Българската историография още от времето на Възраждането даваше традиционна негативна оценка както на управлението на цар Петър така и на самия него като историческа личност.

От около 20-на години и особено в последно време е налице тенденция за ревизия на тази негативна оценка и определянето на управлението на Петър като едно от най-успешните в ранната история на България.

Както при всяка модна историографска иновация и тук един от най-изявените привърженици на тази ревизия е "професор"Божидар Димитров,който наскоро в едно от предаванията "Памет българска" защити тезата за успешното и полезно за България управление на този цар между другото със следните аргументи:
1/през управлението на цар Петър Бългрия не била загубила нито педя територия.
2/ Близки до времето на Петър исторически паметници свидетелствуват,че средновековните българи живели едно-две поколения след него са оценяли също позитивно неговото управление.

Не си спомням твърде добре,но струва ми се,че в случая г-н БД имаше предвид и май дори и спомена, че става дума за т.н. Българска апокрифна летопис в която действително за цар Петър се споменава с добри думи,като цар при който всичко е "вряло и кипяло" от изобилие,данъците са били много ниски и е царял мир както вътре в България така и със съседите,най-вече с Византия.

Аз отдавна съм поставил за себе си висока оценка на историческата достоверност на този паметник и трябва да спомена че в случая в поне един пункт -ниските данъци при цар Петър-,сведението от БАЛ се потвърждава от византийските извори.
Те говорят,че Василий ІІ след като покорил България оставил същите ниски данъци които са били събирани при цар Петър а именно по една крина храна от зевгар.
Сиреч на всеки впряг работен добитък/волове/е взимана по една крина храна/жито/като данък,което е наистина малко.

Разбира се,привържениците на ревизията в положителна насока на управлението на цар Петър привеждат и други аргументи,но няма да с спирам на тях доколкото според мен те не се обосновават на пряка фактология а са изведени по коствен път ,чрез т.н.исторически анализ и синтез.

Що се отнася до споменатата в началото традиция те я обясняват със специфичните задачи на българската историография от времето на Възраждането,една от особеностите на която е борбата срещу гръцкото влияние в България и понеже от една страна Петър както знаем е бил женен за гъркинята Мария-Ирина,а от друга след смърта му България тръгва към залез,според съответните съвременни обяснения,това станало главна причина на Петър неоснователно да му се приписва вината че България при управлението му попада под гръцко влияние и в крайна сметка да бъде считан за слаб цар.
Счита се също така,че за тази негативна оценка допринася и известният факт,че именно тогава в България се появава и богомилската ерес ,което във едно време като Възраждането когато православието е било един от действителните фундаменти за ценностната система на нацията,този факт/появата на богомилството също е бил оценян като израз на слабост на държавното управление.
Тази отживяла според тях времето си, традиция от Възраждането била продължена и в трудовете на първите български историци представители на модерната историческа наука,като руския професор от български произход Марин Дринов,проф.В.Златарски и др.и вече от друг ъгъл продължена през времето когато историческата ни наука бе образно казано на командно дишане от тоталитаризма.
Според марксиско-ленинската "историческа наука"богомилството е едва ли не първата проява на утопичен социализъм на земното кълбо и като социално движение в религиозна форма то също свидетелствувало за криза на държавноста и обществото и за това,че Петър бил слаб и неуспешен владетел.

Не може да се отрече,че в тези възражения срещу историческата оценка на Петър и българската държава от това време и обясненията за въпросната традиция има известен резон.

Но въпреки това и едното и другото като модна проява в съвременната българска историография страдат еднакво от един най-меко казано твърде сериозен порок-тази ревизия в позитивна насока на управлението на Петър се базира върху едно фрапиращо непознаване на съвременните ни историци на реалната история на България от това време.

С други думи историческата фактология доказва по безспорен начин,че негативната оценка на управлението на Петър в персонален и по-широк план Е АБСОЛЮТНО ОСНОВАТЕЛНА ! Той наистина е бил слаб цар и волно и неволно е допринесъл за това,че на определен етап от управлението му в България открито се проявава ОСТРА КРИЗА на държавноста и в тогавашното българско общество,която е заложена още от времето на дядо му Борис-Михаил І,отложена назад във времето до голяма степен под влияние на силната личност на Симеон І по време на слабото управление на Петър приема ФОРМАЛНИЯТ ИЗРАЗ НА РАЗПАДАНЕ НА ДЪРЖАВНОСТА НИ !

За съжаление по причини които посочих в предният си постинг не мога да бъда обстоен при аргументиране на тази моя оценка с която аз напълно споделям по принцип исторически наложилата се от Възраждането историографска традиция по този въпрос.

Ще спомена само следното.Съгласно сведенията на хрониките от групата на Продължителя на Теофан/Продължителя на Г.Амартол,Симеон логотет и метафраст/ ,Петър се появава на историческата сцена С НАМЕСТНИК ,С ОПЕКУН.Това е неговия вуйчо Георги Сурсувул,а каква е функцията на наместника в България е пределно ясно от Шестоднев на Йоан Екзарх.

Ние просто нямаме избор или каквато и да е алтернатива относно историкофактологично обоснованото предположение,че цар Петър заема престола КАТО ЮНОША на около 15-16 години,който е поставеник на една от бързо оформилите се партии от висши сановници след смърта на Симеон и който още с началото на управлението си става безволев заложник на интересите на тази партия.
Би било съвсем неправилно да считаме,че това е било някаква партия от един вид държавни престъпници,целта на която е била да бъде разрушена държавноста ни.
Несъмнено представителите на тази партия са имали свой поглед върху интересите на България и с успешното издигане на престола на техния фаворит-Петър,първи син на Симеон от неговия втори брак,освен личните си амбиции те безусловно са били ръководени от грижа за по-доброто бъдеще на държавата.
Но както показват макар и оскъдните но все пак достатъчни за анализ факти твърде скоро се получава разминаване между тенденциите на политиката която водят и реалния развой на събитията в България и около България.

При формалното запазване на единството на държавата и пиетет към династията представлявана от цар Петър ,твърде скоро,още в първите години на управлението на Петър фактически се проявават тенденции към феодален сепаратизъм,които бих казал със скороста на светкавица гръмотевично се проявават най-напред В НАЙ-СЛАБОТО ЗВЕНО на Българската империя.
Това е тогавашна североизточна България -Видинско,Поморавието,Нишко,Белградско И ОСОБЕНО на север от р.Дунав-Трансилвания,Банат,междуречието Дунав-Тиса.

Това е най-слабото звено на Българската империя,защото по комплекс от причини които ни отвеждат към времето на завладяването на тези територии отвъд Дунав от Крум и Омуртаг и към времето на обуславяне и налагане на специфичния български инвариант на християнският модел на цивилизация при управлението на Борис-Михаил и Симеон,в тези региони е най-слабо влиянието на съществено модифицираната чрез славяноезичието православието българска държавна идеология.

Този факт стои в основата на исторически доказаните обстоятелства при които там твърде скоро след 927/928 г.се проявава споменатия по-горе феодален сепаратизъм,персонално представен в лицето на трима могъщи местни феодали-сродникът на Петър,Салан , видинският владетел Глад и трансилванският владетел Мороут,който резидира в гр.Бихар.

Това става бързо известно на маджарите и за период само от няколкото години между 927 и 932 г.посредством" дипломатически" натиск,войни и матримониални бракове те спечелват владенията на Салан в междуречието Ттиса-Дунав,владението на Мороут и правят видинският владетел Глад свой васал.
Най-вероятно през пролетта на 934 г.те спечелват една битка с обединените войски на Салан,цар Петър и помощен византийски контингент изпратен от Роман І Лакапин,след което опустошават северозпадните предели на България на юг от р.Дунав и по диагоналния път през Ниш-Сердика и Пловдив осъществяват първото нападение срещу Византия.

Това са едни несъмнено твърде трагични за България първи години на управлението на Петър и още те подсказват,че ако нещата не се променят решително и волево държавата просто не може да очаква по-добри дни.

Това уви не се случва .Случва се обратното-едно събитие от 963 г.което поставя началото на процес в края на който стои и края на Първата българска империя.

поздрави

Старинар