Здравейте виртуални красавици (предполагам не само виртуални такива).
Поставяте интересна тема. Не мога да участвам, използвайки толкова много източници и цитати от тях в подкрепа на това което искам да кажа, защото не разполагам с такива(в момента).
Първо би трябвало да коментираме понятието "аристокрация" и смисъла, в който ще го използваме(в България употребата му има разнообразен характер).
Вашите източници и цитати са насочени към смисъла - средни и едри земевладелци, но всъщност засягат евентуалните техни потомци, които са изгубили статута си на такива след паметната 1396г.
Категоричното изказване "има" или "няма" аристократи ще бъде грешно. За да се отговори поне донякъде верно, трябва първо да разгледаме, какво се е случило след 1396 с българската аристокрация. Около и след тази дата едрите земевладелци са системно избити или емигрирали. Става въпрос за най-много 10-15 рода, които към края на съществуването на държавата са имали фактическа независимост и всеки сам се е опитвал да реши проблема с турското нашествие, поради което от създалото се положение всеки е имал следните изходи: - да умре на бойното поле; да емигрира в очакване на по-добри времена; да запази земите и власта си, признавайки се за васал на новия господар при условие, че приеме исляма. В първия и третия случай техни потомци български аристократи няма. Новата власт, по отношение на тяхното унищожаване или асимилиране, е докрай последователна още повече, че това е лесно изпълнимо поради малкия им брой. Подобно, но не съвсем е положението с дребните земевладелци. Османската феодална система не предполага утвърждаването на аристокрация свързана с владеенето на едни и същи земи. Спахията получава само пожизнено право на владеене на определена земя срещу задължението да воюва при повикване. Неговите "наследници" получават наново правото на земевладеене при същите условия, но не е задължително земите да са същите, даже напротив. Няма да се задълбочавам повече над предимствата (главно) на тази система(може да се направи паралел със самураите в Япония). И при спахите, допълнителното условие е да са "правоверни". При това положение може спокойно да се каже, че българската аристокрация е запазила статута си на такава (макар и при нови условия), но третото и четвъртото поколение нито са се осъзнавали като българи, нито пък живеели по местата на техните предци. Обаче има доста турски документи (а и вие приведохте достатъчно примери), че този процес на "изгубване" е продължил доста дълго (близо 2 века), а и може би не е протекъл изцяло и докрай по най-различни причини. Става въпрос за стотици а може би и хиляди хора, които имат някакво влияние над околните и прилагането на новата система изведнъж е било невъзможно въпреки огромното желание на "новите управници", защото би могло да предизвика непредвидими сътресения. В продължение на два века в спахийските "списъци" се срещат християнски (български) имена. При окончателното укрепване на империята те изчезват. От там нататък всеки който искал да си запази българското съзнание можел да получи "спахийство" само в дънгора или по чукарите. В резултат се появяват първите известни хайдушки имена. От което пък следва, че "благородния произход" не се измерва с притежаваната земя, а е състояние на духа(генетично предразположено). Българското чорбоджийско съсловие, по своя произход е занаятчийско (ще се радвам ако посочите поне един обратен пример). А и как ви се струва потомците на Шишман например, да навиват гайтани, да "вадят" кожи, да такът сукно и да превиват гръб, докато ги продават по пазарите в Цариград. Парите могат да придадат благороден изглед на всеки успял занаятчия, но точно за такива народът ни отдавна е казал - "преклонена главица, сабя не я сече". Просъщтествувалите (духом) български аристократи си изкарвали хляба по по-бърз и лесен начин около проходите. Впрочем, това е характерно за част от аристократите и в други държави по това време.

You can take the horse to the river but You can't make him drink.