В класическите общества, особено древните, нерядко се използва преувеличение на достойнствата и омаловажаване на недостатъците с цел хората да получат вдъхновение и сили да продължат борбата.

В този смисъл митът си е точно мит - тоест, нещо в което има истина, но има и лъжа. Като цяло, приказка, съчинена върху реална случка. Нещо, за което не е важно доколко е вярно, важно е каква работа върши.

Така че хората наричат нещата с истинските им имена, без да се притесняват, че думата мит има и негативно значение - в крайна сметка, няма съвършенни решения и по-добре леко да излъжем, когато целта оправдава средствата.

Е, точно в случая с древна България обаче не виждам причини да лъжем и преувеличаваме. Държавата не е била най-великата възможна на света, но си е била достатъчно достойна, за да се гордеем, че сме наследници на традициите й (смятам че сме, защото традициите не са само в управляващите, а в цялото общество). Затова и ако има мит, предпочитам да го развенчаем - ще остане достатъчно, с което да се гордеем, а от недоброто ще си извадим поука.