След като така или иначе напуснахме първоначалната тема /както обикновено става рано или късно с всяка тема/, възможността, която описваш не изглежда толкова фантасмагорична, както може да се стори на пръв поглед. Но сценарият може и да е друг. Действително, в историята няма условно наклонение и всяко“ако”обикновено е празно умуване, но като реконструираме събитията от първата половина на 1941 г., се открива една доста тревожна насока за размисли.
И наистина, след като през февруари 1941, с яростна неохота, Хитлер се притичва на помощ на закъсалия в Гърция италиански съюзник, Африканския корпус под командването на Ромел е избратен в Либия. За първата му победа са нужни само единадесет дни и британците, замаяни, се отдръпват в Египет. През май вече изгонените от Гърция англичани са посрамени от германските парашутисти в Крит. Така че в края на май 1941 г. Кайро и Суецкия канал, нефта в Северен Ирак, Персия и Залива, най-голямата в света рафинерия в Абадан, и, не на последно място, морските и сухопътни пътища към Индия – всичко това вече изглежда уязвимо. И най-важното – този потресаващ успех е постигнат на незначителна цена. Адмирал Редер веднага моли Хитлер да започне голяма офанзива в Близкия изток, което по това време е напълно във възможностите на Германия. Хитлер държи 150 дивизии и по-голямата част от луфтвафе, дислоцирани в Източна Европа. По-малко от една трета или дори една четвърт от тези сили сигурно са били достатъчни да пробият до Индия. Бритонската военна мощ е разхвърляна тънко върху огромна площ и е уязвима отвсякъде. Япония, от своя страна, вече замисля скок в Далечния изток. От това, което ни е известно днес, изглежда напълно възможно, че германците са могли да пробият Суецката бариера, и, напредвайки до Индийския океан, да подадат ръка на японците, когато те се спуснат през Югоизточна Азия и после нагоре към Бенгалския залив. Такова съединяване на германската и японската мощ в Индия би придало на японските военни планове елемента на дългосрочна стратегическа логика, каквато те никога не са притежавали. Тогава англо-саксонското влияние в Азия би било отстранено задълго или, може би, завинаги. Дори Австралия би била под заплаха и вероятно заставена да приеме условия. Огромните минерални ресурси на Южна Африка не биха били извън обсега на Хитлер. Британия и Америка, вместо да имат възможността /както всъщност става/ да извличат ресурси от пет шести от сушата и океаните, щяха да бъдат ограничени главно в Атлантическата сфера на действие. Победата в тези условия би изглеждала изтощително далечна или направо непостижима цел, така че подтикът за спазаряване с Хитлер щеше да е непреодолим даже и за Чърчил.
Но това е само едно “ако....”. Защото Хитлер неотклонно се придържа към възгледа, че единствената “истинска” война е войната срещу Русия. Именно с тази цел съдбата, провидението и неизбежната логика на расовото предназначение са го поставили начело на Германия. Разгромът на Русия няма да е краят на епопеята. Но без този разгром самата епопея губи смисъл и е абсолютно невъзможно Германия да изпълни предначертаната и световна роля. На 9 януари 1941 г. той казва на генералите си, че щом Русия бъде разбита, Германия ще погълне ресурсите и; така тя ще стане “неуязвима” и ще има сили да води войни с цели континенти. Когато Япония ангажира Америка в Пасифика, той ще хвърли тризъбеца през Кавказ, Северна Африка и Източното Средиземноморие и това ще отведе Германия през Афганистан в сърцето на Британската империя – Индия. А подобна стратегическа концепция би била прекалено рискована с Русия на фланга./Това е основателен довод, особено след като Молотов му представя Сталиновия списък на “интереси”, за който Хитлер казва, че прави Нацистко-съветския пакт невъзможен, “дори като брак по сметка”/
Както виждаме, това като теоретично построение не стои по-лошо от нашето “ако”.
И въпреки всичко, мисля, че отказът на Хитлер да поеме през Близкия изток, респективно атаката срещу Русия, е най-голямата му, съдбоносна военно-стратегическа грешка. Но войната с Русия е хазарт, който би могъл и да успее /независимо от прекалено оптимистично замисления план Барбароса, чийто първоначални успехи подвеждат Хитлер да приеме, че кампанията му в Русия е пред приключване и така изначалните дефекти на плана се задълбочават/, ако той не прави и най-голямата си политическа грешка от този период - неуспехът да координира действията си с японците /една от изключителните загадки на ВСВ/ и черешката на сладоледа – позволява на Рибентроп да увери Япония на 21 ноември, че ще се присъедини към нея във войната срещу САЩ, макар това да не се изисква от пакста за Оста. Да се предизвика по този начин една огромна, силно моралистична страна като Америка, притежаваща чудовищна икономическа мощ, на практика недостижима за военните средства на Германия, силом да се извади тя от самоналожената изолация /Рузвелт никога не би успял да убеди Конгреса пръв да обяви война на Германия/ означава, че Хитлер губи войната и номиналното поражение е само въпрос на време.