III. АРХЕЛОГИЧЕСКИ ДАННИ ЗА КРАЙВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ

За изучаването на битовите български паметници в южна Русия най-много допринесоха, естествено, руските археолози. Най-старото описание на българското градище се отнася към 1712 г [54], когато се появила идеята да се построи на същото място манастир. Друго описание на българските развалини се явява при царуването на Екатерина II, в следствие експедиция на академията на науките. Едно по-обстойно описание на българската крайволжка столица датира от 1852 г. от Берязин в статията му “Булгар на Волга”. Но много по-ранни сведения в европейската литература за местата, където е била основана Волжка България, както и за народностите, които са населявали тези места, са съобщенията на готския цар Еманарик, който около 350 г. сл. Хр. покорява Мордва, Меря и Чермиси [55].
Мнозина западни учени в ново време са посещавали град Болгар и са му посвещавали крупни съчинения [56], каквото е например френското на Piotre Armatoff [57], в което главата “Royaume de Kazan” (Казанското царство) е посветена на българските старини. Авторът пише:

“Развалините в Болгар са разположени на левия бряг на Волга. По цялото пространство наоколо още се виждат следите на широк окоп и твърде високи укрепления [58]. Почти всички здания на селото, което е заело мястото на древния Болгар, са построени от камъни, извличани от старинните постройки; такива често се срещат край Волга, Кама и техните притоци – мълчаливи и самотни свидетели, неми и непонятни летописи на мимолетното появяване в историята на един народ от могъщо и богато племе, изчезнало тъй безследно, че не може да се определи какво е било то и каква роля е изиграло в този свят. Всичко, което може да се установи, е, че безпределните степи, простиращи се между Уралските планини, Волга, Каспийско и Черно море, са били главни етапи на скитнишките орди, оставили само мимолетни следи на своето съществуване и на своите подвизи в тая обширна страница на историята.”

Колкото до разкопките в южна Русия, те датират от твърде отдавна [59]. Още генуезците в Теодосия, преди покорението й от турците (1475 г.), разкопавали изобилната със скъпоценности почва на околността и претопявали всичкото злато, намерено в могилите. При Екатерина Втора се започва по-сериозно изследване на южноруските старини. Академикът Келер (1838 г.) с няколко статии слага научните основи на класическата археология на южна Русия. През 1832-34 Дюбуа де Монперо ни дава общ историко-археологически преглед на страната.
Първи научни разкопки около Керч започва французинът Павел Дюбюкс (1816-17). От 1832 г. директорът на Керченския музей прави вече разкопки по поръка на държавата. С него участва и художникът Бешчев. През 1854 в Ермитажа са изложени 2500 предмети от Кимерийския босфор. През 1859 се основава специална комисия, която увеличава бройката на 8000 предмети. Днес Ермитажът притежава десетки хиляди южно-руски археологически находки – единствената подобна сбирка в света.
Може обаче да се каже, че системното археологическо изследване и изучаване на българските древности дължи своето начало на инициативата да се създаде археологически музей в град Болгар. А ето как се появила и осъществила тази идея.
През 1855 икономическото дружество в гр. Казан натоварва своя член-сътрудник К. Г. Евлентиев да събира из Казанската губерния селскостопански и други общественополезни сведения. Между другото, той се отбил да види и стария град Болгар на Волга, в Спаския уезд. В слоето изложение той пише:

“Замислен пред великолепните остатъци от знаменитата някога на изток столица на славното българско царство, което според източните писатели се славило навремето с ученост и най-дейна търговия, аз стигнах до мисълта, че за науката ще бъде особено полезно да основем в същото село Болгари (тъй като то се намира на самите развалини на Болгар) музей за българско-татарски старини. В противен случай и онова, което времето и невежеството на туземците е пощадило, скоро ще изчезне безвъзвратно. Ето, едва останалите обезобразени развалини от великолепните български дворци ще се разграбят окончателно за селскостопански постройки. Тая печална участ вече е сполетяла остатъците от другия български град Биляр в Казанска губерния, чистополски уезд. А колко старини от тук се разнасят (от иманяри и златари) по Русия. Тъжна за науката картина! Често дъждът открива тук старините, а с археологически открития се занимават предимно децата!” [61]

По-нататък се казва:

“Подпочвеният град Болгар изисква систематични разкопки, подобно на класическия Помпей или древния Вавилон; тези разкопки ще ни дадат ценен материал за научни трудове и ще ни обяснят много неща за обществения и частен живот на волжките българи; последните показали силен стремеж към гражданско устройство и по този достопохвален път насочили почти всички народи на североизточна Европа, но, за крайно съжаление, те не завещали на потомството почти никакви писмени паметници за своето съществуване, заради което, може да се каже, историята на този народ засега не съществува; Отсега нататък изучаването и запазването на немите паметници на българската гражданственост, заедно с научните изследвания на местностите в пределите на Волжка България, в археологическо и друго отношение трябва да бъдат предмет на ревностно внимание от съвременната наука.”

Още същата година бил основан музей и поверен на свещеника в с. Болгари.
През 1876 руското археологическо общество проведе своя първи семинар и то на територията на стара България (в Казан). Там археологът А. Т. Лихачев, който притежавал най-богатата, най-значителна и интересна колекция от разни български старини, бил определен да докладва върху научните изследвания, които той правил върху тях. Лихачев прочел обширен “Очерк върху културата и битовите паметници на Велика България”, от който даваме следните по-важни сведения, въз основа на които авторът главно е направил своите заключения, като пропускаме подробните изследвания на старините.
Според Лихачев, волжките българи принадлежат към ония народи, на които обикновено “охотно и безапелационно” приписват дивост на нравите и варварско състояние на културата. Когато започнем да изучаваме тяхната история и бит, отчасти от писмени исторически документи и отчасти от битови паметници, стигаме до съвсем противоположни резултати. Дали от Азия са пренесли своята култура, не се знае, но търговските им отношения с Индия и Персия непременно трябва да са повдигнали културата на българите.
Българите в онова време, в което ги заварва историята, вече били уседнал народ, което доказват не само историческите известия, но и следите от техните селища, обикновено наричани градища. Най-забележителните развалини се намират в местността на двата стари градове Болгар и Биляр [62]. Благодарение на необикновената трайност на постройките в Болгар, някои от тях и до днес издържат на борбата с разрушителното влияние на времето.
Според известията на арабските писатели, домът на българите бил предимно дървен. До приемането на исляма българите изповядвали езическа религия. Татарските писатели наричат българите “огнепоклонници”. Мюсюлманската религия се е вкоренила само в царстващата династия и между жителите на столицата Болгар. Но масата народ си запазила своята предишна религия, запазена до наши дни между малко нейни последователи. Историческите известия позволяват да определим до известна степен народния характер на българите – като цяло пресметливи, умни, с усет към търговията, земеделието и промишлеността. Войната избягвали, по-често претърпявали грабежи от съседите, отколкото самите те да грабят. Ако са искали да завземат някакъв чужд град, то е защото са виждали в него удобен търговски пункт, а не с цел на грабеж, но и тогава не действали директно с насилие, огън и кръвопролития, а с любезност. В търговските си сделки били честни, кражбата и мързела наказвали жестоко.
Българити били добри земеделци, а почвата на страната им най-доброкачествена. Те сеели жито, ечемик, просо и др. зърнени храни, а също лен и конопи. Житото им служило за главна търговска стока. Наравно с търговията, процъфтявало и скотовъдството. Овчите и кози кожи и вълната съставлявали предмет на търговията с изтока. На царя си плащали данък кожи и коне – това ни кара да вярваме, че българите имали стада от разни видове рогат добитък и табуни (хергелета стада) коне. Пчеларството било развито в значителни размери, тъй като освен за собствена употреба, приготвяли мед и восък за продажба. От меда правили напитки, които заменяли виното, а за да предадат опиващо свойство на напитката, употребявали хмел. Освен земеделието и скотовъдството, българите умеели и да обработват суровите продукти. Кожите от тяхната обработка се славили на изток. Редом с бели и черни кожи, те обработвали и цветни сафтияни. Дивечът и рибата съставлявали голяма част от тяхната промишленост. За продаване на скъпи кожи предприемали далечни пътешествия с лодки по реките.
Металургията също им била добре известна. От мед правили котли, чаши и други изделия. Медта добивали от селото Бакърчи, в днешния тетюшки уезд. Най-много употребявали мед и желязо, а също и бронз. Срещат се и златни и сребърни изделия. Златото идвало от Урал и се употребявало в естествен вид – непречистено или във вид на “електрум” (4 части злато и 1 част сребро).
Днес скъпоценните находки в България са редки, но беше време, когато в развалините на Болгар и Биляр се намираха често разни принадлежности и съдове от масивно сребро и даже злато. За съжаление, повечето от тези находки се изгубиха безследно за науката.
От свидетелствата на старите писатели и от битовите паметници, намерени в почвата на Велика България, ние се убеждаваме, че обитателите на тая страна са знаели много занаяти, а в много от тях са били по-изкусни от сегашните си потомци. Те били добри дърводелци, умеели да правят разни мобили. Най-добрите украшения на дома били сандъците, ярко и пъстро украсени. Правили дървени съдове и стрели от бряст, който харчили в средна Азия. Българите били отлични златари – освен украшенията от мед и бронз, те правили необикновено тънки жици за филигранови златни и сребърни изделия, изискващи от изпълнителя особено търпение и акуратност. Добиването пък и коването на желязото при тях се получавало тъй добре, че техните изделия от тоя метал, във вид на саби и брони (ризници), се пренасяли като ценна стока в средна Азия.
Особено силно била развита в древна България керамиката. В цялата кавказка губерния най-хубава глина се намира на десния бряг на Волга, почти срещу развалините на града Болгар. В Болгар и околността му са намерени най-разнообразни праисторически и по-късни съдове, както прости, така и красиви, на грънчарски чекрък изработени. Едни са от светла глина, с релефни разнообразни орнаменти, между които особен интерес представлява кръстният знак (свастика), употребяван в смисъл, че носи щастие и благополучие на притежателя. Други пък са покрити с прекрасна полив (глеч), с небесно син цвят или с пъстри, ярки и красиви шарки; има изображения и на човешки фигури. Дълго време вниманието на археолозите бе привличано от едни малки загадъчни глинени съдове със сфериконическа форма. Предназначението им, че са нефтови ламбички, се изясни едва пред 1882 г., след като се намериха съдове със следи от горял фитил.
Българските съдове – медни и глинени – представлявали ценен търговски предмет за износ в Азия. Във Волжка България изработвали и разни стъклени изделия, шишета и други съдове, мънисти, гривни и пр.
Първичните български орнаменти се изразяват в прави и счупени линии и точки, понякога концентрични окръжности с точки в центъра, крадрати, ромбове и звезди. По-нататък изкуството се стреми да копира растителни форми, от които прави разни фигури и най-после идва до фантастични изображения на лъв, дракон и грифон, и реалистични – овен, куче, свиня, заек, елен, риба, патица и др.
Между българските старини срещаме представители на трите археологически периода – каменен, бронзов и железен, но според заключението на Лихачев, колкото повече вникваме под същността на тия старини, толкова по-трудно става определението – кое принадлежи на самите българи от домюсюлманската епоха, кое на техните предшественици и най-накрая, кое да отнесем към татаро-монголската епоха.
И прав е археологът, защото много предмети от древния бит, употребявани от българите, са преминавали естествено у техните владетели – арабите и татаро-монголите, а при такъв постепенен и незабележим преход от една култура в друга, разнородните паметници лесно се смесват. Неоспорим обаче е фактът, че българските могили принадлежат на най-старата домюсюлманска епоха, защото, както е известно, мюсюлманите могили не правят.
През 1884 г. се проведе в гр. Казан четвърти семинар на руските археолози. Председателят казва при откриването му:

“Днес вие сте пред стените на Казан [63], заел мястото на Ески-Казан, който някога заменил столицата на българското царство.”

След това той резюмира научните спорове за етнографския състав на българското царство в следните въпроси: дали българите са били еднородно племе или само едно от племената, населяващи това царство и даващо име на страната; към какво племе принадлежат българите, кое племе е било царствено, тоест управляващо до мюсюлманската епоха; откъде произлиза и какво значи думата Болгар.
В заключение той казва:

“Всичко това са висящи въпроси и само някои могилни и гробни находки дават основание да се предполага, че древните жители на Велика България, са преживели и двата периода - на каменната и бронзовата епоха. Ключът към разгадаването на загадката за народността на древните българи се тай нейде дълбоко в земята, под мохамеданските постройки и гробници. В днешно време тук са пръснати преданията само за главните насадители на исляма в тая страна.”

Както виждаме, по-ранните руски археолози се мъчат да намерят отговора на горните въпроси в археологическите находки, които се събират изключително в пределите на Казанската губерния, където някога е била резиденцията на (част от) българите.
Историческите сведения обаче за селищата на старите българи, както и по-късните археологически придобивки, които по-нататък ще разгледаме, най-ясно свидетелстват за погрешността на това гледище и ни подсказват, че за тая цел ние не трябва да се ограничаваме в тесния периметър на някогашна Волжка България, а да търсим по-широк кръг сведения, каквито ни дават новите разкопки и научни данни за цялото пространство между Дон и Каспийско море и между бреговете на Черно море до северните граници на Херодотовата Скития, та и над тях. Тук ще посочим като свидетелство за старите селища на българите малко известния исторически документ, открит в пълния му текст от А. Я. Гаркави в т.нар. “Чифут кале” (писмото съкратено е било издавано през 16 в. – гл. Труд на 4 арх. съезд.) [64]. Между другото този документ свидетелства и за натиска на хазарите [65], с който те са ускорили движението на Аспарух през 640 г. с неговата орда на запад от приазовските му жилища. Това е писмото на хазарския цар (хакан) Йосиф до Хосади Ибн-Шапруту през 10 век, изпълняващ длъжността министър на финансите при испанския халиф Абдурахман III в Кордова. Писмото е от огромно значение за старата история на България и не отстъпва по своята важност на съчиненията на императора Константин Багрянородни. То ги превъзхожда с това, че е писано в самата южна Русия и то от лице, на което са били достъпни най-достоверните и най-богатите исторически по негово време сведения, каквито е имало там през 10 век. Писано е през 960 г. сл. Хр., в онова време, когато хазарите още владеели обширните области по Волга, Кавказ и Крим, и Светослав още не бил нанесъл решителен удар на тяхното политическо господство.
Хазарският хакан казва:

“В заетата от мен страна някога живеели Венентер или Ванантар и дошли нашите прадеди хазари и воювали с тях. Венентер били многобройни, както пясъка на морския бряг. Те обаче не могли да устоят против хазарите и трябвало да оставят своята земя и да бягат. Хазарите пък ги преследвали докато ги прогонили към реката Дуна, в съседство с Константинопол; а хазарите завладяли тяхната земя, която се намира в техни владения до днешния ден.”

Ясно е, че под венентер се разбират венди, венети, под което славянските племена са били известни както на запад, така и на финските народи (те наричат русите “venaja”).
Йосиф продължава писмото си така:

“Ти ме питаш за моята земя и за пространството на моята държава. Уведомявам те, че аз живея при река Итил (Волга). По тая река живеят много народи в градове и села, в открити и укрепени места. Ето названията им: буртаси, булгари, сувари, арису, цармиси, венетити, севери и славиуни. Всеки от тези народи е многоброен и всички те ми плащат данък. . . с божията помощ, живеейки при устието на реката, пазя входа в нея и не давам на русите, пребиваващи с кораби, да встъпят в морето (Каспийското) и да се доберат до измаилтяните. Също не позволявам на неприятеля по суша да стъпи в дербента (тогава се наричал Баб-аль-Абваб=вратата на вратите) и затова аз воювам с него. Ако аз само веднъж им позволя (да преминат), то те биха опустошили цялата земя на измаилтяните до Багдад.”

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите