П. Р. Славейков (1873 г.):
И това поканвание и насърчавание г. Веркович известява днес, че като бил честит да събере доволно еще таквиз стари български песни от предисторическото време и язическото време на нашите деди, които могат да разсветлят и обяснят тъмното преминало на наший род, що живее по наричанийт Тракийский полуостров (...)
(...) от своя страна ний умоляваме всички наши почитаеми родолюбци и учебни дружества да съдействуват за по-скорото издание на тази любопитна книга (...) да ся запишат спомоществователи и да изпратят честните си имена, с което ще да подпомогнат и те за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност.

Любен Каравелов (1864 г.):
Ние казахме по-горе, че много се е напечатало досега на български език, но ако ни попитат: "Колко книги имате на езикът си?", тряба да му отговорим: "Имаме две книги!". И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изчучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух - тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича.

Любен Каравелов (1875 г., за сборника на Огюст Дозон):
Между песните, които са записани от г-на Верковича, съществуват и такива, които са съвсем измислени. Така например песента, която е поместена на 126-а страница и в която се възпява някой си Александър (Александър Македонски), е измислена от някой наш учител, който желае от сичкото си невинно сърце да стане унука на великият македонски цар; а песента, която се захваща на 135 и се свършва на 140 стр., без никакво съмнение е измислена от някой свинарин, който има намерение да добие премия от г-на Милоша Милоевича и с-ие (г. Визанков не е сам). Но въобще песните, които са записани от г-на Верковича, нямат никакво значение, защото са или съвсем измислени, или са записани варварски.

Иван Шишманов (1925 г):
Но и тогава "Веда Словена", макар и окончателно развенчана, ще запази своята слава на първа българска книга, успяла да заинтересува живо европейския учен свят за България и нейното минало: първата българска книга от международно значение.



Каравелов не е единственият, който разрешава безапелационно въпросите кои песни са нужни и важни, кои са възможни (истински) и кои невъзможни (измислени), кои са автентични и кои - плод на желанията на невинното сърце да бъдеш внук на Александър Велики.
И макар по-късно самият Иван Шишманов да подчертава международното значение на книгата, като че ли е налице нежелание за допускане на възможните нейни смисли. Така животът на "Веда Словена" сякаш е изпълнен с повече беди, отколкото с откриване на нови познавателни хоризонти - тя е повече беда отколкото веда.
Фактът, че съзнателно или не книгата бива забравяна, без да е забранявана, бива скривана, за да се обсъди дали е възможна, т.е. дали да бъде допусната за публично (масово) прочитане, е сам по себе си знаменателен. И днес има отново книга* - освободена за читателя, придружена от текстовете по повод самата нея, но не скривана от и зад тях. Това уникално в своята отвореност издание предполага не само читателска добронамереност, но разчита и на връщане назад, вглеждане в песните - провокира към живот с книгата. Днес можем да вървим от книгата към метакниговия текстов блок, а не чрез споровете да разгадаваме какво представлява самата книга и в този смисъл днес е продуктивен сблъсъкът между представата за "Веда Словена" и самата нея.
"Веда Словена" е островна книга - книга от острова, очертан от и в диалектните карти, книга, откриваща някакви не(дотам) познати земи и времена, книга, съхранила някакви запомнености, които сякаш вече не са били нужни на Възраждането. Защото то с упоение е говорило за славното българско минало, докато миналото, за което проговаря "Веда Словена", е трудно поддаващо се на националноидеологически обработки и употреби. По времето когато Веркович заговаря за откритите песни далечното, но подлежащо на реконструиране минало, вече е постигнато и използвано в неговата сияйна слава и светлост - в това свое минало възрожденският българин е открил модела за своето бъдеще, запомнил е Чинтуловия стих: "Да бъдем пак каквито бяхме.", овладял (у-своил) е символния потенциал на това минало.
Веркович предлага образ на пред-миналото, което в онзи момент сякаш е ненужно, а и по-трудно може да бъде интегрирано в изкования образ на българското. И сякаш опитът на Веркович да кодира в Паисиевия шифър събирането и издаването (мотивите) и дори разбирането (четенето) на песните е предварително обречен, защото тезата за песни, съхранени в "устното предание на нашия прост неизопачен народ", сама по себе си вероятно прозвучава донякъде анахронично, тъй като веднъж вече е използвана, а на пръв поглед няма вече какво да се открива. Веркович предлага едно недотам нужно откритие, за чието осмисляне са необходими нови усилия. Така интересът на общността към "тъмното преминало" става изключително проблематичен от гледна точка на състоялото се вече възрожденско откриване на "славното (светлото) българско минало". И от позицията на конституиралите се (включително научни) представи за своето в неговата историческа разгърнатост тогава сякаш е било за предпочитане книгата да бъде върната в неизвестната или малко известната нейна земя, спорът да се затвори в записаността на песните и най-вече в писаното за тях. А сюжетът за откриването на песните, за тяхното подреждане-групиране, за тяхното оспорване и утвърждаване на основата на множество фактори, сред които Веркович и Гологанов стават и решаващи, е сам по себе си интересен, но той пак е насочен към забравяне на самите песни.
Затова окованите в графиката си песни, записани и вписани в друга култура и в друго съзнание, замлъкват в своята скритост.
Спорът за истинността е поне на пръв поглед естествена реакция спрямо предизвикания шок от открехването към ново, непознато до този момент измерение в хоризонта на миналото. Този спор, преминал вече през пет етапа, както сочи Иван Богданов, е сам по себе си правомерен, но в него аргументацията невинаги остава на равнището на научната овладяност и в противостоенето се разкрива едно допълнително негово измерение - охранително, блокиращо четенето на песните, а и всички опити за проникване отвъд тях, в живостта на тяхното изричане-изпяване. Спорът за истинността е и част от заявяването на коректно (неекзалтирано, т.е. анти-Раковски, дистанцирано, научно) отнасяне към словесната старина, основаващо се на определени разбирания и този спор е естествено длъжен да даде еднозначен отговор и да осигури или запрети публичното битие на събраните песни, т.е. да каже дали има смисъл, дали могат (и дори дали трябва) да бъдат четени. Дебатът, от една страна, следхожда четенето, осъществило се в научните среди, а от друга - предхожда друго, може би и ненаучно, четене, ала спорещите сякаш не са сигурни, че "любомъдрият читател" ще вземе под внимание самото съществуване на дискусията за истинността. Истинността на песните е оспорена, т.е. отречена още от Каравелов, тъй като, струва ми се, търсената истинност е в немалка степен полезната истинност на Възраждането, което е питало нееднократно - има ли смисъл (полза) да се четат неистинни писания?; принасят ли те, в своята неистинност, някаква полза? и т.н.
Идеята за допускането на неизкушения читател до неистинни песни е на пръв поглед кощунствена в гравитирането й към безполезността или безпоследствеността на акта на прочитане, защото четенето на неистинни, но претендиращи за истинност текстове трудно може да бъде употребено за и вложено в националното културно градителство. Така текстът на "Веда Словена", не само поради своя обем, трудно може да намери адекватно място по лавиците на възрожденската книжовност. А тя би могла да наложи размествания и дори преподреждания на българската библиотека.
По множество, включително технически и икономически причини, четенето на "Веда Словена" не се случва в последните предосвобожденски години, защото пред-освобожденските нагласи естествено загърбват вглеждането в пред-историческото битие. Последното възрожденско десетилетие има различни доминанти и е подвластно на различен сюжет. "Веда Словена", макар и българска, остава някак друга книга - издавана в Белград и Петербург (и посочените от Каравелов български книги "за светът" са издадени в Загреб и Белград), но и четена от други позиции и други хора. "Веда Словена" заговаря за някаква своя (българска, славянска) другост, която трябва да бъде разбирана и овладявана, с която трябва да се общува, за да се осъществи взаимопроникване на разновремията. Тя не може да бъде просто възторжено приета и монументализирана (хербаризирана в своя обем), или пък изтикана в сферите на забравата.
Мощни културни нагласи, стереотипи и авторитети поставят "Веда Словена" под въпрос. Отказват й право на пълноценно присъствие и вписаност в националния културен живот, независимо от рубриката, в която книгата попада (автентична или мистифицирана). Подобен отказ обаче изтрива не имената на Гологанов и Веркович, а имената на анонимните информатори, на тези, които са носели песните в себе си, за да ги споделят (изрекат и изпеят) извън полетата на забраните. Изтрива дори Петко-Славейковия баща, за когото в споменатия вече анонс Петко Славейков пише: "... баща ми, който беше съвършено безкнижен, но добър песнопоец, пееше някакви песни, в които споменуваше името Велик Александър, а от съдържанието дотолкози ми ся мержее през умът, че той имал брат, друг някой юнак, който отишел да го търси, защото го имал загубен. На баща си на живота аз не знаях от каква са важност народните песни и не записах нищо, а оттогаз не ми ся е случило да чуя нищо подобно."
"Веда Словена" е обгърната от множество втренчени в нея погледи, но от твърде малко вслушвания. Тя сякаш е текст на магичната огледалност, зад която не може или е ужасно трудно да се проникне. Погледите съзират в нея чужди познатости, вероятно отраженията от лицата на самите гледащи, но не проникват в дълбините й. Заслушаните в нея пък трудно отделят от шума на спора нейния собствен глас. Така пространствата около "Веда Словена" се насищат от драматичните напрежения между търсачествата (желания) и болезнените усещания за липси и празноти (травми), от културните рефлекси на познатото, добре усвоено отнасяне към подобен тип книги и от провокативната възможност да бъдат чути незаглушени от времето гласове и съхранени в спомена светове.
А за да може всичко това да се отлее в някакви културни жестове днес, един век по-късно, книгата трябва просто да бъде (пре?)прочетена.

Николай Чернокожев

_____________
* Веда Словена, два тома в калъф. Съставител Борис Христов. Автори - Богдан Богданов, Лучия Антонова, Тинка Костова, Иван Богданов, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Татяна Кметова, Цветана Величкова, Милена Беновска, Пламен Бочков. Редактор Татяна Кметова. Художник Яна Левиева. Издателство "Отворено общество". София, 1997.