Още нещо за четене:

http://www.ethava.com/snd/all.htm

БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В ЧЕЧЕНИЯ

д-р Никола Алтънковъ

Събитията в Чечения и Дагестан отново са в центъра на световните събития. Те занимават и българската публика, но не и правителството, ако съдим по неговото мълчание. Събитията в Кавказ се поднасят от медиите, възприемайки официалната терминология на “политически коректните” руски и западни източници. Според тях бунтуващите се за независимост народи са “бандити” или “терористи” и зад действията им се търсят всевъзможни мотиви: прояви на ислямистки фундаментализъм, влияние на саудитски милионер, петролни апетити и други. Пропуща се, или не се коментира очевидното.

Стар и популярен похват на всички управляващи е, да наричат опонентите си бандити, а когато те се съпротивляват със сила - терористи. Такива бяха например Левски и Ботев за османското правителство. Те сега са наши национални герои. Такива са за израелския народ Давид бен Гурион (президент на Израел) и Моше Даян, които бяха терористи par excellence за англичаните след като взривиха хотела “Цар Давид” в Йерусалим с повече от 100 жертви в 1942 г. Такъв беше и Ясер Арафат доскоро, а сега е президент на палестинската държава. Герой за чеченците вече е убитият от руснаците в 1996 г. техен водач Дудаев - както и великият Шамил, загинал в борба против руските колонизатори през ХIХ век. А вероятно такива ще бъдат и сегашните водачи на чеченската съпротива Шамил Басаев и Хатаб.

Тези хора, както и кюрдите, северно-ирландските католици, баските, източно-тимурците - не са и не трябва да бъдат наричани нито бандити, нито терористи. Те са борци за национална независимост И ЧОВЕШКИ ПРАВА, принудени да действат силово от поробителите си. Те нямат танкове и хеликоптери, нито притежават страхотните разузнавателни и ТЕРОРИСТИЧНИ възможности на опонентите им. “Замисля се ядрен удар по Чечня” е заглавие от 30 септември в българската преса. “Химическо оръжие хвърлено срещу Грозни” (“Труд”, 9.ХII), “Русия готвела вакуумни бомби срещу Грозни” (“24 часа”, 11.ХII). В съседна Ингушетия броят на бежанците отдавна е надхвърлил 250,000 души. Това са почти изключително жени, деца и старци. Чеченците реагират!

В средата на ноември, 1999 година в България пристигна Багаутдин Аушев, секретар на съвета по национална безопасност на Ингушетия и брат на президента на а втономната република. Интервю с него бе отпечатано във в.”Сега” от 18 ноември. Заглавието на интервюто беше “МОЛИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ПОМОЩ!” Разбира се, че то остана глас в пустиня. Не е известно дали г-н Аушев е посетил други страни. Интересно обаче защо 350,000-на Ингушетия иска помощ от България?

Ами защото ингушите и чеченците са българи по произход!

Нека припомним историята. Около 630 година е основана старата ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ (Мagna Bulgaria), която се свързва с рода Дуло и името на Кан Курт (Кубрат). Границите й са реките Кубан на изток, Днепър на запад, Донецк на север и Азовско и Черно море на юг. Столицата й е величественият град Фанагория на Таманския полуостров. Религията им е традиционно Тенгрианство, но е възможно да са изповядвали и християнство, тъй като Кан Кубрат е бил покръстен в Константинопол още в началото на VII век. Под натиска на изгряващата Хазарска империя държавата се разпада на няколко държави-наследници, една от които е днешната ни Родина, Дунавска България, а друга е Волжка България, организирана около реките Волга-Кама.

Тази т.н. още Черна България (черното тогава е означавало и северна посока) съществува - с много перипетии - чак до ХVI век. Простирала се е от хребетите на Урал до реките Сура и Ока, и от Кама и Вятка до Самара и изворите на Дон. Тези земи са сегашните територии на Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Самара, Мари/Черемиш, Мордвиния, Удмуртия, Нижни Новгород, както и земи в северен Кавказ: Кабардино-Българската република, Чечения, Ингушетия, Осетия и Дагестан. Приела мюсюлманството през Х век, Волжка България е била водеща търговска и стопанска сила не само в региона си, но и в пространството между тогавашна слабо цивилизована Европа и Азия. Богатството й, основано на земеделие и скотовъдство, производство на стомана, снаряжения и оръжия, пътни, транзитни, митнически и акцизни приходи, търговия с кожи и други редки продукти, скоро привлякло вниманието и алчността на Киевска Русия, войните с която продължават до Монголското нашествие в 1223 г. Като подвластни на монголите, българите успяват да запазят автономия и развиват своя културен и стопански живот, запазвайки етническият си характер, език и религия. Постепенно те се налагат над “завоевателите” си и когато Тамерлан се опълчва срещу българският кхан Токтамиш в 1391, г. той го идентифицира като владетел на Златната орда.

Монголското доминиране фактически спасява българите от руснаците, тъй като те са също подвластни на монголите и забавя с повече от три века руското нашествие. То не закъснява, когато чуждото присъствие отслабва от началото на ХV век и продължава до окончателния разгром на Волжка България през 1552 година. Първият държавен акт на цар Иван Грозни (получил прякора си от начина по който се е разправял с противниците си) е да се обяви за български кхан. Оттогава започва и дългогодишната руска агресия срещу кавказките и другите подвластни и сродни на волжките българи народи. Агресията още продължава и нейният последен акт се развива в Чечения. Особената жестокост, която характеризира руските прояви в района на бившата българска държава се дължи между другото и на тяхната религия (мюсюлманска), както и на идентифицирането на волжките българи с “татарите”. От страна руснаците, за които татарите са наследници на монголските орди на Чингиз хан, демонизирани в руската национална митология като завоеватели и потисници на руския народ в продължение на повече от три века. Самите оригинални татари са били противници на монголите и са били унищожени още през времето на Чингиз хан, обаче неудачното им грешно и порочно свързване с българите има крайно лоши последици в днешно време, тъй като повече от четири века руско владичество, съчетано с небивалите зверства на болшевиките, са успели да размият националното съзнание на част от тези народи, което прави тяхното възраждане много по-трудно.

Но сега наследниците на старата Велика България искат своята независимост. Тя им бе отнета от руския империализъм сравнително неотдавна: от средата на ХVIII век до около 1860 г. В случая с Чечения първата поява на руски части бе в 1732 г. Ожесточената съпротива на чеченците не стихва чак до наши дни: в 1785 г. под водителството на Шейх Мансур Ушурма, през първата половина на ХIХ век, когато Чечения и Дагестан са били крепост на Имамството на Шамил и въстанието на Алибек Алдамов от Симсири в 1877 г. Чеченците се биха и против болшевиките; страната им беше последният възел на местна съпротива (Имамството на Узун Хаджиджий до 1920 година). През втората световна война голяма част от тях бяха на страната на германците, което доведе до бруталната разправа на Сталин през и след войната: народите им заедно с Карачайците бяха депортирани в централна Азия, повече от един милион хора бяха изпратени в ГУЛАГ, а няколко стотин хиляди въдворени в Сибир. Чечения-Ингушетия и Кабаро-Балкарската република престанаха да съществуват като автономни републики до 1957 г.

Предпоследният акт на чеченската съпротива бе в 1994-1996 година и завърши с поражението на руския агресор подписано от ген. Лебед в Хасавюрт. На 7 август 1999 година Шамил Басаев нахлува в Дагестан и предизвиква отново руската армия. В ход е поредната руска акция. Изходът й е неизвестен, но моя залог е за Чечения.

Къде е българската следа?

Тя започва в Татарстан, където от няколко години съществува мощно движение за национално възраждане. То има няколко силни корени. Стопанският фактор, разбира се, е този който тревожи Русия най-много: 600,000 варела петрол на ден е производството на републиката със столица Казан, средището на Волжка България и Казанския кхаганат. Нищо чудно, че жителите, наричащи се българи, или татари, желаят да развиват и да ползват собствените си ресурси. Петрол бе открит и в Чечения още през 30-те години. Част от техните политици, разочаровани от пан-тюркистката идея с която бяха ухажвани от чужбина, държат главно на мюсюлманското си наследство, и /о, ужас!/ - намекват, че в Татарстан трябва да се включат Нижни Новгород и републиките Башкортостан, Чувашия, Мари-Ел и Удмуртия в Урал. Това би довело до създаването на икономически мощна и сплотена мюсюлманска общност от около 15 милиона жители, сегашни поданици на Руската федерация. Осведомените знаят, че голяма част от населението на Татарстан, Чувашия и Башкортостан определят етническият си произход като Българи/Булгари/Болгари, потомци на жителите на Волжка България ( Виж Заявлението на Казанския меджлис на българската община, Казан 2 август 1992 година). Недобре известно е, обаче, че БЪЛГАРСКАТА народност е отречена като малцинство, или националност даже и в днешна “демократична” Елцинова Русия. За определянето на националност се допуща само тази, която е включена в списъка на утвърдените националности съгласно официалният “Речник на националности и езици”, утвърден със закон от 1987 година. В един конкретен случай от 1994 година, явно създаващ, или подкрепящ прецедент, Върховният съд на Руската федерация в Москва отхвърли решението на Московския районен съд в Казан и на Върховния съд на република Татарстан с които се разрешаваше сменянето на националността записана в паспорта на Х.Г.Габдрахманов от “татарин” на “булгар”. Отхвърлянето на това решение се основаваше на мнението на “сътрудници от Института по етнология и антропология, че може да става дума само за генетическата приемственост от булгар, за която освен казанските татари претендират също чувашите, бесермяни, башкири, ТЮРКОЕЗИЧНИ НАРОДИ ОТ СЕВЕРЕН КАВКАЗ” (Дело 2-874/1994 г., курсивът мой, НА). Тук е мястото да спомена, макар и само мимоходом, че езиците на чуваши, удмурти, чеченци, североосетинци нямат нищо общо с тюркската езикова група. Но това е друга тема. Сега думата ми беше за нашите забравени братя на Изток.

Българската следа в Поволжието и Кавказ явно се развива без каквато и да е дейност от страна на българските власти и даже без знанието на широките маси на българското общество. Държава и народ са толкова вторачени в Европейския съюз, че нямат време, възможности, нито каквото и да е желание да разчупят безперспективността на сегашния модел. Напразни остават ясните сигнали пращани от Чувашия през последните 30 години. Техният народен поет Петер Худенхай се обяви открито за българин, с което си навлече неприятности и в болшевишка Русия, и в живковска България. Без отговор останаха и намеците от страна на Япония, осъзнала отдавна връзките си с България. Още по време на приема, даден от императора Хирохито на Тодор Живков в Токио за хилядолетните връзки между двата народа. Само тук-там се мълви за думите, с които Живков бил посрещнат от японския Император: "Добре дошли след три хиляди години". Японското желание за помощ и сътрудничество с България след 1989 година също остана неразбрано и японците изместиха вниманието си към друг сроден народ - унгарците, - където техните инвестиции вече надхвърлят 10 милиарда долара. С тъпо и нямо мълчание мина и визитата на президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев, който при посещението си в София преди няколко месеци вдигна тост за “братска България”, а и президента Стоянов остана глух към пищното посрещане и изяви от страна на Гейдар Алиев в Азербайджан преди месец. Индикациите съществуват, но “никой не е толкова сляп както този който не иска да види, и никой не е толкова глух както този който не иска да чуе”. Толкоз по-ироничен (но, дали?) е фактът, че единствената официална загриженост относно съдбата на сънародниците ни в Поволжието и Кавказ бе изразена от Юнал Лютфи, депутат от ДПС, пред сесията на ПАСЕ в Страсбург през декември 1998 година. Там той дискутира опасността от изчезването на културите на уралските малцинства и сподели тревогата си от лишаването им от елементарни човешки права. И това на фона на задоволството на премиера Костов, който изрази своята радост от смачкването и унищожаването на българския национализъм, и то не другаде, а в българския парламент.

Още не е късно!

Никога не е късно, макар че времето не работи в наша полза. Още Ейбрахам Линкълн казваше, че “този който чака в края на краищата ще получи всичко, с изключение на това, което вече е било взето от други”.

Изборът е наш.

Закритата Агенция за българите в чужбина трябва да бъде възстановена и да се издигне до ранг на министерство. Още президента Желев ясно обобщи през 1995 година (макар да не направи нищо по този въпрос), че нашият национален идеал включва и “грижата за запазване на етническата принадлежност, на правата и свободите на нашите сънародници извън пределите на страната, съгласно декларациите на Организацията на Обединените Нации и общоевропейските споразумения”. Може би той както и неговия приемник Стоянов разбират тази грижа само и изключително за правата на българите в сръбските западни покрайнини (Виденов пък направо ги беше обявил за сръбски територии и население!). И то поради създалата се конюнктура на Балканите където временно Сърбия е изпаднала в немилост пред международната общност. Иначе защо мълчим за Егейска Македония в Гърция, Северна Добруджа в Румъния, а и даже Поморавието - друга исконна българска територия в Югославия. Българският етнос е многоброен и разностранен. Ако се освободим от миопичното и тесногръдо балканско виждане, което ни пречи, ще съзрем, че може би двойно, ако не и тройно повече българи от тези живущи на Балканите са на изток от нас. Ние и не ги познаваме, макар че те ни знаят и разчитат на нас, чудейки се защо ги пренебрегваме толкова леко и даваме възможност на всевъзможни незаконни емисари - пантюркисти, исламисти, панруснаци, пантатари и други да вършеят в областите, които не им принадлежат. За опознаването на различните клонове на българския етнос са необходими постоянни, непрекъснати и трайни връзки между тях. Този процес трябва да започне с откриването на български посолства в независимите държави от бившия СССР, както и с бързото създаване на консулства в градовете с голямо съсредоточение на население с българско (булгарско, болгарско) народностно съзнание, на първо време в Казан, Чебоксари, Уфа и Оренбург, а след това в Самара, Нижни Новгород и Грозни (ако още съществува след руските разрушения), както и в Осетия, Дагестан и другаде. Тези действия трябва да станат на реципрочна основа: необходимо е и откриване на техни представителства в България. Оттам ще тръгнат и плодотворни делови и стопански връзки, от които страната ни може само да спечели. За това не е нуждно да прекъсваме връзките си с Европа, още по-малко да се отказваме от Европейския съюз, или НАТО. Обратното, така ще станем много по-ценни и необходими за тях.

Необходима е и различна нагласа за българския национализъм - да я наречем условно "глобална", за да я различаваме от традиционната ни, балканска такава. За тази нова нагласа, която е не само желателна и целесъобразна с нашите народностни идеали и въжделения , но и ни се налага с пътя ни към “Европа” - трябва да тушираме редица наши малко или повече любими предразсъдъци, един от които е религиозният, а другият - етническият. Дошло е време да приемем не само толерантността, изисквана от нас от модерността, но и да съобразим живота ни тук - на Балканите, в традиционната ни среда на източното православие - с естествения в миналото импулс на българина към непринудена религиозна толерантност. Да припомним ли, че исконната ни старобългарска религия - Тенгрианството не само не изискваше недружелюбие към различни религиозни вярвания, но и търпеше мирното съжителство на различаващи се мировъзрения в името на ТЕНГРИ - всемогъщият, всевиждащият, вездесъщият и безкрайно добър и толерантен наш Закрилник. Просто казано, да приемем мюсюлманството на нашите братя от Кавказ и предна Азия като техен приоритет и тяхна вътрешна работа, която зависи единствено от тях. Повечето българи в света са мохамедани, отколкото християни. Пък и не е ли странно: отвсякъде ни увещават да бъдем толерантни към небългарите, изповядващи различни от православието религии, а в същото време ни внушават, че не бива да мислим за нашите кръвни братя на Изток, само защото те не били християни.

Расови, религиозни, езикови и културни различия не трябва и не могат да бъдат обезличителните белези в новото възраждане на Българщината. Създаването на съвременното общо-българско ГЛОБАЛНО народностно съзнание не трябва да зависи от никой друг освен от нас самите. Възходът на българския етнос може да бъде и приносът, който ние ще внесем в новия ХХI век!

д-р Никола Алтънковъ
декември 1999 г.