Андрей, Не мисля, че думата простотия, която изразява мисленето ти, означава нещо ясно определено, за да мога да проумея защо не приемаш думите ми. В казаното от теб липсват аргументи - например няма даже опит да се помисли каква понятийна система може да създаде словосъчетанието "кошерен организъм". Разбира се че става въпрос за метафора, но уви, ти си в състояние да видиш единствено простотия... Прав си - цитирането не би трябвало да е параван, нито пък да бъде използвано схоластично. Но в същото време то създава възможност за игра на скрити смисли и уловки, които са доловими само за четящия човек. Защото самото цитиране в този случай е свободно и представлява по-скоро колаж от различни по произход идеи. Тъй че в построяването му би могъл да откриеш гледната ми точка - без, обиждайки, да ме приканваш да помисля. Трето. Историята не би могла да бъде обособена от психологията, а социалната психология - от социалната история. Нима не ти е известно, че от около шестдесет години в световната хуманитаристика протича процес, не просто размиващ границите на преди това обособените дисциплини, но и отхвърлящ изобщо идеята за обособеността. Днешните представи подсказват, че в мисленето за един обект може да има различни гледни точки и техники на анализ, но това не разчленява обекта на несвързани части. Тоест - кой би могъл да каже кое е психология и кое - история? Ако все още не ми вярваш - прочети историите на Третия райх, писани от психиатри и психолози. Считам, че това са вероятно най-малко спекулативните текстове за епохата. Впрочем, най-популярното име на това научно течение е Нова история - свери времето, в което живее мисленето ти, с това понятие. Надявам се, че без да се обиждаме повече, ще опитаме да разберем преди всичко какво се опитваме да изразим. Имай предвид, че въпросът ми бе импровизиран и затова е донякъде нечист смислово. Но точно това и целях с него - да не дам точна насока на евентуалния разговор, провокирайки разнопосочни мнения. Уви, получи се, но по не особено елегантен начин. А сега ще се опитам да преформулирам частта на въпроса си, така че от нея да изчезнат пчелите и кошерите. Правомерно ли е да говорим за миналото си - именно в първо лице множествено число, бидейки индивидуални и автономни личности? И дали изобщо съществува колективен спомен, съдба, изобщо колективно минало? Дали разиграващите се на екрана събития имат каквато и да било причинна връзка с нашето собствено днешно съществуване? Въпроси много... Надявам се, че ще изоставиш склонността си да квалифицираш, а просто ще зададеш въпроса, който аз използвам в подобни случаи: "Какво имаш предвид?" Спорни дни: Тома