ехтем, 20 – алтом, 30 – твирем, 40 – алем, 60 – тутом.
[25] The Chronological Cycle of the Bulgarians.
[26] Българските князе записвали на гръцки език своите административни наредби, актове, договори със съседи и всичко това трябвало да се запази за поколенията върху каменни стълбове, които красили колонадите пред дворците и други обществени постройки (после като паметници от миналото са пренеси в църквите).
Поради различните възгледи за произхода на българите, всеки историк тълкува по своему по-загадъчните думи в българските исторически надписи. Колоната на Омортаг за пръв път ни дава най-ясно свидетелство за националната титла на българския владетел “Кънязъ”, но понеже на гръцки е написано КАНАС, тъй като гърците нямат ер и я, то руският учен Успенски, като поддръжник на турската теория, веднага дава следното тълкувание на тая дума: “това е старотурското или туркменското “хан” с гръцко окончание as или es. . .”
[27] Известията на Руския археологически институт в Цариград, на руски език, т. Х, София 1905, с албум.
[28] Датата е според проф. В. Златарски.
[29] Въпросът за това преминаване се счита за научно неоспорим. На уважаемия г-н д-р Г. Ценов, оспорващ този въпрос, ще посочим, че щом той се докосне до археологическите паметници у нас и в южна Русия, които той почти игнорира в историческите си трудове, веднага ще разбере и съзнае грешката си за старите селища и преселването на южно-руските българи.
(Авторът визира една от теориите на д-р Ценов, че античните селища на българите не са били над Кимерийския босфор, над Черно море, а над Тракийския босфор, свързващ Мраморно с Черно море. – б.ред.)
[30] Както е известно, старият свят е знаел на Балканският полустров две племенни стихии: тракийци – в източната му половина, и илирийци – в западната, а помежду им в историческо време – македонците и техните съседи епироти.
“Любопитно е”, казва Кондаков (Македония, стр. 14), “че крупната формация си остава една и съща след хилядолетия: и до днес Балканският полуостров е зает в източната си половина с българи, а в западната със сърби. И пак между тях се формира исторически клин – албанците. Характерно е и това, че както в старо време тракийските и илирийските племена са имали общ език и само отпосле се различавали със свои диалекти, подобно нещо е станало и с балканското славянство. Освен това, както по-рано македонците се погърчили, също тъй значителна част от днешните албанци са потурчени.”
За царствеността на българите ще говорим по-нататък.
[31] Границите му са: на запад – Ока с притоците й; на юг – горния Дон и притоците му и Каспийско море; на изток – до р. Яик, а на север – по десните притоци на р. Кама до средното течение на тая река.
[32] Руските летописци го наричат Велики Болгар. Развалините му се намират в сегашния Спаски уезд, село Успенск, известно повече под името Болгари.
[33] История на Армения (прев. от арменски на руски), 1858, стр. 81.
[34] В житието на Йоан Рилски от Търновския патриарх Евтимий, на стр. 29 има следната бележка: “Йоан Асен, 35 крал българский, по исчислению г. Раича, бил син стараго 37-го краля болгарското Асеня...”
[35] M. Fraehn (академик) – ръкопис, четен в Академията на науките в Спб. 1818 г.
[36] На 13 август 1877 от члена-археол. и преводач на татарския текст В.В. Радлов, отпечатан е в известията на същия съезд.
[37] Обнародвано от Н.И. Золотницки в известията на 4 арх. съезд. Т.1, стр. 154.
[38] Fraehn – “Wolga Bulgarien”, стр. 188.
[39] Твърде интересни са бележките на А.А. Спицин за условията, при които е започнало и извършено помюсюлманчването на българите в южна Русия (Материали по археол. на източно-турските губернии, събрани от императорското арх. дружество, т. 1, 1893, Москва, стат. 3 – “Чудския древности”, стр. 65).
Търсейки нови пазари за покупка на кожи и за продаване на своите стоки, източните мюсюлмански търговци, попаднали на следите на някакви движещи се сибирски инородци в Европа през северния Уралски превал, отблизо се запознават с местността и след време устройват по горна Кама търговски разменен център. С течение на времето изгодното положение на избраната местност за търговия, не само по Кама, но и по северна Двина, и миролюбието на владеещите страната чудски народности, създават там постоянна търговска фактория, домакини на която отначало стават търговци – перси, а след тях търговци от други източни народи – сибирски, предимно обаче арабски търговци.
Тая фактория не закъсняла да запознае окръжаващите я племена с разните удобства и съблазни на източната култура. Факторията с времето се превърнала в колония, а тази колония неизбежно трябвало да си промени главния център, спускай се от висотите на Кама по нейните низини, наблизо към главния волжки път, където отначало възникнал временен панаир, а после постоянно население. Българите сплотили наоколо си оригиналния, макар и слаб съюз на съседни чужди народи, като ги подчинили на особено търговско-аристократично устройство и им дали общо управление и съд. За по-нататъшното процъфтяване на областта твърде много съдействало приемането на мюсюлманството от българите (омаломощени от отцепването на преселилите се в днешна България славяни и българи). Източните майстори, занаятчии и учени молли направили Болгар напълно “ъгъл на изтока”. Почти осемвековното (до 13 век) спокойно съществуване в Камска област на незначителната мюсюлманска търговска колония се обяснява със слабостта и миролюбието на съседите.
[40] Сказ. мюсюлм. питат. о славянах. А. Гаркави, 1870, стр. 86.
[41] Най-нов труд, съдържащ бележки на класическите и др. писатели за българите, е трудът на д-р Г. Ценов “Произходът на българите и пр.”, 1910, стр. 472.
[42] Agathiae, p. 300, ed. Bonn.
[43] Procopii, de b. Gothico IV, p. 476.
[44] De administr., C, 36-40.
[45] Nicephor, p. 38; Theoph., p. 545.
[46] Т.И. Успенски – “Староб. надпис Омортага”, стр. 233.
[47] Означен на една колона, намерена в Абоба през 1899 г.
[48] На един откъслек от колона, намерена в стара могила и запазен в Нови пазар. Сега в шуменския музей.
[49] Посоч. статия на Т. Успенски, стр. 234.
[50] Една колона в Провадия.
[51] Също там.
[52] От Абоба-Плиска.
|
Бележки и доп. сведения - 1/3 [re: Rex Mysorum]
