Пред олтара на Живота!

Той е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник.
За своето дело Левски взима кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за свобода. И духом, и физически прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не само като подражание, а и като самосъзнание.
Този човек носи една от най-големите мирови идеи — идеята, че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.
Васил Левски безспорно е духовно лице. Тази тайна — монашеството, го обрече и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос бе казал: Ние сме в Бога и Бог е в нас!, затова той рече: Ние сме във времето и времето е в нас! Някой погрешно, в поведение да снеме част от неговия ореол, писа, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя олтара — малкият олтар, който е обиталище на вярващите, с мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е това — идеята да узреете за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. И той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората.
Левски свещенодейства само пред един олтар — народа; дава на людете само едно причастие — революцията; обрича и дава само една жертва — себе си!
Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който можа да каже: "Ако изпечеля, печели цял народ; ако губя, губя само мене си!" Не слага в трето лице — себе си. "Мене си!" — като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката.
Васил Левски е обесен край София като най-големия враг на Османската империя. Там е извършена неговата предсмъртна венчавка, неразтрогаемият брак с единствената му невеста — България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на делото му отрежда достоен край — такива жертви не се оплакват, те се митологизират!
Възхищението ни не е кумир — няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля пред неговите байновци. Те не могат да не го считат за светец, защото във вътрешния им храм олтарът на свободата си остава и някой трябва да бъде свят, за да правят молитвена жертва.
Вътрешната будност, която Апостолът ни оставя, е че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът!

_______________________________
Imperare sibi maximum imperium est.

Редактирано от lSTORlK на 13.02.05 20:02.