IV. СКИТИ И САРМАТИ

След всичко изложено дотук ние се спираме пред спорния въпрос за народността, т.е. за произхода на старите българи.
Явно е, че недоразуменията по тоя въпрос идват главно от загадъчната народност на племената, населявали някога и населяващи днес южна Русия. Етнографското разнообразие на това население в ново време е един от главните източници на спора по българския въпрос. Когато посетила Казан, Екатерина Втора писала на Волтер:
“Тук са 20 различни народи, нямащи ни най-малко сходство.”
И твърде често всеки писател говори само за една от тия съставни части и заформя своя хипотеза за същността на някогашните българи. Но и кой историк не би объркал понятията си, щом почне да рисува картината на старите българи върху тая съвременна историко-етнографска плетеница, където българите се делят на волжки, сребърни, соба, кул, чермиси, казански, берсула, есечел, темтюзи, булимери, савари и др. племенни групи, наречени така според местата, които заемат.
Безспорен факт е обаче, че най-старите сведения за българите, както и за славяните, са скрити под неизвестни и съвсем други имена.

“Не са паднали от небето тия народи”, казва Самоквасов [66], “чийто неизмерими владения и необикновеното многолюдство са учудвали историците от 6 век. Без съмнение, имало е една географска област, на която са израстнали славяните и са изработили етнографските си особености, отличаващи ги от другите народности.”

Нидерле пише [67]:

“Още преди Христа, славяните в източна Европа били могъщи и силни, иначе не биха могли да завладеят тъй голямо пространство, на което те се явяват още от самото начало на своята история. От Елба до Дон и от Балтийско до Средиземно море ние виждаме страните заселени за кратко време със славяни.”

Успенски казва:

“Преди окончателното си утвърждаване в Мизия, т.е. в сегашна североизточна България през 679 г., българите поне от 200 години са вземали дейно участие във военните събития на онова време. От само себе си се разбира, че за да бъдат в състояние да удържат своето място сред другите военни народи през 5, 6 и 7 векове и да играят тъй видна роля, служейки понякога и като съюзници на византийската империя, българите би трябвало отдавна да притежават не само лична храброст и военно изкуство, а да са имали известен род учреждения (поселения), с които се е поддържало тяхното военно могъщество.”

Професор Нидерле различава в южна Русия две епохи: I – скито-сарматска и II – славянска.
Руският археолог В. Хвойко нарича крайднепърската култура старо-арийска изобщо и в частност протославянска [69].
Нека видим сега какво разказват писателите от древността за най-старите обитатели на южна Русия, т.е. за предците на славяните и българите.
По време на Херодот всички степни чергари и уседнали народи по реките на южна Русия се наричали с общото прозвище “скити”, от Птоломей – сармати, на името на едно особено културно племе, родствено на скитите и обитаващо бреговете на Дон и Азовско море. Още Хеланик (5 в.пр.Хр.) нарича меотите – жителите край Азовско море – скити. Въобще при гръцките писатели от най-ранни до най-късни времена общото име на обитателите на южна Русия било скити, а при римските – сармати.
Най-подробни сведения за скитите ни дава бащата на историята – Херодот, който лично е посетил Скития и в своята безсмъртна книга ни е оставил подробно описание, както на страната, така и на нейните жители и техните нрави. От Дунава до Волга и от западните части на Сибир до северните брегове на Черно море Херодот различава две големи групи племена, а имено групи скитски и групи нескитски племена. Последните живеят над северните граници на Скития.
Скития според Херодот представлява един четириъгълник, който се простира навътре в материка толкова (двадесет дни път), колкото и край морето [70]. Самите скити той дели на три категории: западни – земеделци, средни – чергари, и източни – царствени скити. Историкът започва своето описание на скитските народи с живущите около гр. Олвия, близо до устието на Дунав, един град, който, както се вижда, той лично е посетил. На запад Скития граничи с р. Истър [71] и започва земята на агатирсите [72], които се отличават с най-меки нрави и твърде охотно носят златни украшения.
Според Плиний [73], агатирсите имали руси коси, а според Авиен – 4 в.сл.Хр., те носили пъстрошити дрехи.

“От търговския град на бористенитите (гр. Бористена) на р. Днепър, съставляващ най-централен пункт на цялата приморска Скития, първи живеят калипидите, представляващи елиноскити; над тях живее друг народ, наречен алазони. Както последните, така и калипидите във всичко водят същия живот като на скитите, но те сеят жито и го употребяват за храна, както и лук, чесън, царевица и просо. Над алазоните живеят скити орачи, които сеят жито, не за собствена храна, а за продажба. Над тях, по р. Гипанис (Буг), на запад от Бористен (Днепър), живеят неврите (74), източни съседи на агатирсите. Нравите на неврите са скитски. Разказват, че ежегодно всеки невър веднъж в годината ставал вълк за няколко дни, а после пак приемал човешки образ. Аз не вярвам на тия разкази, но тъй казват и потвърждават това с клетва [75]. Като преминем през Бористен, попадаме в най-близката до морето земя Хилея; над нея живеят скитите земеделци, от които ония, които живеят до р. Гипанис, елините ги наричат бористенити.
(Според Дион Хрисостом бористенитите носили вълнени дрехи от черен и изобщо тъмен цвят.)
Сами себе си тамошните елини наричат олвиополити. Следователно, тия скити земеделци заемат пространството на изток три дни път и се простират до р. Пантикапа и на север по р. Бористена на 11 дни. Над тях се простира обширна степ, зад която обитават андрофагите, народ особен, съвсем нескитски. От всички хора андрофагите имат най-диви нрави: при тях няма ни правда, ни закон. Те са чергари, обличат се по скитски, но езикът е особен, нескитски; от всички тамошни народи само те употребяват за храна човешко месо. [76]
На изток от скитите земеделци, от другата страна на р. Пантикапа, обитават скитите-чергари, които нито сеят, нито орат. Цялата страна, с изключение на Хилея, е безлесна. Чергарите заемат областта на изток на 14 дни път и се простират до р. Хера. От другата страна на Хера [77] се намират тъй наречените царски владения и живеят най-храбрите и най-многобройни скити, почитащи другите скити като свои слуги. На юг те се простират до Таврика, на изток до онзи ров [78], който изкопали потомците на ослепените роби, и до тържището на Меотийското езеро, наречено Кремна; техните владения често отиват и до р. Танаис (Дон). Земите, лежащи на север от царствените скити, са заети от меланхлените, народ особен, нескитски. Над меланхлените, доколкото ми е известно, има езера и безлюдна пустиня [79]. От морето навътре в страната до меланхлените са двайсет дни път; дневният път аз определям в 200 стадии [80]. На изток от меланхлените, над савроматите по западната страна на Танаис, живеят будините, заемащи земята, покрита с гъста гора. Будините, коренни жители на страната, са народ многолюден, със сини очи и руса коса. В тяхната земя има дървен скито-елински град Хелон; там има светилище на елински божества с идоли, олтари и храмове от дърво, а в чест на Дионис там се устройват на всеки две години празненства с оргии. От другата страна на Танаис първата от областите принадлежи на савроматите, които заемат пространство 15 дни път, като се почне от ъгъла на Меотийското езеро по направление на север. Цялата тая страна е лишена от дървета. Над тях живеят будините, които заемат втория участък земя, цялата покрита с гъста разнородна гора. Над будините, на север от тях, лежи преди всичко пустиня, простираща се на седем дни път, а зад нея, повече в източно направление, живеят тисагетите, народ особен и многолюден; средства за живот добиват от лов. В съседство с тях, по същите места, живее един народ с името ирки, които също се прехранват с лов, като устройват засада от дърветата, под които ги чакат конят и кучето. Над тия народи, по направление към изток, живеят други скити, надошли тъдява след отделянето си от царствените скити (тук очевидно Херодот свидетелства за хуните, по тоя въпрос по-нататък – за хуните – б.авт.).
До владенията на тия скити цялата премината от мен страна представлява равнина с дълбок чернозем, но оттук нататък земята вече е камениста и неравна. Ако преминем значителна част и от тая неравна страна, то ще се срещнем с жителите в подножието на високите планини; казват, че всичките, както мъжете, така и жените, са плешиви от рождение, плосконоси и с големи челюсти; речта им е особена. . . нарича се тоя народ аргипеи. Страната до тия плешиви хора и народите, които живеят от отсамната й страна, са добре известни. При тях ходят някои скити, от които, както и от елините от тържищата на Бористена и Понта, могат да се добият сведения. Онзи от скитите, който ги посещава, ползва за търговските си контакти седем преводачи и седем езика. За народите, живеещи над плешивите, никой не може да каже нещо с достоверност, защото те са отделени с недостъпни гори и никой не ги преминава. Според разказите на тези плешиви, невероятни за мене, по планините живеят хора с кози крака, а по-нататък, за тях, е друг народ, който спи шест месеца. Това аз съвсем не вярвам. Напротив, известно е, че земята на изток от плешивите е населена с иседони, а за земите над тях и над плешивите няма нищо известно.” [81]

Между Дон и Кавказ, най-южно, по време на Херодот, живели синди, които имали висока култура и много градове, а над тях меоти, събирателно име на множество племена (дандари, торсати, агри, обидиакени, досхи и аспургияни), които се занимавали със земеделие, според думите на Страбон, но войнствени като чергарите. Едни от племената се съюзили с Танаид, а други с Пантикапей [82].
Помпоний Мела (I, 114) придава на всички племена, живеещи по брега на Азовско море, чертите на сарматите.
Изобщо първенствуващо племе между Дон и Кавказ по време на Херодот били савроматите. Ето какво съобщава за тях Херодот:

“За савроматите разказват, че когато по време на сражението на елините с амазонките (амазонките при скитите се наричат “ойорпата”, което в превод на елински език значи “мъжеубийци” , а именно ойор-мъж, а пата-убива) на река Термодонта, елините удържали връх, те на три кораби отплували оттук обратно, заедно с всички хванати в плен амазонки; обаче в откритото море амазонките нападнали мъжете и ги избили. Носени от ветровете, техните кораби, които останали без весла, били изхвърлени от вълните в Крим на Азовско море – Крим лежи в земята на свободните скити. Тук амазонките излезли на сухо и като яхнали първото стадо коне, което срещнали, почнали да грабят скитските владения... Станало така, че скитите и амазонките съединили своите лагери и почнали да живеят заедно.” [83]

Също така се казва:

“Савроматите [84] говорят скитския език, но отдавна развален, тъй като амазонките недостатъчно са усвоили тоя език. Относно брака, при тях се спазва следното правило: нито една девойка не се омъжва докато не убие един неприятел; някои жени при тях доживяват до старост и умират девици, затова че не са били в състояние да изпълнят това изискване.” [85]

Според Диодор (II, 43), савроматите били колония, доведена от скитските царе от Мизия на Танаис. Помпоний Мела (III, 34) и Тацит (Тракт. за Герм., 17) посочват близостта на сарматите до партяните. Клавдий (XIV, 18) нарича сарматите белодрешковци, но въпросът е дали до всички сарматски племена може да се отнесе тая бележка.
В разказа си за похода на Дарий Херодот споменава и таврите, които “в жертва на богиня Дева принасят всеки елин, който е претърпял корабокрушение по техните брегове или хванат в открито море” [86]. Таврите, казва Херодот, живеят с грабежи и война. Всичките други писатели на древността приписват на таврите (кримските планинци) диви, войнствени нрави, отличаващи ги от скитите. Амиан Марцелин (XXII, 8, 35) казва: “В Таврика има няколко градове, между които Евпатория, Дандака, Теодосия и други по-малки, които не са осквернени от човешко жертвоприношение.”
Заточеният в Томи (днешният град Кюстенджа в Добруджа) поет Овидий [87], който се научил да говори “на гетски, сиреч сарматски”, слага в устата на един старец “варварин” следната реч:

“О, чуждоземецо! Името на приятелството добре знаем ние, живеещите далеч от вас на Истър. Има в Скития място, древните наричали неговите жители таври, не тъй далеко от Гетика. Аз съм от тая земя и обичам родината си. Този народ почита богиня Дева, сестра на Феба, която не познава брачния факел. Тя свещенодейства в храма и се почита повече от всички скитски млади жени. По правило на древните, жертвоприношението било такова, че чужденецът трябвало да падне убит от меча на девицата...”

Херодот казва, че с името саки персите наричат амиргийските скити, които обитавали богатите житни местности в средна Азия (според Херил, 4 в.пр.Хр.). Друго скитско племе на Херодот (I, 201) са масагетите, народ голям и силен, живеещ на изток от Аракс. Известен е разказът за похода на персийския цар Кир през 529 г.пр.Хр. [89] Принасянето на жертва предимно от коне при скитите напомня масагетското жертвоприношение на слънцето (Херодот I, 216).
Според Хипократ (da aer, 26), “скитският народ от студа е рус, защото слънцено не го пече. Бялото тяло се изпича от мраза и червенее”.
Ние няма да се впускаме да излагаме ония подробни и интересни сведения, които древните писатели ни дават за живота на скитите и сарматите, понеже те представляват предмет на отделни статии [90]. Тук обаче е мястото да дадем едно малко обяснение за някои невероятности и преувеличения в историческите разкази на Херодот за скитите и сарматите. Преди всичко трябва да имаме предвид, че Херодот не е имал намерение да дава научно-обективно и всестранно осветляване на фактите, а напротив – избирал е ония черти на скитите, с които те особено рязко са се различавали от културните елини, като премълчавал за другите, непредставляващи интерес за гръцкия читател. Фот казва:

“Херодот е нарисувал лика на скита предимно с тъмни краски, подобно на Тацит, който обаче на базата на също такива повърхностни съображения, рисува съвременните нему германци само със светли краски.”

В своите разкази за човекоядството и свирепостта на скитските племена Херодот просто повтаря стари легенди за дивостта на тия племена. Тъй например той говори за някакви човекоядци (нескитско племе), съдейки само по нарицателното андрафаги, което буквално значи людоеди. Също по нарицателното име аримаспи се съди за едноочеството на последните: аримаспи значи еднооки и някои допускат, че е произлязло от стрелянето с лък със затворено око. Такъв е случаят и с названието сармати, което съответства на гръцкия превод инекократумени, тоест управлявани от жени, понеже думата произлиза, както самият Херодот обяснява, от персийските думи “сар”, което значи “цар”, и мада – жена, женски пол (или “мать/мати” – майка? – б.ред.). Това название кара Херодот да вярва на един разказ за произхода на сарматите от смешение на скитите с легендарните амазонки. Всъщност този разказ са сарматските амазонки напомня смътните представи за служителките на сирийското божество на войната Мене, култът към което съществувал и по южните брегове на Понта. Самите таври, казва Херодот, наричат женското божество (Девата), на което принасят човешки жертви, Ифигения, дъщеря на Агамемнон.
Забележителното е, че Херодот почти не го интересуват скитите земеделци, които с присъщата им неподвижност имали, с изключение на елино-скитите, много по-слаби контакти с гърците, отколкото богатите, подвижните чергари и особено царските скити – хора с висока култура, занимаващи се далеч преди появата на гръцките колонии с търговия, промишленост и изкуства. За тях Херодот казва, че се отличавали от всички народи, които той познава на света, с най-важното за хората качество на мъдростта – правдата. Царските скити с Анахарсис той поставя над всички и по ум (Херодот IV, 16).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите