Сега нека посочим и онези данни, които ние считаме за цимент на историческите доводи по третирания от нас въпрос за произхода на древните българи.
Стигаме до по-старите и най-новите находки и сведения на съвременната археология.
Скито-сарматските древности са запазени изключително в погребалните паметници – могилите в южна Русия [102]. В несметно множество те са пръснати от устието на Дунав и Днестър нагоре по Буг и по Днепър и неговите притоци, по Таврическия полуостров, по Дон и бреговете на Азовско море, по Кубан и нейните притоци до Каспийско море [103]. Значителна част от тези могили е съсредоточена около местата на древните селища, пътища и проходи; множество са разположени около древните гръцки градове и колонии. Забележителното е, че повечето скитски могили са из долините, докато гръцките са разположени по планините.
Интересни скитски могили се разкопаха в Казанската, Киевската и Екатеринославската губернии. Но най-пълна картина на погребален обичай на “варварските” царе в южна Русия [104] представи гробницата, открита в могилата Кул Оба, 6 верста на запад от Керч, през 1831 г.
“Варварският” характер на това погребение не само не се е изгубил и дори не отслабнал от непосредственото съприкосновение на “варварския” свят с гръцката култура, а напротив – изразил се е с особена сила, благодарение на услугите, може би на гръцкото изкуство, което съумяло в ясни пластически образи и в условни емблеми да схване и изрази мъглявата мисъл на “варварина”. При това съприкосновение възниква у последния горделивото съзнание на националните му особености, които той желае да види точно възпроизведени от изкуството. Погребалният накит, намерен в Кулобската могила, представлява извънредно типичен образец за скито-сарматската епоха [105].
По-интересните разкопани други могили, които дадоха почти еднакво важни находки с кулобските, са следните: Луговата могила (3-2 в.пр.Хр.) в Екатеринославския уезд (1850); Хермесовската група могили [106], състояща се от две големи, наречени “близнаци”, и няколко малки; “Дебелата могила” близо до Краснокутската паланка (1860); като образец на царска могила е и грамадната Чертомлицка могила (3-2 в.пр.Хр.), 20 верста северозападно от Никопол, на десния бряг на Днепър (1862); тая могила даде повече находки от Кул-Оба, и погребенията на Чертомлицкия властител са по-характерни по “варварските” си обичаи от Кул-Обските. Множеството погребани там коне свидетелстват за чергарския живот, за което може да се съди и от повозните коли, отсъстващи от Кул-Оба. Но сходството на прогребалните обряди във всичко останало говори в полза на принадлежността на тези две могили на едно и също племе, потвърдено и от сходството на типа и дрехите на “варварите”, изобразени по Кул-Обската и Чертомлицката вази; “Острата могила” (1867-8); 7 царски могили, наречени “Седем братя” (1875-6) в Темрюкския уезд, кубанска област; през 1883-84 г. Д. Я. Самоквасов прави изследване на могилите по бреговете на р. Конка, близо до с. Новогригориевски; “Безчастная могила” (1884); “Скитски могили” (1888) около Ромен.
От голяма важност са и катакомбите на Антестерий в Керч, открити – една през 1872, друга през 1873 и трета през 1841 г. Важността им се състои във фреските, изобразяващи бита на сарматите през 2 век сл. Хр. От научните изследвания на тези безчислени находки, които направиха вече достатъчно пълна историческата картина на скито-сарматския живот, става явно: 1) че гръцкото население в южна Русия не е виждало там свое отечество и на пребиваването си е гледало като случайно, временно,
2) че античното класическо изкуство се развило там само като една външна покривка върху оригиналните идеи и форми на скито-сарматския живот, и
3) че художествената промишленост с масата изящни и устойчиви “варварски” типове се е развила по инициативата и потребността на скито-сарматските народи, при това далеч преди първата гръцка колония, и е имала друг свой източник, освен самобитните си елементи – в древната източноевропейска култура.
Едно от най-важните обстоятелства, откривани от тези паметници, се явява пълното тъждество на изображенията на скитите и сарматите. Находките от Чертомлицката и Кул-Обска могили (3 в.пр.Хр.), сравнени с изображенията на босфорските и прикубанските сармати, свидетелстват за племенното тъждество на едните и другите [108].
Археологът проф. Самоквасов, разкопките и изследванията на когото датират от 80-те години (на 19 век – б.ред.), дели могилите в южна Русия на следните епохи:

1) най-старата е кимерийска, съответстваща на каменната и бронзова епоха в западна Европа;
2) скитска – от 6 в.пр.Хр. до 1 в.сл.Хр.;
3) сарматска – от 1-5 в.сл.Хр.;
4) славянска – от 6-11 век, и
5) половецко-татарска – от 12 до 16 век. [109]

За най-стари културни следи в южна Русия доскоро се смятаха т.нар. “Кимерийски гробници” [110]. Най-новите неолитни разкопки обаче разкриха множество други паметници, отнасящи се до една своеобразна неолитна култура, която значително предшества тия кимерийски гробници и която Фон Щерн нарече “премикенска” (Die “pramykcnische” Kultur in Sud Russland – Die Ausgrabungen in Petreny im Bielzer Kreise des Gouvernements Bessarabien; 1902 und 1903), а археологът Хвойко я нарече “триполска” по името на главната местност на находките. Територията на тези находки обхваща областта от долината на р. Десна, през черниговската губерния, по всички уезди на киевската, част от херсонската и по надолието на запад (разкопките на Н. Ф. Беляшевски и В. В. Хвойко). А находките в Бесарабия (от разкопките на Фон Щерн) стоят като мост от гореспоменатата територия към аналогичните находки на запад, а именно Галиция (проучвани от Осовски, Коперницки и Пршибиславски), част от Унгария (Восински, Шмид), Буковина (Зомбати), Румъния (Бутуреану), Моравия и южна Австрия (Пилиарди) и България [111].
В известен смисъл тая култура се простира и в Босна (Бутмир, Радимски) и Сърбия (М. Васич).
Сега се правят из България разкопки по поръка на Народния археологически музей в София, от които онези при село Салманово, преславска околия, шуменски окръг, дават отлични резултати. Откриха се площадки и жилища с такива керамични изделия от каменната епоха, които, уверени сме, ще привлекат вниманието на целия учен свят, понеже говорят за твърде богата и своеобразна култура на древните тракийци, която тук, в самата Тракия и Мизия, може би ще се окаже най-самобитна и първообразна. Особено интересни са големите цилиндрични глинени съдове с похлупаци и с тънки кухи шии отдолу, за закрепване на съда [112]. Те са от обикновена по-тъмна или по-светла червена глина и художествено декорирани с бяха инкрустация, оградена с полирани (излъскани) изпъкнали ивици, образуващи меандри, успоредни или зигзагообразни ленти в различни направления, а също квадрати и концентрични гръгове (по похлупаците), с по-тесни или по-широки ленти. Често се среща и спиралният орнамент [113], а също ъгловатата волута, която Hoernes сполучливо определя като средна форма между спиралата и меандра. Местната обработка на тая декорация се потвърждава от намерената чиста бяла глина, предназначена за инкрустация, черна боя за лакиране и пр. Всички тези материали още не са проучвани [114].
Разбира се, при изучаването на тъй своеобразната “премикенска” култура изникват въпросите:

1) дали тази култура е получила някакво въздействие от други места или, напротив, разпространявала се е оттук към други места?
2) възможно ли е етнографски да се определят нейните представители?

И действително, мнозина учени се спряха над тези въпроси. Изхождайки от една страна от мисълта, че на художественото чувство и на техническите сили през каменната епоха не може да се приписва подобна керамична живопис и тъй съвършена декоративна комбинация, а от друга страна, че известно родство на тази керамика с микенската не подлежи на съмнение, то нейното появяване в неолитната култура по Дунавско-днепърската област те се опитаха да обяснят с “микенско влияние”, поддържайки тезата, че спиралната система на декорация е произлязла в Египет и се е разнесла чрез Гърция [115].
Против това мнение застанаха H. Schmidt [116] и M. Much [117]. Първият в своето интересно изследване върху спиралите в Троя-Микена-Тордоша представи ясни доказателства, че ред типове имат своя изходен пункт в Унгария, а Much, в обширно изложение за разпространението на спиралния орнамент от Егейско море до река Некара, съвсем лиши от всякаква почва мнението, което изкарваше този орнамент от Египет. Колкото до неолитната култура в областта Дунав-Днепър, те я приписват на траките. Всички моменти, които говорят в полза на това мнение, особено сполучливо представя Schmidt [118]. Той казва, че според съществуващите свидетелства, тракийските племена в историческо време обитавали Седмиград, а като вземем предвид устойчивостта на гореспоменатото население, можем да разглеждаме Карпатите като първоначалната родина на траките. (Тоя въпрос обаче, по нашето мнение, не може да бъде решен окончателно, докато не се направят по-обстойни разкопки в България и не се сравнят тукашните тракийски находки с гореспоменатите. – бел.авт.)
Омировите сведения за тракийската култура позволяват да предполагаме по-ранен период на нейния разцвет. Находките от Bos-ojuk във Фригия [119] твърде ясно говорят, че троянците са едни от малоазийските потомци на трако-фригийските племена [120]. А тъй като сравнителното изучаване на находките ясно говори, че в ония далечни домикенски епохи културните течения са се движили по направление от север към юг, то можем да разглеждаме големия тракийски народ като носител на тая култура, която лежи в основата на ранния гръцки живот.
Това движение на неолитното население от край-Дунаво-Днепърската област по направление към юг се потвърждава и от обстоятелството, че украсената керамика в южна Русия не се среща тъй често след края на каменната епоха [121]. От това може да се заключи, че племената, на които тя била свойствена, през това време вече се движили нанякъде [122]. Такова движение може да се проследи до Тесалия, в островните области през Троя и Циклада до Крит.
Повечето от керамичните и други находки от разглежданата “премикенска” култура са добити при разкопките на т.нар. площадки и землянки, строежът на които не се ограничава с второто и третото хилядолетие пр.Хр., а се простира още по-нататък, където се губи в неопределения мрак на вековете. Смисълът и значението на тези площадки и землянки се определя от характера на находките в самите тях – урна с пепел, следи от огнища и огън, керамични изделия, кости, камъчета за прашки, разни каменни оръдия и домашни съдове, а също глинени идоли и фигури на бикове и крави, които ясно свидетелстват, че те са остатъци от поселения – площадките като места за трупоизгаряния и жертвоприношения, а землянките – за жилища [123]. Примесът на микина и зърнени остатъци в глинената мазилка на площадките, а също намерените зърна в съдове [124] и коравите тестени пити, намерени по огнищата в землянките, очебийно доказват, че народът, който е боравил с тях, е бил не само запознат със земеделието, но и че не бил новак в културата на житните растения, която е знаел от твърде рано. Много остатъци говорят още, че строителите на тези площадки и землянки били запознати и със скотовъдството и още през каменната ера отглеждали домашни животни: крави, овце [125], коне, кози, свине и др. [126], а също че били добри занятчии, особено талантливи керамици.
Богатият разцвет на тази култура, съдейки особено по развоя на писаната и инкрустирана керамика, съвпада с втория период на неолитната епоха на каменната ера и продължава през цялата преходна епоха на каменно-медната ера до епохата на метала.
Постепенният и постоянен прогрес в типичния живот на носителите на тази култура, започвайки от най-примитивното състояние и по-нататък, до пълния разцвет, който достига тази култура, свидетелства, че тези европейци сами са създателите й, а този нов факт идва да обори окончателно онова прието досега научно мнение, според което хората от каменната епоха в Европа не са познавали земеделието и че в края на тази епоха от Азия дошъл някакъв народ, който покорил или изтикал по-ранните поселници, като им взел земята, и тоя именно народ пренесъл със себе си от Азия и разпространил у нас своята сравнително по-висока култура, отличителни черти на която били: познаване обработката на бронзови изделия, практикуване на земеделието и отглеждане на домашен добитък.
В. В. Хвойко пише [127] в своите “Разкопки площадок”, 1910 г., стр.26:

“Мнението, че човекът е дошъл в нашите земи от Азия и че от Азия произлиза цялата култура, е навеяно от данните на теологията, а ние знаем, че човекът в южна Русия е живеел там още в дилювиалната епоха, както и в следващото по-благоприятно време.”

Проф. Нидерле [128] казва:

“Южноруската историческа култура се отличава коренно от онази на останала Европа, поради особените влияния върху й: от Черно море – гръцко и финикийско, от Кавказ и Каспийско море – иранско и асирийско, от Урал – сибирско. Южноруските древности не можем да ги класифицираме, както ония в останала Европа. В тях не можем например да търсим халщадската, латенската и др. култури, а е възможно само да ги разпределим на три или четири големи категории, според каменната, медната, бронзовата и желязна епоха. Относно желязната, находките можем да разделим на две големи групи по следните принципи: към 1-та ще отнесем могилите, отнасяща се към епохата, която предшества голямото преселение на народите, тоест главно добре изследваните скитски и сарматски могили; към 2-та ние причисляваме гробниците от епохата на преселението на народите и по-късно (разпространение на християнството). Това е времето на засилване на славянските племена, живели тук и по-рано, не оставили обаче очевидни следи, но сега дали на цялата епоха предимно славянски характер [129].”

Крайният резултат от досегашните изучавания на южноруските древности може да се изрази така:
Народът, заемащ тъй грамадно пространство и оставил по цялото протежение безбройни паметници на своето постоянно пребиваване от неолитните времена плътно до 4 век сл.Хр. и по-нататък, очевидно не е могъл да бъде заменен с някакъв друг народ. През периода на своя дълъг исторически живот той е могъл да попада временно под чуждо влияние, което е ускорявало или забавяло неговото развитие, но характерът и самобитността му винаги са се запазвали неизменни и си останали неприкосновени до наши времена. Ако съпоставим всичко казано досега с общите известни в историята типични особености на племената, населяващи и в сегашно време казаната територия, то излиза несъмнено, че народът, на който принадлежали описаните паметници, не е бил никой друг, освен онзи клон на арийското племе, на който днес поставяме имената “прабългари” и “протославяни”.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите