До петдесетте години на 20 век учените са считали, че Башчанската плоча е най-стар паметник на хърватската глаголица и на хърватския език въобще. Обаче Бранко Фучич изнесе убедителни доказателства, че за такъв паметник трябва да се счита т.н. Валунска плоча (в “Ljetopis Jugoslavenske akademije, knj.55, Zagreb,1949, s.51-61). На плочата е запазен много добре къс запис на два езика, с употребата на две азбуки. Първият ред е на хърватски език, изписан с глаголица, а вторият и третият са на латински, изписани с латиница-каролина. Aнализът на глаголския запис говори, че става дума за ПО-СТАРИЯ ВИД НА ГЛАГОЛИЦАТА – ОБЛИЯ, Т.Е. БЪЛГАРСКИЯ.

Освен надписите върху камък, запазени са и книжовни текстове на глаголица. Най-старият ръкопис, писан на глаголица, се пази в киевската Духовна академия и е известен под названието Киевски листчета. Това са фрагменти от католически мисал, което доказва, че се е превеждало от латински на стария църковно-славянски, с ползването на глаголицата. Киевските листчета се датират към края на девети век. Към този вид паметници принадлежат и т.н. Бечки (Виенски) листчета, известни в науката като Fragmenta Windobonensia, открити във Виена от известния хърватски славист Ватрослав Ягич. Публикувани са през 1890 год. в издание на Виенската академия. Това са два пергамента с размери 12х16 см., запазени в подвързията на някаква книга. Според своите палеографски особености се датират в началото на 12 век. Под текста могат да се забележат изтрити букви на още по-стар текст на глаголица. Съдържанието на текста представя фрагменти от църковно-славянски мисал от римо-католически обряд.

Докато в средновековна България глаголицата е била в един по-ранен етап изтласната от употреба от кирилицата, у хърватите тя се е запазила почти до наши дни. Освен упоменатите паметници, изписани на глаголица, трябва да се отбележи Винодолския законник от 1288 год. На глаголица са написани и най-старите хърватски стихове. Автор на тези стихове, написани през 1368 год., е княз Новак Кръбавски. Глаголицата е използвана от всички слоеве на народа. Била е в употреба между хората на Зрински и Франкопани и у други едри феодали. Първата книга, която е напечатана на хърватски през 1483 год. “Мисал по закону римског двора” е на глаголица. С тази разширена употреба глаголицата ще заслужи името caracteribus croaticis. Точно така тя се нарича в документ от 1523 год. В началото на 17 век служителите на босненския паша ползват глаголицата в преписките си и я назовават хърватско писмо. Като литургийно писмо глаголицата се употребява в Синьската, Задарската, Сплитската, Барската и Кръкската епископии.

Глаголицата преживява и по-широка употреба в 16. и 17. век, когато е била използвана за преводи от латински и италиански, както и за написване на оригинални литературни произведения. За своята пропаганда в Словения и в хърватските краища глаголицата е била употребявана даже и от немските протестанти. Трябва да се отбележи, че печатници на глаголица е имало във Венеция, Рим, Тюбинген, Сиена, Риека и др., вследствие на което са напечатани стотици книги.

Ако така стоят нещата със свещената азбука глаголица, тогава коя е типично българската азбука? Възможно ли е това да е някаква “кирилица”, която античните българи (бругои, белазгои) употребяват още преди идването на “елините” на Балканите. Ако приемем едно такова предположение, тогава това ще да е онази писменост, за която са се запазили писмени свидетелства, в които бива наричана “пелзгикон грамата”. Нейният автор не е някакъв Кирил, брат на Методий, който като мисионер на християнския “Царски град” е “преложил” светите книги за проповед между славяните във Велика Моравия. Това са умишлените фалшификации в т.н. “жития” на “Теофилакт Български (Охридски)”. Тези “жития” са съчинени не преди началото на 15 век, когато България влиза в състава на турския Урум султанат, като един от ходовете на “византийското”(гръцко) духовенство, за да завладее древния балкански народ - българите.

Авторът на българската писменост е Сурило (“слънчевия”) от т.н. “Солунска легенда”, зад когото трябва да търсим бръгийския (белазгийския) Лин.

Лин не само дава писменост, т.е. написва древните евангелия с божествените дела на Дионис Сабазий (“Прераждащия се Самий”, т.е. “Прераждащото се Слънце”), но дава и религиозния закон (“елевсинските” и “самотракийските мистерии”). Но тези древни евангелия които са били дървени плочки (32 на брой), на които са били записани божествените дела и закони, “тракиеца” Орфей открадва от учителя си Лин след като Лин бива убит от коварния дивак, “елина” Херакъл. Тези “изписани дървени плочки” (“пелазгикон грамата”) ученика-крадец ги “предава” (т.е. продава) на “избраните” от него египетски войни - “елини”, колонизирали някои от йонийските острови. За тази “заслуга” (ширенето на Дионисиевите мистерии между иноплеменни народи в изопачен вид) Орфей е сполетян от страшни наказания. Първо остава без любимата си съпруга Евридика (тя умира ухапана от Змията, символа на вечното знание), а след това и самият той по нареждане на Дионис е разкъсан на парчета от менадите.

След приемането, в изопачен вид, на древната балканска (белазгийска, т.е. българска) вяра (“трескея”), колонистите на йонийските острови (Керкира, Итака), населяващи и йонийския бряг (Епидамнус, Арта, Ерихо, Авлона, Коринт..) стават “елини”. “Елини” означава: поклонници на “новото слънце”, т.е. поклонници на Слънцето(Елиос)-Син. Религиозно понятие “елини”, неправилно тълкувано като етническо, остава в употреба със своето истинско значение до късното средновековие, нещо което е документирано в запазилите се български и ромейски текстове.

В своето изследване “Българското писмо и средновековният Изток” Иван Александров забелязва една любопитна подробност в текста отговор на латинския монах Маурус Храбан: “За азбуките на Черноризеца Храбър” (т.е. “Черноризец Храбър” = Маврос Храбан). Авторът на текста, анонимният полемист, който спори с Маврос Храбан казва, че славяните най-първо са имали писмо “без устроение”, а ползвали са и римски и гръцки букви. “Интересно е, пише И.Александров, че на първо място Храбър (т.е. анонимният полемист, когото тук ще наречем “Анти-Храбан”) поставя латинските, а след това елинските букви” (И.А. “Българското писмо и средновековният Изток”, С.1996, с.151).

Макар че полемизира против латинския учен, анонимният апологет на кирилицата като божествено дарение на славяните има изказвания, които прозвучават критично или най-малкото слагат под съмнение гръцката културна супремация. Особено за нас е от значение, че в текста-полемика на този “Анти-Храбан” се споменава Дионис Граматик. Този “скит” (българин) е известен и под името Дионис Тракиецът и има славата, че е “баща на граматиката”, написал ПЪРВАТА В СВЕТА ГРАМАТИКА “Граматическо изкуство, подредено в осем части”. Чак след внасянето, т.е допълването на гръцката азбука с шест букви, на първо време без фонетична стойност, които закръглят числовата система на гръцката азбука, от страна на Дионис Тракиецът, гърците са могли да запишат всяко едно число. Буквите, които българинът Дионис е измислил и ги подарил на гърците са: “ипсилон” Υ = 400, “фърт” Φ = 500, “хер” Χ = 600, “пси” Ψ = 700 “омега” Ω = 800 и “саби”, т.е. “аз” +=900.

Тракиецът Залмоксис, който според Херодот е живял векове преди Питагора, оставил след себе си тайни (“херметични”) знания. Гърците обаче така са извъртели нещата още по време на Херодот, че са твърдяли, че Залмоксис бил слуга(!?) на Питагор. Разбира се, че “бащата на историята” не им е повярвал и най-открито им се присмива. Точно така стоят нещата и с азбуките, писмеността и числата.

Затова с пълно право можем да кажем, че най-голямата част от онова духовно наследство, залегнало в основите на европейската цивилизация, което се приписва на “древните” и “културни” гърци/елини всъщност е трако-бръгийско. Това ще рече - българско!

Наша задача и дълг към предците е да си върнем отнетото, възкресявайки истината за България и за Европа.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите