|
Интересно четиво от утрешния брой на в-к
За институциите, които произвеждат историческите знания, за политическото пренаписване на историята, за "историческата истина", за българската историография и за обществената значимост на българския историк
Оригиналът им е ръкопис, разпрострян на 383 листа. Неномериран начален лист описва дяловете от съдържанието на текста, а под това авторът сам е написал "София, 1984-1985". Възможно е той да е имал и намерения да продължи или да добавя още към написаното, защото последният лист 383-ти съдържа 10 точки за "Случки, епизоди и лица от 70/80-те години". Някои от набелязаните като възможно допълнение или продължение сюжети изглеждат вградени в текста, други са съвсем бегло упоменати, а трети липсват напълно в наличното; останали са ненаписани. Независимо обаче от тия само предполагаеми намерения, оставените спомени са единен, обработен и завършен текст; може би и затова по-нататък, воден от съзнанието, че е споделил главното из своя живот, авторът им никога не се е връщал отново към мемоарното повествование.
Текстът, който читателят скоро ще има в ръцете си, е заслуга на Миглена Куюмджиева1. Компютърният набор и обработката на ръкописния оригинал бяха направени в плана на подето и организирано от нея многотомно издание на произведенията на големия историк. Това дело тя бе приела за смисъл на живота си. Спомените са петият том след издадените вече четири с научни студии, статии, публицистика и интервюта на Николай Генчев.
Миглена Куюмджиева почина на 15 август 2004 г., пред самия завършек на своето дело. Ще остане без нейната намеса само последният, шести том, където ще са незавършените му произведения, най-вече незавършеният опит за народопсихология на българите. Дългът към учителя и човешкият и приятелският дълг към Миглена Куюмджиева бе подбудата на професионалната колегия от специалност "Културология" да продължи и доведе докрай почти свършената работа. Чувството за дълг и преклонението пред светлата памет на тези хора единствено е и силата, която ме застави да приема нелекия товар на предговарящите думи.
-----
В историята на живота на проф. Николай Генчев, така както е описана от самия него, 60-те години заемат средищно положение. От времето, в което са писани спомените, десетилетието на 1960-те и прелезът им към 70-те изглежда среда на неговото жизнено поприще и мемоарният разказ за пътеките му из предидущите десетилетия е само въведение към, само подготовка за времето, в което направеният избор и взетата страна са задали неизменната същност на самия човек. Разказаното за събитията след това време вече е разказ за тежкото усилие да се отстои постигнатата същност и разказ за тържеството на това усилие.
Съзнанието за проекциите на неговата собствена житейска история в широките предели на българския обществен и политически живот има основополагащо място в изграждането на мемоарното повествование. Затова той и поема от историите за дядо Никола Виранчето ("...ловко осмян от Захари Стоянов в "Записките по българските въстания..."), продължава през наблюденията върху патриархалността, през горчивата самоирония към "селската ми порядъчност", през въздействието на "класическата литература и нейните безсмъртни идеи", за да стигне до прозиране на "революционната обстановка" от втората половина на 1940-те. За разкриването и разрешението на основните положения в историята на неговия живот обаче, за извличането на смисъла из нейното цялостно съдържание, основно значение има концептуализираната от проф. Генчев историческа динамика на българското общество през 60-те години. Ето два примера от неговия текст за наглед на концептуалната рамка, включваща собствената му история: "Искрените хрушчовисти - пише той, - които мечтаеха да реформират комунизма в името на комунизма, започнаха да се групират като опозиция срещу Брежневската линия, която залагаше на концепцията "консервация на комунизма в името на комунизма". Новата политическа линия на съветското ръководство, която Тодор Живков веднага прие като своя, беше линия без рискове, но и без перспектива. Тя просто бе израз на вековната неподвижност на Русия, ярко проявена още през ХIХ век, когато Херцен и другите светли умове на руското общество забелязаха, че царизмът се стреми към покой и инертност, тъй като "колосът на глинени крака" може да се разтроши от всяко по-чувствително движение, осъществено дори в негова полза. Фактически това е и историческата причина за ликвидацията на хрушчовизма". И вторият пример: "Така към средата на 60-те години в България отново бе възстановен балансът между сталинизма и хрушчовизма. Това създаде остро и постоянно напрежение в политическия живот, поддържано от една острастена и безпринципна борба за надмощие, която се усещаше буквално на всяка крачка, във всички сфери, във всеки колектив, борба дълга и уморителна, безплодна и опустошителна за българското общество."
Конкретното пространство, в което проф. Генчев поема своя дял в тази борба, са институциите за производство на исторически знания. В основата на техния строеж след Втората световна война, в замисъла за тяхната работа е положено политическото, нескончаемото, всекидневното оруеловско пренаписване на българската история. Замислени да функционират на пряко подчинение пред политическото управление на страната, историята на йерархическия им порядък, историята на насоките за тяхната работа, на вътрешната им организация, на реорганизациите им и на тяхното общо развитие до 1989 г. може да се разглежда в контекста на няколкото всеобщи "мобилизации" на "историческия фронт" за пренаписване на българската история.2 Предявяваните императивни изисквания за политическа ефективност на научните изследвания на миналото правят трудно очертанието на границата между политиката и науката, а оттук става трудна и картографията на институционалните граници, в които се добива историческо знание извън сферата на политическото от епохата на социализма. Институциите за производство на исторически знания на практика провеждат най-отговорни политически мероприятия чрез изследвания на миналото и от гледната точка на тази им функция и най-специализираните конкретни текстове предполагат политическа насоченост; дори те и да не са дописани до политическото заключение, то винаги лесно и от всекиго може да бъде изведено и да им се припише - независимо от подбудите на приписващите и с всички произтичащи последици за текстовете и за техните автори. Споменният наратив недвусмислено разкрива това не чрез заучени квалификации и декларативни изобличения, а посредством споделения опит на проф. Генчев в множество обсъждания, рецензии и "защити", собствени и чужди, чрез прости разкази за болезнената, неразривна, трагична свързаност в изначалната, контекстуална противопоставеност на уродливи колегиални връзки и странни приятелства, за драматичните обрати в отношенията на хора от една човешка и професионална среда, но разположени, причислени или пък домогващи се към различни йерархически равнища на онова всепоглъщащо политическо управление и надзор.
Между главните линии в развитието на официалните структури за производство на знания за миналото и развитието на българската историография след Втората световна война от началото на 60-те години насетне съществува определено несходство, бих казал дори напрежение. Това напрежение е друг извор на събития и отправна точка за множество произшествия в спомените. Основната тенденция в развитието на българската историография от това време може да бъде формулирана така: изграждане на концепция за научност в мисленето на миналото и установяване на принципите на професионален канон в изследванията по история, преимуществено българската. От началото 60-те години развитието на този процес се проявява най-ясно в последователното оспорване и обезсилване на претенциите за изключителни права на идеологическите постулати над "истината".
Проблемът за "историческата истина" е ключов в изграждането на концепцията за научност в българската историография след Втората световна война. Най-често това означава срещу монументалността на идеологическата "истина", противопоставяне на фрагментирани "исторически истини", добивани със "средствата и методите на научното изследване". Последното ще рече - противно на "колективния метод на работа" - индивидуално провеждани преди всичко, детайлизирани, основани на авторитетни, документни източници, строго емпирични проучвания по тясно специализирани, конкретни теми, предимно из областта на политическата история, съсредоточени в недвусмислени хронологически рамки. И началните работи на проф. Генчев са в тази посока. За кандидатската си дисертация той пише следното: "Дисертацията си на тема "Установяване и укрепване на народнодемократичната власт в България 1944-1948" написах сравнително честно..., а това за условията в България никак не е малко... В последна сметка интегралният текст на дисертацията не отразява историческата истина, а само стигаше на места до намеци или подмятания за нея. Единственият реален смисъл на този текст е, че по пресните следи на събитията той поставяше под съмнение конюнктурната "истина", натрапвана с всички средства като историческа истина". Такава концепция за научност и принципи на професионална работа постепенно поемат функцията да легитимират "истинското" историческо знание като аполитично и антиидеологично и да бъдат в същото време означение на индивидуалния облик и професионалния морал на българския историк.
Институционалните проекти за история на България, иззели след Втората световна война осъществяването на основната функция на историческото знание в българската култура - доставяне на градива за идентичност и формиране на национално съзнание, а в добавка към тях и комунистическо възпитание, не могат да бъдат идентифицирани с описаната най-схематично концепция за научност и норми на професионален канон. Те винаги са идеологически проекти в най-пряка връзка с политическото, ситуация, на която добитият и отстояван статут на експертното, индивидуално произвеждано историческо знание поначало е призован да се съпротивява.
Това именно положение придава особен статут на определени личности сред професионалната колегия и точно то е, мисля, в основата за разбирането на явлението "професор Николай Генчев", а и на други, съпътстващи го явления, изложени по един или по друг начин в неговите спомени. В личността и произведенията на наши известни историци от края на 60-те, 70-те и 80-те години безпротиворечиво се съчетават харизматичен човешки облик и поведение, "истинската наука", всепризнавани професионални пълномощия и обществени надежди за оповестяване на "историческата истина", а не рядко и обязаностите на най-високи управленчески постове. Личностното им влияние, влиянието на техните произведения и идеи през тези десетилетия често става коректив на официалното идеологическо и институционално обременение; то, освен че започва по нов начин да йерархизира и разполага "силите" в служебните механизми сред колегията, се оказва пригодно да се интегрира и на различни нива в политическата власт, да посредничи в отношенията на професията с нея, като поръчителства публично за експертната достоверност на новите изследвания върху миналото, "полуофициално" да налага ново говорене за него, сривайки ключови постулати на идеологията в най-поразените участъци от българската история. Спомените действително потвърждават общото усещане за 60-те като време на определена промяна на режима за споделяне и публично изказване на "историческата истина", бил валиден в предишните петнадесетина години. За предела на възможностите на това в действителност чудодейно влияние, за предела на границите на допустимото изказване на "истината" и за грозните ефекти от сливането на знанието с властта обаче, спомените на проф. Генчев не оставят място за никакви илюзии. Разривът с официалните структури за производство на исторически знания и техните въплъщения е неизбежният край на всяка от историите в тях. Този край, изглежда, би бил добра изходна точка на друг разказ за усилията му да подеме успоредно на официално съществуващото в България ново институционално строителство за добиване на друго историческо знание, преодоляващо обичайната плоскост на събитията, която занимава множеството на вулгарните историци, да преодолее плътната изолация, затвореността в себе си, враждебността и съвършената самодостатъчност на историческата колегия - но уви - този възможен разказ е останал ненаписан.
Спомените на проф. Николай Генчев навеждат още и на размишления за обществената свръхзначимост на професията на българския историк през времето от 60-те, 70-те и 80-те години. Тя е действителна, но освен на високите достойнства на големите имена в професията от тогава, струва ми се, че тази свръхзначимост е основана още и на прекомерните политически функции на историческото знание в българското общество и култура през тази епоха, както и на присъщата й макиавелистка представа за историка като княз над князете, чиято власт иде от обстоятелството, че той най-добре знае това, което всъщност князете имат да вършат.
Сега често може да се чуе, че вече няма историци, както "едно време". И това действително е така. Днес неспирните усилия на няколкото популярни фигури от колегията да се препоръчват публично са все по-глъхнещо ехо на гореописания, осъществен в друго време културно-исторически тип на професионално и обществено държание. При липсата на обстоятелствата, които преди правеха възможна свръхзначимостта на историческата професия, изявите на тия понастоящем неизбежно добиват фарсов изглед. Българската история е прекратила излъчването на утопични енергии в настоящето; и кризата на установената след Втората световна война структура на институциите за добиване на историческо знание, на неговото традиционно съдържание и статут, а от там и на статута на неговите приносители е, мисля, трудно оспорима.
Иван Еленков
1 Миглена Куюмджиева (1952-2004), доктор по история, автор на книгата "Интелектуалният елит през Българското възраждане" (С, 1995), личност, с чиято работа се свързва практическото изграждане на специалността "Културология" в Софийския университет.
2 История на България в два тома (т.I, С., 1954; т.II, С., 1955); История на България в три тома (т.I, 1961, т.II, 1962, т.III, 1964). Многотомна история на България. Решението за нейното написване е прието на Второто национално съвещание на историците през януари 1964 г. Първоначалният проект предвижда 10, а окончателният - 14 тома. Работата по "Многотомната" продължава.
Доц. д-р Иван Еленков е преподавател по история на българската култура в Софийския университет, Философски факултет, специалност "Културология".
|
Спомените на професор Николай Генчев