II. ИСТОРИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА КРАЙВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ

По средното течение на Волга, най-голямата водна артерия на Русия, и към нейното устие и голяма част от течението на р. Кама се простира тъй нареченият Край-Волжко-Камски край [31], където някога било основано българското царство с главен град (столица) Болгар или Булгар [32]. По-късно през 9-10 век сл. Хр. на тая територия, когато руският исторически живот едва се зараждал, съществували две царства с богата източна култура: по средното течение на Волга и по Кама – българското царство, но вече в мюсюлманско-татарски ръце, а към нейното устие – част от хазарското царство. Още по-късно, след наплива в тоя край на диви монголски орди (1236 г.), се образували две татаро-монголски царства – на територията на българското царство било Казанското, а към устието на Волга – Астраханското.
Древността на българите в южна Русия историческите свидетелства отнасят към твърде далечни времена. Арменският историк от 5 век Моисей Хоренски (Мовес Хоренаци) казва [33], че много от българите, като следствие от раздори, напуснали своето отечество и се заселили в Армения – за първи път между 149-127 г. пр. Хр., а за втори път между 127-114 г. пр. Хр.
От хронологичния цикъл на българите виждаме, че петте князе преди Аспарух управлявали българите 515 години отвъд Дунав (от 159 г. сл. Хр.), а аспаруховите царски години отвъд Дунав били 19 (659-640=19) [34]. Освен това професор Bury, най-новият и сполучлив тълкувател на тоя именник на българските князе, се произнася за последния така: “Тези глоси дават абсолютни дати и представляват една стара българска хронологическа система.”
Кембриджкият професор не допуска българите да са взели своя календар от китайците, както турците. Според него българите от дълбока древност са си служили с бройната система от 60-годишен цикъл, която била обща за всички източни народи, без да са усвоили лунните години на Хиджра.
За древна България пишат седем арабски историци от 10 век и редица по-късни татарски и арабски автори. Почти всички мюсюлмански писатели споменават българите като много стари обитатели край Волга и като аборигени (коренни жители) на Велика България. Основаването на столицата Болгар те отнасят към най-дълбока древност, а именно, че градът бил основан от Болгар, син на Хомар (вероятно се има предвид Магог, от който според популярната библейска генеалогия произлизат скити, славяни, руси, българи, бохеми, поляци, словаци и хървати – б.ред.), който бил син на Яфет, син на Ной. [35]
Мулла Шихаб-уд-дина Бага-уд-динов, бележит казански учен, след като събрал и проучил старите арабски и други исторически сведения за България, написал “Очерк върху историята на българското и казанско царство”; тоя очерк бе прочетен в 4-ти съезд на руските археолози [36] и създаде твърде силно впечатление. Като привежда съществуващите възгледи между татарските учени, този историк казва:

“Столицата на Дащи Кипчака (?) бил градът Болгар, известен от древни времена, описван от арабските писатели и по народно предание основан от Александър Македонски. Думата Болгар по произношение сравняват с думата “куртак”, но, но сред народа се употребява “булгар”. Мулла-Абдурахим казва в съчинението си, че Александър Македонски, когато се отправил за война на изток, закопал в пещера припаси и на връщане, на същото място, основал града и го нарекъл на име, съставено от две думи – персийска и арабска: Буни-гар, което значи “дъно на пещера”. После, за по-удобно на арабски език, станало Булгар. Някои говорят за това име, че произлязло от арабското название на юфта, с производството на който се славил градът. Всички тия обяснения обаче са съмнителни и само един Бог знае истината.”

Тъй заключава казанският учен първия си исторически разказ за България. Особено ценни са сведенията на този историк за приемането на исляма от волжките българи. На стр. 42 в неговия очерк четем:

“Хисам-Удин от Булгар казва в стоята история, че българският народ приел исляма в месеца на рамазана, в 9-та година от Хиджра (670 г. сл. Хр.); това извършили повиканите трима уважавани асхаби. От Зубейра някои жители на Болгар и околността му приели мюсюлманското учение.”

Мулла-Шихаб обаче не е съгласен с тези възгледи и казва:

“Колкото до известията за приемане на исляма от българите и съседните на тях народи, достоверно и определено може да се говори само от онова време, откакто по заповед на халифите се явил техен наместник при Каспийските врати, т.е. след превземането на Дербента (врата на вратите) и укрепената граница. По време на Омаядите, в 95 г. от Хиджра (756 г. сл. Хр.) великият емир Мислам след дълга война с хазарите завоювал границата. През 110 г. (771 г.) отново станал ужасен бой с неверните хазари и храбрата мюсюлманска войска победи неверниците.”

Същият продължава така:

“Някои говорят, че българите приели мюсюлманството през 200 г. (861 г. сл. Хр.) на Хиджра, по време на халифа Мамун. Според мен достоверно и здраво е това, че ислямът приел българският цар Алмас-хан, син на Силки-хан, заедно със своето семейство и дворец, през 310 г. на Хиджра (921 г. сл. Хр.), след което велики посланици от Багдад дошли, за да научат българския народ на мюсюлманския шаригат и да го запознаят с постановленията на закона. В последствие се явили от Багдад разни учени, занаятчии и ходжи и чрез тях ислямът все повече се разпространява сред българите и техните съседи. Алмас-хан доброволно се подчинил на абасидските багдадски халифи и заповядал да се чете “Хутбу” в името на халифа в Болгар и да се секат сребърни и златни монети в негово име; освен това той поставил по дрехите си и по украшенията на конете формата и знаците на халифите. След като приел исляма, Алмас изменил родното си име, оставил си титлата хан и се нарекъл, по подражание на името на тогавашния халифат, Джагфар-Бен-Абула, а сина си нарекъл Ахмед, на името на посланика, който дошъл от Багдад. От тая династия царували редица ханове. Когато потомците на Чингиз-хан с многобройна войска нахлули в българските владения, тогавашният хан Емир-Илгам, твърде слаб да противостои и задето се покорил доброволно, бил определен за наследствен владетел. Първият татарски хан от рода на Чингиз-хан бил внукът му Батий-хан, който през 1150 г. основал града Сарай като столица. От татарските ханове пръв приел исляма Береке-хан през 653 г. от Хиджра (1572 сл. Хр.), след завоеванието на Казан от руския цар Иван Василиевич.”

Така завършва своята история казанският учен татарин.
В един азбучен списък на древни имена [37] за казанската губерния, срещани в стари документи, се споменава Айдар, български хан, при когото се проповядвал исляма в България (между 650-680 г. сл. Хр.).
Според академика Френ [38], близкото запознаване на българите с арабите се започнало в първите години на 8 век, когато започнало и приемането на исляма. През същия век са известни ожесточените войни на Кавказ между хазарите и арабските халифи, които имали за столица Багдад и Вавилон. От арабските, арменските и грузински източници се вижда, че в продължение на 8 в. победата не веднъж била на страната на хазарите над мюсюлманите в задкавказкия край и на Кавказ, и само след големи усилия ислямът бил затвърден в тия страни [39].
От голяма стойност са известията на арабския писател Ибн-Фодлан от 10 век, който пътешествал от Багдад в южна Русия и лично посетил Волжка България през 922 г. и прекарал там цяла година, като гостувал у самия цар на току що помюсюлманчените българи. Той изложил своите пътни бележки и впечатления в една “Книга за обичаите на българите”, в която между другото съобщава, че “Алмас, цар на славяните”, молил багдадския халиф Муктадир в 921 г. да му прати вещи лица, за да му построят джамия и крепост, в която да се защитава от нападенията на враждебните му царе и че всички молби на Алмас били изпълнени [40].
Якут, писател от 10 век, също смесва волжките българи със славяните и нарича техните царе “славянски”, а града Булгар – “главен славянски град”.
Известният арабски историк от същото столетие Ибн-Даста пише: “Българската земя е съседна със земята на буртасите; българите живеят на брега на Итил (Волга), която тече между хазарската и славянската земя.”
Масуди не различава приволжките българи от придунавските.
Особено интересен е един разказ за народността на българите, който послужи като единствен довод за хипотезата на Френ, че българите са турко-славяни. Ето тоя разказ на арабина Шемседин Мухамед от Дамаск: веднъж една дружина български поклонници, като минавали през Багдад, били запитани към кой народ принадлежат и какъв народ са българите, а те отговорили: “Ние сме българи, а българите са народ, произлязъл от смешение между турци и славяни”.
Френ пише забележка, че думата “произлязъл” трябвало да се преведе в смисъл на: народ природен (zugeboren) между турци и славяни.
Руските известия за Болгар са важни, но те не датират по-рано от 1164 г., когато България отдавна била в турско-татарски ръце.
В европейската литература имаме много по-стари сведения за българите. Тук те се споменават в 5 в. сл. Хр. и то предимно от латинските историци Касиодор (468-575), Теодорих, Марцелин, Енодий, Йордан и др. Последният, като говори за Скития, споменава следните нейни жители: на запад гепиди, венети, склавени (до Днестър) и анти – до Днепър, а по-нататък агацири и българи.
Понеже най-ценните сведения на тези писатели са третирани достатъчно в историческата ни литература [41], то считаме за излишно да ги повтаряме тук.
Византийските известия са малко по-късни. Поради широката им известност, ще посочим само някои от тях. Според Константин българите преди да минат Дунава се наричали онугундури. Теофан разглежда старите селища на онугундури, българи и кограги над Кимерийския босфор, дето споменава и Велика България.
Според Агатий [42], хуните и други варвари по тая страна на Хималая имат общо име скити и хуни в частност според рода; всеки род носи различно название. . . на много родове те в последствие се преселиха в Европа. За разделението на българите на по-малко или повече родове имаме ценни сведения едва от 6 век. Прокопий посочва две български орди: кутургури и утургури (43). Всяка орда се намирала под управлението на племенния началник и стояла в известно отношение на подчиненост към върховния господар на всички орди [44]. Според по-късните византийски писатели [45] българите се разделят на пет, но обединението на славяните се паднало само на едно племе, тоест на една орда, предвождана от Аспарух и принадлежаща на източния клон на българите – утургури.
Днес ние имаме имената на пет родове, които се ползвали с особено отличие и генеалогията на които се крие в дълбоката далечина на българската история. Тия пет родове, имената на които са се запазили в надписи от 9 век, издават своята древност с това, че възпроизвеждат старите родови названия на българските орди, отбелязани от писателите на 6 век [46]. Това са:
1) Куригири (???????) [47]; названието на рода съответства на прокопиевите кутургури, на котригури при Агатий и Менандър, а също и на cutriguri при Йордан.
2) Родът Ерми [48]. Особената важност на тази находка се състои в нейното потвърждаване на същия род Ерми, отбелязан в открития от А. Попов именник. Относно името Курт от рода Дуло в тоя именник, Успенски го поставя в числото на родовите български имена – котраги (Теофан, стр. 356, и Никифор, стр. 38) и ковратос, кроватос [49].
3) Кувери (?????????) [50]. Името Кубер е отбелязано при Хелцер (Die Genesis, стр. 48, при разглеждането на метериала в чудесата на Д. Солунски).
4) ???????? [51]
5) . . .?????н? [52], на надписа липсва началото.

В именника на българските князе пък се посочват няколко други родови имена: Дуло, Вокил, Укил и Угаин [53].
Изобщо за византийците българите са познати под античните имена кимерийци, мирмидони, сармати, както и като оногундури и котраги, но обикновено ги наричат скити и варвари. А за скитите почти всички стари писатели – Херодот, Хипократ, Плутарх, Страбон и др. изтъкват голямата прилика помежду им. Това сходство на всички скитски племена значително поясни отсъствието у древните писатели на по-точни сведения и характеристика за епохата на “варварите”.
Затова именно в по-ново време прибягнаха до сведенията на археологията.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите