|
ХАЙДУТСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ХV - ХVІІІ ВЕК
СТРУКТУРА, ТАКТИКА И ВЪОРЪЖЕНИЕ
Проблемът за хайдутството в българските земи 15-18 век има своето място в нашата историография, но като цяло не е напълно и обобщено изследван. Причината за липсата на цялостна разработка по темата, може да се търси както в големия обем информация, който трябва да бъде обработен, така и в неговото многообразие. От четирите основни извора за историята на българското хайдутство: народната хайдушка песен, народните предания за българските хайдути, историческите свидетелства и документалните материали, едните се явяват обект на различни етнографски и краеведчески изследвания, до като историческите свидетелства и документални извори са в повечето случаи предмет на чисто историографски публикации и анализи. Историческите свидетелства могат условно да бъдат разделени на два вида: пътеписи на чужденци, пътешестващи из българските земи ( тези на Евелия Челеби например ) и появилите се, макар и в по-късен исторически момент, спомени на непосредствени участници в хайдушкото движение, които при все, че не дават информация за конкретни исторически събития от периода 15-18 век, съдържат важни сведения за тактиката и структурата на хайдушките дружини ( записките на някои войводи като Панайот Хитов, Христо Македонски , а също и книги като "Четите в България" на Захари Стоянов, написани въз основа на спомените на непосредствени участници в хайдушкото движение). Несъмнено най-важен извор за историята на българското хайдутство са официалните документи на турската власт: султански фермани, ирадета, везирски разпоредби, протоколи и постановления на шириатските съдилища и др. Основните разработки и преводи на оригинални турски документи са направени от Бистра Цветкова (2), Страшимир Димитров(4), Александър Матковски (8), като прецизността на преводите на последния са подложени на сериозна критика от българските историографи.
Целта на конкретното изследване е не толкова да се установи социалния характер и причини за хайдушкото движение, колкото да се развие въпроса за конкретната структура, тактика и въоръжение на хайдушките чети - въпрос, който е слабо или вообще не е разработван в научните изследвания (3). Като опит за осветляване на темата могат да бъдат отбелязани литературно-публицистичните изяви на Иван Нурков в сп. "Сбирка" №№ 1 и 2 от 1991 г.
За постигане на целта ще се използва анализ на наличните историографски и веществени материали.
Разбойничеството под една или друга форма не е непознато за европейските земи през Средновековието. Българските хайдути, сръбските ускоци, донските и запорожките казаци, Ед Търпин в Англия, Роб Рой в Шотландия, пиеганите във Франция, "голтаците" във Фландрия и Германия, са само някои от примерите на "благородни разбойници", даващи отпор на социалната несправедливост. Българските хайдути за немалък период от време се явяват не само основна форма за социален протест на поробеното население, но и единствена негова закрила от своеволията на османската власт. Може би на това се дължи и честата идеализация на техния образ дори и в сериозни историографски изследвания.
Разнообразни са както социалния произход, така и причините, довели до излизането на хайдутите в гората - от желанието за лично отмъщение и поправяне на различни социални неправди та до "единствен изход от тежкото материално положение, в което обстоятелствата са поставили безимотния селянин, сирака, несретника"(9).
Кога и при какви обстоятелства се появява хайдушката дружина не може да се каже. Несъмнено първите хайдути са действали поединично, но постепенно опитът ги научава, че успехът зависи от обединените усилия на двама, а сетне на трима и повече "юнаци". Веднъж "хванал шумата" той става враг не само на турската власт, но и на турското население и общество изобщо. След като излеел мъстта си върху някого, хайдутинът преставал да бъде мирен гражданин и се превръщал в бунтар срещу установения обществен ред. Първите хайдушки дружини вероятно са възникнали по планините без предварителен план и подготовка, като оцелелите на есен се наговаряли да се съберат пак на пролет. Стихийно възникналите групи се умножавали, до като към средата на ХVІІІ век като основна оперативна единица се наложила хайдушката дружина. Хайдутинът е бил обвързан с дружината си с кръвна клетва. Инициативата за събирането на дружината принадлежала най-често на войводата. Тя се събирала на пролет, или съобразно с направените през предната година уговорки при разпускането и, или по даден лично или от доверени хора знак. Войводата стоял начело на дружината. Той бил най-сърцат и най-опитен. Думата му била закон. Хайдушкият "башхарамия" бил не само суров началник, но и наставник за хайдутите. Той е трябвало да набави оръжие на новия хайдутин, да го научи как да си служи с него и да го чисти, по какъв начин да се "опасва", да стяга навущата и цървулите си, да знае вълненията му и в случай на нужда да го подпомага със съвети. Войводата бил или утвърден от по-рано, или избиран след съставянето на дружината, като изборът ставал на базата на личните способности най-често след състезания в стрелба и в скок. Войводата бил не само военен ръководител и инструктор по обучението на четниците, но и интендант на дружината. Негово задължение било и снабдяването с оръжие и муниции. Организирането на отбрана и нападение далеч не изчерпват неговите командни задължения. Организацията на преходите и лагеруванията, разполагането на охраната, осигуряването на връзка с местното население са също задачи на войводата. Негов помощник бил знаменосецът. Своеобразен заместник-командир на четата, той поемал командването, ако войводата падне в бой. Байрактарят трябвало да има всички качества, които притежава и войводата и бил избиран от него измежду най-способните юнаци, понякога и след състезание. При по-голям числен състав на дружината знаменосецът имал и помощник - "кючюк байрактар". Ако дружината се разделяла на два или повече отряда в зависимост от бойните задачи, всеки отряд дигал свое знаме и бил оглавяван от привременен войвода. Начело на най-важния отряд заставал титулярният войвода. При по-голям числен състав на всеки 5 души хайдути бил определян т.нар. "челник". Той отговарял за поверените му хайдути и за движението им, ако се наложело поради някаква причина дружината да се разбие на по-малки групи. Често пъти двама или трима от по-опитните хайдути били назначавани за "очи" на четата и се движели малко по-напред от основната група. Този челен дозор имал за задача да разузнае пътя и да следи за засади.
Както вече беше посочено думата на войводата в четата (дружината) имала силата на закон. Разделянето на парите, на заграбеното е ставало по равно, като в по-късен етап се възприела практиката войводата да взима 2 дяла.
Сред българските хайдути винаги се е държало много на особената "чистота" на хайдутина . Макар и често идеализирани, не могат да не се отчетат високите морални изисквания дори към редовите участници в хайдушката дружина.
Тактиката, използвана от хайдутите, претърпява през периода ХV - ХVІІІ век сериозна еволюция. Ако в началото на периода тя се е характеризирала основно със засади в планинските проходи или на места, където е било възможно максималното скъсяване на дистанцията с атакувания противник, то в края на ХV и началото на ХVІ век, с навлизането и все по-широкото разпространение на ръчното огнестрелно оръжие се променят значително и тактическите прийоми. При ръкопашен бой решаващ фактор е числеността на атакуващите и отбраняващите се (именно поради това за този период срещаме сведения за относително големи хайдушки групи - пътеписите на Евлия Челеби). При употребата на огнестрелно оръжие е възможно дори малък по численост отряд, заел подходяща (доминираща) позиция, да задържи и дори да разбие по-многоброен противник. Не случайно сред хайдутите особено силно се е ценяло умението за точна стрелба на големи разстояния. Стрелбата се е водела най-често от предварително добре избрано и често пъти, подготвено укритие, поставяйки по този начин атакуваните в неизвестност както за броя на нападателите, така и за техните точни позиции. След първите няколко залпа, целящи да предизвикат паника, в повечето случаи се е преминавало към ръкопашен бой, изходът от който почти винаги е бил предрешен. Като тактически прийоми, на хайдутите не са били чужди обходът, целящ да се излезе в гръб на противника, както и някои военни хитрости - случая с четата на Ангел войвода, оставила по камъните калпаците си и избягала. За тактическите способности на някои хайдушки войводи може да се съди и от факта, че те са провеждали и мащабни акции - завземането на София (2), изгарянето на безистена в Битоля (6) и т.н. Удачното използване на стрелбата от укритие е спомогнала за създаването на легендите за хайдушски войводи, които "куршум не ги лови"
В повечето случаи отрядите са пеши. Едва в по-късен исторически етап се появяват и конни дружини.
Въоръжението на хайдутите се променя значително през разглеждания период. За началото му е характерно използването на най-примитивни оръжия за ръкопашен бой - тежката тояга или гега и нож ,а също и боздугани, секири, копия и не на последно място - традиционния за Балканския полуостров лък. С оглед на специфичните условия за бой между хладните оръжия започва да печели популярност ятагана -относително късо, щурмово оръжие с вътрешна режеща дъга, по-пригодно за съсичане при липсата на пространство за замах, отколкото сабята с външна режеща дъга, предназначена повече за кавалеристи. Предпочитанието на българските хайдути към този вид оръжие остава и в по-късния период. Често се употребяват двуострата кама и т.нар. "кулаклия" нож (дълъг, извит в края нож със стърчащи краища на чирените). Дори в по-късен етап, след навлизането на огнестрелното оръжие, се запазва като въоръжение и късото копие (пътеписите на Евлия Челеби).
Постепенно на Балканския полуостров започва да навлиза ръчното огнестрелно оръжие. Първоначално с фитилно, а по-късно с ротационно-искрово и кремъчно възпламеняване, то, както беше посочено по-горе, променя значително облика на хайдушката дружина. През ХVІ - ХVІІ век производството на такова оръжие започва и по българските земи. Известни в пределите на цялата Османска империя са такива тюфекчийски центрове като Сливен, Габрово, Котел и др. Качеството на произвежданото оръжие често пъти е надминавало западно-европейските образци. Създаден е и специфичен "балкански" тип кремъчно-искров механизъм.
По българските земи получават разпространение два основни вида пушки. Това са "габровското" или "мечкарско" шишене и дългата, често пъти наричана "сливенска" пушка бойлия. Шишенето представлява относително късоцевна нарезна пушка, която въпреки малките си габарити е позволявала прецизна стрелба и е била разпространена сред "нишанджиите" и "авджиите". Поради твърде бавното и зареждане, хайдутите са предпочитали бойлията - с дължина почти човешки ръст гладкоцевна пушка с кремъчно-искров механизъм балкански тип. Формата и е взаимствана от дългите арабски пушки, но за разлика от техния извит приклад, тя има относително къс, шестогранен такъв. При тази пушка основният недостатък на гладкоцевното оръжие - неговата по-малка точност е компенсиран с дългата цев. От друга страна, ако при шишенето темпът на стрелба е един-два изстрела в минута, с бойлията добре подготвен стрелец е давал до 5 изстрела в минута. Относно точността на оръжието твърде преувеличени са народните предания за прокарване на куршум през пръстен, улучване на яйце от 100 разкрача и др. Тази хиперболизация, обичайна за народните предания, за съжаление е твърде далеч от истината. Средното разстояние за стрелба с подобно оръжие рядко е надвишавало 75-80 м. На тази дистанция опитен стрелец улучва фигура с човешки размери 9 от всеки 10 изстрела. На 150 м. вероятността за попадение вече спада до 70 , на 300 м. - попадение би било по-скоро случайност. В случая не се отчитат такива неблагоприятни фактори като ниското качество на барута, лошото състояние на кремъка и нееднаквостта на куршумите. Не бива да се забравя, че за кремъчно-искровото оръжие е специфичен относително високия брой "засечки" - около 5 .
Всичко това обяснява особените грижи, които хайдутите са полагали за изправността и доброто състояние на оръжието си.
Огнестрелно оръжие ХVІ - ХVІІ век/. Национален военно-исторически музей - София
Хайдушко оръжие и снаряжение през ХVІІІ -ХVХ век.
1-2 - Пистолети с кремъчно-ударен механизъм, ХVІІІ-ХІХ век; 3 - Кожен силях с втъкнати пистолет, ятяган с ножница и прикачени към колана паласки и барутник; 4-Барутник от рог; 5 - Паласки от бронз
В близък бой хайдутите са използвали кремъчни пистолети, често пъти - по няколко броя. Двата основни типа са кавказки и испански. Носени са били заедно с хладното оръжие в специален кожен пояс - силях.
Към края на ХVІІ век, с цел ускореното зареждане на оръжието започва употребата на т.нар. "фишеци". Фишекът представлява хартиен цилиндър, в предната част на който се намира куршума, а отзад е поставен необходимия за изстрела барут. Той изключително облекчава стрелбата - премахва нуждата при всеки изстрел да се премерва "на око" необходимия за ново зареждане барут, изсипан върху дланта на стрелеца от роговата или метална барутница.
Хайдутите са почитатели на доброто и красиво оръжие. Част от външния вид на войводата, наред с извезания със сърма елек, са и украсените със сребро и злато дръжки на пищови и ножове - нещо до толкова свързано с "бабаитския" вид, че остава част от облика на хайдутина и в по-късната епоха, когато подобно въоръжение е било архаично (например портретите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа).
С това кратко изследване далеч не се изчерпва темата за структурата, тактиката и въоръжението на българските хайдути. Както беше споменато и по-горе, това е тема, почти неразработвана в българската историография. Необходимо е по-щателно проучване както на наличните музейни образци, така и на по всяка вероятност запазили се османски съдебни протоколи. За анализа на фактите са нужни и специфични познания по оръжезнание. Тепърва предстои да бъдат направени по-пространни и задълбочени разработки по темата.
Използвана литература
1. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ. ТОМ 4 Българският народ под османско владичество /от ХV до началото на ХVІІІ в./, С., 1983 г, Издателство на БАН
2. Бистра Цветкова - “ХАЙДУТСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ХV - ХVІІІ В.”
3. Цветана Георгиева - “АНТИОСМАНСКАТА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХV - ХVІІІ ВЕК””, “Исторически преглед”, 1980 г. , №3, 3-19.
4. “ОСМАНСКИ ИЗВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ДОБРУДЖА И СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ”- Съставил, превел и редактирал Страшимиир Димитров - Издателство на БАН, С., 1981 г.
5. Страшимир Димитров, Н. Жечев, В. Тонев - “ИСТОРИЯ НА ДОБРУДЖА” - Т.3 -. Издателство на БАН, С., 1988 г.
6. Александър Матковски -“ХАЙДУТИТЕ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХVІІ В.” - “Известия на института по история”, 14-15, 1964 г. ,195-213.
7. Бистра Цветкова -“НОВИ АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ВЪОРЪЖЕНАТА СЪПРОТИВА В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ СРЕЩУ ТУРСКИЯ ФЕОДАЛЕН РЕД ПРЕЗ ХVІ - ХVІІІ В.”, “Известия на държавните архиви”, 8, 1964, 208 - 243.
8. “Турски извори за аjдутството и арамиството во Македониja” Т1-3. Превод, редакция и коментар Ал. Матковски, Скопje- 1973.
9. Иван Богданов - “ХАЙДУТИ” - Държавно военно издателство , С, 1967 г.
10. Захари Стоянов - “ЧЕТИТЕ В БЪЛГАРИЯ (на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868)”, С., 1977 г., Издателство на БЗНС
11. СП. “СБИРКА №№ 1 И 2 , С., 1991 г.
Si vis pacem,para bellum.
|
Ето и темата за хайдутите - в цялостен вид
