V. БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ – ПОТОМЦИ НА СКИТИ И САРМАТИ

Трог Помпей, писател от 1 век пр. Хр., позоваващ се освен на Херодот и на други писатели, казва, че скитският народ винаги се е смятал за най-стар, макар дълго време да е имало спор за родовата старост между скити и египтяни. Вероятно това е дало повод на Херодот за разказа на преданието, което той чул в Египет, че цар Псаметих правил опит над две деца, оставени без всякакво обучение на езика, в резултат на което се оказало, че най-старият народ на земята са фригите.
Интересни са библейските сведения, според които самият бог Саваот някога е употребявал скитите като “бич Божи” срещу потъналите в грехове юдеи. Много стихове и цели глави в книгата на пророците от великия завет на свещеното писание са посветени на южноруските скити и то специално на царските скити.
Така в книгата на пророк Йеремия (гл.V, стих 15) е казано [91]:
“Ето аз ще доведа връз вас народ от далеч, доме израилев, говори Господ: народ силен е той, народ старовременен, народ, на който ти не знаеш езика, нито разумяваш що говорят. Всички те са юнаци. . . Ще съсипят с меч укрепените ти градове, на които се надяваш.”

Гл. VI, ст. 1: “Синове Вениаминови, бягайте от Йерусалим и разтръбете с тръба в Текуе и издигнете знак в Вет-Акерем, защото зло прониква от север и голяма гибел.”

Гл. VI, ст. 22: “Ето, хора идат от северната земя, народ голям се повдига, жестоки са и неумолими, лък и копие държат, гласът им шуми като море, възседнали са на коне.”

Гл. VIII, ст. 17-18: “Пръхтенето на конете му се чу от Дан; всичката земя се разтърси от гласа на цвиленето на яките му коне, защото дойдоха, та поядоха земята и плодовете й, градът и които живеят в него. Защото, ето, аз провождам вам змии василиски (царствени), които не се обаюват, но ще ви хапят, говори Господ.”

Тези пророчества на Йеремия са от чисто исторически характер. През тъй вдъхновените поетически форми на речта му прозират ясно южноруските източни скити – чергари и царствени.
При Езекил [92] (глава 38, стр.1-8, и гл. 39, стр. 2) се споменават “Гог, водител на Рос, Мосох и Тувал и домът на Тогарм, от последните страни на север.”
В Илиада (песен XIII) Омир казва: “Зевс, разглеждайки земята над тракийците, ездачите на коне, и мизийците, юнаци-борци, съзерцава там дивните мъже на хипермолгите, бедни, хранещи се с мляко, най-справедливите от смъртните.”
Повечето от древните гръцки и други писатели, като почнем от Хезиод, Дионисий (1-2 в.сл.Хр.) и свършим с Амиан Марцелин, сляпо вярвайки в авторитета на Омир, приемали епитетите му при характеристиката на скитите за собствени имена и дълго време правили своите тълкувания за някакви народи на основата на имената. Ето тези народи: 1. абии – което всъщност означава бедни, лишени от средства за живот; 2. агави – славни; 3. хипемолги – доители на кобили; 4. галактофаги – хранещи се с мляко; все епитети, които Страбон ясно доказва, че се отнасят до скитите и сарматите. Само поетът Калимах (3 в.сл.Хр.) бил по-добре запознат със скитащите по понтийските степи племена, носещи общото название скити.
Но това заблуждение на древните писатели е сравнително незначително, ако се съпостави с лутанията на някои съвременни учени по въпроса за националността на скитите. По този въпрос се е образувал един, тъй да го наречем, “омагьосан кръг” на умувания, в мрежата на който са се оплели голямо множество “малки” и “големи” писатели.
Изобщо ония, които в наше време се занимават със скитския въпрос, според мнението им за националността на скитите, се делят на три големи групи. Писателите от първа група се явяват представители на монголската или по-точно урало-алтайската теория. Такива са Нибур, К. Нейман, Манерт и др. Към втората група са поддръжниците на арийската теория, която се разпада на четири дяла: първият поддържа мидийския произход на скитите (напр. Цейс и Милер), вторият отъждествява скитите със славяните (Хвойко, Самоквасов, Иловайски и др.), третите са защитниците на германската теория (Бергман, Фресел и др.), а четвъртите смятат скитите на Херодот за келти. Остава още една – трета главна група, която някои наричат неутрална, тъй като нейните представители се стараят да избегнат спора на привържениците на арийската и монголската теория и така те съвсем се отказват да разрешат етнографския спор; сред тях са Укерт, Роулсон, Брун. Някои под скити разбират смес от най-различни народи: такива са Милер и Мищенко.
Аналогичен с труда на професор д-р Шишманов по българологията (отбелязан в началото на етюда ни), в който авторът разглежда съществуващите теории и мнения по произхода на българите, е научният труд, макар в не тъй обширна форма, на руския учен М. К. Фот “О скитском вопрос” (с мото от Kuno) [93]. На първо място авторът привежда критическия преглед на Ханзен, един от най-талантливите писатели по скитския въпрос, който преди 70 години писа, че със скитската терминология, доколкото е запазена, учените се отнасят като с играчка. Че никой не ни казва откъде са се появили тези названия на народите, сам ли народът се е наричал така или съседите му са го наричали с тия имена; дали те са скитски или са други, а ако са скитски, то какви точно – от чергарите или земеделците? Ханзен пише:

“Не трябва да се забравя, 1) че Херодот е употребявал думата “скити” или “скитски” в смисъл на политически термин, подобно на този, в който ние наричаме Австрия немска (според езика) страна, 2) че способността на гърците да предават чуждите звукове е особено ограничена, както в областта на съчетаването на съгласните, така и на гласните. Освен това лесно може да се случи, че една и съща звукова комбинация да се среща в два различни езика. . . Кой има право да смята англичанина и арабина за родствени само по поразителното сходство на английската дума “Scherrif” с арабската? Или пък, макар славянските и латински езици да са родствени, следва ли от това, че руската дума “итак” и латинското “itaque” са от едно произхождение?”

При все това представителите на мидийската теория обуславят тезите си предимно като вземат отделни слогове от скитския език и търсят сродни на тях изключително в персийския език, без да вземат предвид, че някой етнографски и географски имена могат да са от чужд произход.
Колкото до монголската теория, Фот (стр. 102) казва:

“Недостатъчно предпазливата оценка на херодотовите известия и може би авторитета на Нибур, който създаде тази теория за монголския произход на скитите, беше причината за това, че в първата половина на 19 век тази теория надделяваше над арийската. Но от момента, в който се появи статията на Шифнер (Bulletin de l’Academie Jmperiale de sciences de St. Pet., vol. XIII, p. 193), тя все повече и повече губи почвата под себе си.”

Понеже тази монголска теория за скитите е майката-родилка на татаро-монголското произхождение на българите [94], ние ще се спрем върху по-важните критически бележки на Фот върху нея. Най-силната опора на тази теория се явява описанието на скитите при Хипократ, съвременник на Херодот, който също лично посетил Скития. И действително, скитите на знаменития медик Хипократ несъмнено били монголи. Но от по-внимателните изследвания върху съобщенията на Хипократ става ясно, че неговите скити нямат нищо общо със сколотите на Херодот. Тоест, че описваното от Хипократ племе не е живяло в южноруските степи по бреговете на Черно море, а е скитало по задуралския гребен, в северна Азия. Хипократ под своите скити не е разбирал онези на Херодот, а е описвал други скити. При него терминът “скит” или “скития” има също географски смисъл и обхваща задуралската част на тогавашна Европа или по днешному Сибир, тоест областта, където отдавна живеели монголо-татарските племена и където приблизително обитавали херодотовите плешиви хора с плоски носове.
Хипократ не е акцентирал върху арийския елемент на Скития, защото това не е влизало в специалния план на медицинското му съчинение. Той не е искал да рисува пълна етнографска картина на Европа, както Херодот; той се е спирал само на племената и местностите, които са имали отношение за медицинските му теории и съвсем не се е грижил за реда, по който ги изброява. Самият Хипократ казва:

“Аз ще премълча за ония народи, у които различията са малко забележими, а ще разкажа само за онези, които имат важни особености.” А по-нататък повтаря: “...твърде много би трябвало да разказвам, ако бях взел под внимание всичките, но по отношение на рязко отличаващите се ще изкажа своето мнение.”

Явно е, казва Фот (стр. 106-107), че в случая Хипократ не се е занимавал с индо-европейското племе на сколотите, които нямали никакви “по-особени” черти.
Разбира се, при тия факти и последната теория – на тъй наречените неутралисти, които за компромис между арийската и монголската теория искат поне царските скити да се признаят за монголски, губят всякакъв смисъл и значение. Забележителното в доклада на Фот е, че авторът няма куража да изкаже свое мнение за националността и потомците на скитите. Потърсил разгадаването на скитския въпрос в трудовете на херодотовите коментатори, той започва статията си с надеждните думи на Бергман – представител на германската теория, а я завършва със собственото си разочарование.
Бергман казва:

“Ако бъде доказано, че скитите, гетите и сарматите са предци на германските и славянските народи [95], то историята на последните, нямаща досега начало, ще бъде допълнена и тогава ще изпълни без прекъсване далечния период от началото на тяхната раса в Азия, до тая епоха, когато те се установяват в Централна и Източна Европа.”

А ето заключението на Фот:

“Като съпоставим всичко гореизложено, колкото и това да е прескръбно, трябва да признаем, че сега, както и по-рано, ние не сме в състояние с увереност да решим въпроса кой от съвременните народи се явява потомък или поне най-близък родствен на херодотовите скити, макар че с пълно убеждение можем да кажем, че скитите не са били монголи, а са принадлежали към кавказката раса.”

За щастие, Фот е дошъл до тази печална мисъл не по нишката на всестранно лично научно изследване. Своето разочарование той черпи именно от онзи кръг на умувания върху скитската народност, на който той посвещава своя доклад и който ние нарекохме “омагьосан”, защото в него се коренят всички “майсторски сплетни” и парадокси, от които произлизат безкрайните спорове, както по скитския, така и по българския въпрос.
Интересно е, че всички писатели по скитския въпрос изхождат все от едни и същи свидетелства на гърците и римляните, а постигат невероятно различни резултати. Според Фот, това разногласие зависи не толкова от обективни причини, коренящи се в самия изследван материал, колкото е следствие на субективни фактори, като недостатъчна подготовка или предварително съставени мнения на авторите.
И действително, при наличието на така ясни исторически свидетелства за местожителството и бита на скито-сарматите, от една страна, а от друга за “заместилите ги” “нови варвари” – славяни и българи, чудно е, че не се откриват досега същинските, преки потомци на скито-сарматите.
Принципът, че цивилизациите на всички древни и културни си приличат и че всеки млад народ може по някои черти на нравите и вярванията да се причисли към каквото племе желае, като че ли е хвърлил прах в очите на болшинството писатели да не видят ясната и проста истина.
Наистина, може да се каже, че арийството на скитските племена не е оспорено, но същността на българското племе никой не ни посочва с достатъчна яснота и задоволителна доказаност. Пред лъчите на съвременната археология обаче истината по този въпрос постепенно прониква в мрачния лабиринт на хилядите изказани досега мнения, теории и хипотези, а образът на скито-сарматските потомци се очертава все по-подробно и по-ярко.
Ето, от една страна данните на Херодот и изобщо сведенията на древните писатели за скитите, за техния физически и духовен живот, в областта както на техните религиозни представи, така и на техния семеен, социален, политически и икономически живот; от друга страна веществените паметници, най-новите археологически находки и изследвания, които ни дават ясна представа за постепенното развитие на неолитната култура в южна Русия и нейното преминаване в бронзовата, желязната и по-нова епоха; на базата от съвкупността на тези исторически и археологически данни, на всички тези взаимно потвърждаващи се факти, казваме, колкото и оскъдни да са те на глед, може да се разбере ясно като бял ден, че бащата на историята ни открива в лицето на западните скити самите славяни – предимно земеделци, а в лицето на източните царствени скити – самите българи, предимно търговци, скотовъдци и промишленици, които смятали останалите скити за свои слуги, тоест като провинциални поданници.
Уседналият мирен земеделски бит, въоръжението, целият начин на живот, изобщо всички прояви на древнославянския бит ние виждаме буквално в бита на западноскитските племена. Изследванията в областта на лингвистичната палеонтология също потвърждават това очевидно скито-славянско тъждество [96]. А керамичните и бронзови находки в пространството от Карпатите до Капсийско море и от северните граници на херодотовата Скития до бреговете на Черно море, а също в българските земи до Бяло море, най-достоверно и категорично свидетелстват за всичките етапи на постепенно еволюиране, т.е. за непрекъснатото развитие на славяно-българската култура от палеолита до ново време.
И действително, по-късните писатели – Тацит, Йордан, Прокопий и много други, вместо херодотовите западни скити говорят за славяните. При Йордан те са склавени и анти под общото название венети. Склавените заемат земята между Новидунум и Днестър, а пък антите, най-храбрите между тях, живеят по брега на Понта от Днестър до Днепър. По-нататък Йордан споменава агацирите, а още по на изток, над Черно море, вместо владенията на царствените скити и сарматите, той отбелязва вече селищата на българите. Страшните според него българи, които “жестоко ни наказаха за нашите грехове”. [97]
Както казахме, царските скити съвсем си приличат със своите потомци – старите българи – подвижни, буйни, войнствени конници, хора с повече усет към търговията и промишлеността, отколкото към земеделието, и главно царствени представители на всички славянски племена. Хронологическият цикъл на българите, открит от проф. Попов, датиран от 150 г.сл.Хр., най-ясно потвърждава тази вековна царственост. Българите чрез своята наследствена родова династия са образували феодална държава, на която множеството славянски племена, със своите военачалници, служили като черноработници. Както по-рано отбелязахме, самите българи се делили на малки родове; всяка орда си имала свой племенен началник и стояла в известна подчиненост на върховния господар – цар на всички славяно-български племена [98].
Какво е било отношението на тези две главни племена – славяни и българи, в един момент през ония далечни времена, когато тези техни названия се скривали още под официалните общи имена скити и сармати, ни разказва Херодот в своята история за похода на Дарий в южна Русия [99].
Като превзел Вавилон, Дарий предприел поход срещу източните (царствените) скити. Искал да ги накаже, защото някога те нападнали, разбили и оскърбили мидяните. Заплашените скити се събрали на съвет и решили, че те не ще могат да устоят срещу пълчищата на Дарий, затова решили да поискат помощта на всичките околни скити и на техните съседи. На поканата им се отзовали племенните началници на таврите, неврите, андрофагите, меланхлените, будините и савроматите. Но тъкмо уредили съвещанието и пристигнали конници с известие, че персийският цар покорил целия азиатски материк, поставил мост на Босфора и преминал в европейския материк, където покорил тракийците, съединил с мост бреговете на р. Истър и възнамерявал да нахлува към скитите. Тогава източните скити казали на поканените:

“По никой начин не се делете от нас, не ни оставяйте да погинем, а единодушно да посрещнем нахлуващия враг. Не си мислете, че персийският цар няма да покори и вас, защото ако той е предприел похода си само с цел да си отмъсти на нас за някогашното поробване на персите, той би трябвало да остави на мира всички други и да дойде само в нашата земя и той би обявил, че иде на война само с нас. А пък той, щом преминал в нашия материк, веднага се заел с покоряването на всички народи, попадащи му на пътя, и ето че подчинил всичките тракийци, както и съседните им гети.” [100]

Херодот продължава така:

“В следствие на това заявление, дошлите племенни началници почнали да се съвещават помежду си и накрая мненията им се разделили на две. Военачалниците на хелоните, будините и савроматите единодушно обещали помощ на заплашените скити; в опозиция, ония на агатирсите, неврите, андрофагите, меланхлените и таврите, дали такъв отговор: “Ако не бяхте първи нанесли обидата на персите и не започнахте война с тях, то сегашната ви молба и вашите речи бихме признали за правилни. Но вие без нас се втурнахте в страната на персите и властвахте над тях през всичкото време, докато бе угодно на божеството; сега те, по внушение на същото божество, ви мерят със същия аршин. Що се касае до нас, то ние тогава не обидихме тоя народ, и сега първи не ще го оскърбим. Но ако персийският цар ни обиди, то и ние не ще мируваме; дотогава обаче ние ще наблюдаваме и ще седим спокойно по местата си, защото, доколкото знаем, персите идват не срещу нас, а срещу виновника на нанесената им обида.”

Като чули тоя отрицателен отговор, източните скити решили помежду си да не правят открито сражение, а като се разделят на два отряда, да отстъпят със своите стада и засипват всички кладенци и извори по пътя си и да унищожат растителността. Към един отряд начело с военачалника Скопас се присъединили савроматите; те трябвало да отстъпват, ако персийският цар се обърне към тях, направо към реката Танаис (Дон), надолу от Меотийското езеро и да преминат в настъпление срещу персите, щом те се обърнат. Това била една част от населението на скитското царство, която се разположила по тоя път; две други части царски скити (Херодот изрично споменава думата “царски”), едната – голямата, под началството на царя Идантирс, а другата под командването на Таксаис, съединени в едно място и в съюз с хелоните и будините, също тъй трябвало да отидат пред персите на един ден път, отстъпвайки пред тях, и въобще като действат съгласно приетото решение. Но преди всичко те трябвало да се втурнат в ония земи, които им отказали съюзничеството си, за да принудят и тях да се бият; ако те доброволно не пожелаят да водят война с персите, то трябвало да се върнат в своите владения и там да нападнат врага.”

Почти всичко това се изпълнило. Интересното е, че царските скити влезли в споразумение с мизите “йонийци”, които убедили да съборят моста на Дунава. Те обаче от страх съборили само северната му страна, за да могат да се извинят, че скитите го съборили. В това време скитите търсили персите из Скития, но те били вече на Дунава и когато скитите стигнали до Дунав, йоняните били поправили моста и персите преминали реката. За тая постъпка на мизите, скитите ги характеризирали така: “когато са свободни, те са най-жалките страхливци, погледнете ли ги като роби, те са най-преданите и постоянни слуги.”
В този разказ на Херодот за царските и другите скити прозира твърде ясно сполучливата характеристика на древните българи и славяни. [101]

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите