|
Нещо повече:
”Куниг” - Древнобългарската писменост
Иво Андровски
Възниква като идеографско писмо още когато българите са живеели в Централна Азия - Памир, Хиндокуш, Тян Шан, Тарим. С течение на времето тя се усъвършенства и постепенно се превръща във фонетична писменост от сричков тип. На следващия етап от нейното развитие всеки знак отговаря на определен звук, като все още се запазват знаци за срички, символи и формули - често религиозни. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява нов качествен скок – преход към фонетична писменост от гласно-съгласен тип. В тези две азбуки преминават много знаци от "куниг", някои от които могат да се четат като идеограми, други - като букви. За да не се получава двусмислие и за да не стават грешки, е написана "Азбучна молитва" от Константин Преславски, в която е вложен определен смисъл в началното поредно четене на буквите. Първото изречение гласи "Азъ Буки, Веде Глаголи" - "Помни буквите, разбирай думите", т.е. на учениците се дава указание да не възприемат знаците като идеограми, а като букви и по този начин да разбират думите.
Освен като писмени знаци, древнобългарските "куни" са се използвали и за изписване на числа. В съчинението си "За буквите" Черноризец Храбър отбелязва, че те са служели също и за гадаене
Много учени са установили сходство между българската "куниг", финикийската и шумерската писменост, китайските йероглифи, писмеността "брахми" в Индия, етруската писменост, открита на територията на днешна Италия, старогерманските и скандинавските руни.
В своята книга "Пътят на България" (1937 г.) българският учен Димитър Съселов, а след него и други учени (Петър Добрев, Дориян Александров, Веселин Бешевлиев и др.) обръщат внимание на сходството между писмените знаци на кирилицата и "куниг", от една страна, и китайските йероглифи (предимно техните древни варианти).
В китайските предания и легенди е отбелязано, че йероглифното писмо е въведено от митичния владетел и прародител на китайците Фу Си (2852-2737 г. пр. н. е.) С него той заменил съществуващото дотогава възлово писмо.
Най-старите китайски писмени знаци са намерени върху неолитна керамика и с помощта на радиовъглеродния анализ са датирани около 4800-4700 г. пр. н. е. Всички тези знаци съвпадат в голяма степен с българската куниг.
Около 1800 г. пр. н. е. ариите от Памир и Хиндукуш завладяват Северна Индия. Със себе си те донасят една нова култура и традиции, които ще изиграят съществена роля за по-нататъшното историческо развитие на този регион от света. Вследствие дейността на българските брамани в Индия се появява ведическото учение. Браманът Панини, роден в столицата на Балхара - гр. Балх, създава първата граматика за “Санскритския език”. На този език с писмеността “брахми” са записани индийският епос “Махабхарата” и свещените книги - “Веди”. В ”Махабхарата” името на българите е споменато над 70 пъти.
Ведите описват слънчеви култове, подобни на тракийските и зороастрийските мистерии. “Веди” е третата буква от нашата азбука. Означава “виждане, разбиране, знание”.
Още през 19 в. известният български учен д-р Петър Берон, а също и Георги Раковски пишат, че санскрит означава “скрит, съвършен, свещен език”. По-късно те бяха обявени от официалната ни историческа наука за хора-романтици, които са целели единствено да повдигнат патриотичния дух на българите, без да имат необходимите исторически знания.
В периода ІV в. пр. н. е. В района на Балхара (в гръцката литература, известена като Бактрия) се осъществява срещата, взаимното опознаване и проникване на древнобългарската и елинската култура. Това става след като Александър Македонски достига до тук с войските си. Оттогава българите започват да използват освен своята писменост куниг, също и гръцката.
Развитие на българската писменост в Европа
На Европейския континент, българите запазват и продължават да развиват писмените си традиции. Най-напред в Стара Велика България (ІІ- VII в.), а след VII в. В Дунавска и Вожка България. Повечето надписи от периода ІІ - VІІ в. са открити в големите центрове на салтово-маяцката археологическа култура - Маяки, Саркел, а също и в Кавказ - гр. Хумар, гр. Булкар-Балк, от района на Северното Причерноморие – в Тернопол, Житков, Перешчепина, Вознесенска, Раду Негру. Най-старите са от III в. и предхождат с около пет века тюркски надписи, открити в Централна Азия по поречието на Орхон и Енисей. Надписите, оставени от българите, са открити върху различни предмети от бита, глинени съдове, ритуални метални съдове, пръстени, каменни стълбове, крепостни стени.
На териториите, които са заемали Дунавска и Волжка България, са открити множество надписи. Само в района на Мурфатлар (Северна Добруджа), наброяват около 60. Открити са още в Балши (Албания), Варош (Македония), Житков (Сърбия), Наги сент Миклош (Унгария), Плиска, Преслав, Шумен, Мадара и т. н. В Поволжието най-важните местонаходища на надписи са Велики Болгар, Казан, Онашат, в Пермска, Свердловска и Кировска област. Навсякъде, където са живели българите, се е говорел особен език от източно-ирански тип и именно той е запечатан в достигналите до нас надписи. При изписването им, освен куниг са използвани още гръцка азбука, иберийска писменост, брахми
Според съдържанието тези надписи могат да бъдат подредени в следните групи: летописни; триумфални; военни - главно инвентар и въоръжение; строителни; мирни договори и гранични; възпоминателни или надгробни; графити; надписи върху лекоподвижни предмети - съдове, печати, медальони, пръстени.
В България се създава и друга азбука - кирилицата. От следващите няколко века са останали надписи и на “куниг”, и на древнобългарски с кирилски букви. Засега последният известен е от ХVІІ в. (в Рилски дамаскин, открит от Петър Добрев).
Надписите, открити на огромните територии, върху които са се разпростирали българските държави (засега няма данни дали на Апенинския полуостров са останали такива от италианските булгари), са самобитно наше явление, което няма аналог сред останалите европейски народи.
В Европа само две високо развити култури - старогръцката и римската, притежаващи хилядолетни писмени традиции, са вършели това, но техните надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени (по време или по място), нито имат разнообразието и оригиналността на древнобългарските. Ако погледнем Германия, ще видим, че са останали 7-8 кратки надписа с руни върху предмети, а при славянските народи - сърби, хървати, чехи, поляци, руснаци, словенци, е абсолютно излишно да ги търсим. Ако на техните територии има такива, то те са най-вече българско дело и отчасти латински или гръцки. В България също не е открит нито един славянски надпис - било на гръцки, с гръцки букви на славянски или на някаква древнославянска писменост.
Съвършено оригинално българско творение са триумфалните надписи, съдържащи имена на крепости и сражения, военните инвентарни надписи, мирни договори, издълбани върху камък, определящи държавните граници, възпоменателните или надгробните надписи. Те представят не само историческо предание - съобщавали са за българското становище за определени събития и са служили за политическа пропаганда. За съвременната наука представляват ценен исторически извор.
Богатият писмен материал, който са ни оставили древните българи, налага да се преосмисли коренно образът им на културно слаборазвит номадски народ. Фактите категорично доказват, че още от дълбока древност в Азия са имали своя писменост. През хилядолетията тя непрекъснато е била усъвършенствана - развива се от идеографска до фонетична от гласно-съгласен тип. Само в разстояние на няколко десетилетия през ІХ в. са създадени глаголицата и кирилицата. Това показва какъв огромен творчески потенциал и култура е притежавал нашият народ.
Докато много от другите европейски народи са започнали да пишат на своите езици (с чужда писменост) след ІХ в., а някои чак през ХVІ в. , то българите са писали на своя говорим език и със своя азбука още след ІІ в. в Стара Велика България. Премълчавана истина е, че в съвременния свят само най-древните и висококултурни народи имат свои писмености.
Кирилицата е много по-съвършена от използваната в Западна Европа латиница. Тя се употребява от над 400 милиона души в Европа и Азия, говорещи различни езици - тюркски, ирански, славянски и аналитичния български.
Не бива официалната историческа наука да крие повече тези факти от българското общество. Ние, днешните българи, имаме право да знаем за високите културни постижения на нашите прадеди, тъй като те ни отреждат водещо място пред останалите европейски народи.
----------------------------------
Цялата статия е доста интересна.
|
Древнобългарската писменост [re: Ивaйлo]
