ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ЕТНОФОРМИРАЩИ И ДЪРЖАВНОКРЕАТИВНИ ЕНЕРГИИ: МИТОЛОГИЗИРАНЕТО НА ИСТОРИЯТА, ИЛИ БАЛКАНСКАТА ВИЗАНТИЙСКА МЕЧТА
Проф. Кирил Топалов

--------------------------------------------------------------------------------

На Ригас Велестинлис и Георги Раковски балканската история отрежда уникална задача: да продължат по качествено различен начин вече изчерпващата се и ставаща все по-недостатъчно-компенсаторна цивилизационна роля на Църквата, като отнемат тази роля от нея и я превърнат (в плана и със специфичните средства както на литературната комуникация и митотворчество, така на реалните политически действия) в активно-институционално-(в ред отношения и държавно-) творческа. Не че преди тях балканското възраждане не познава модела "човек-институция", не че същото специфично балканско явление не се персонифицира в редица ярки личности и след тях, но Ригас и Раковски имат предимството на големия исторически шанс както да притежават в максимална степен подходящите качества за митокреативно и социално генериране и приложно осъществяване на необходимата институционална многофункционалност, която да замести все още липсващата, но вече категорично заявяваща своите претенции държавност, така и да се появят в най-подходящия за реализирането на тези качества момент. Между последното десетилетие на 18. век (с апогея на дейността, както и смъртта на Ригас) и средата на 19. век (съответно на Раковски) лежи онзи половин век, който маркира в общи линии разликата в историческия темп на развитие на двете балкански общества - гръцкото и българското - в епохата на тяхното възраждане и изграждане на независими национални култури и държави, затова и времето на Раковски се оказва в най-голяма степен идентично с времето на Ригас, затова и двамата дейци се проявяват през половин век като еднотипна функция на един и същ културноисторически модел, присъщ на развитието на поробените балкански народи през 18. и 19. век. Личности с разностранни духовни интереси, поети и митотворци на бъдещите националноосвободителни революции на своите народи (които и двамата не доживяват), странно само на пръв поглед съчетание на мечтатели-авантюристи и гениални политици с трезв практически организационен рефлекс, предприемащи дела, предварително обречени, велики самотници, изпреварили и времето, и съвременниците си, рицари на великата просвещенска аксиома на Хелвеций, че общественото благо е най-недискутируемата етическа свръхценност, те максимално успешно емблематизират възможния оптимален балкански модел на исторически необходимия лидер, на Спасителя от Хаоса пророк-митотворец, на човека-държава, който сумира (и експлицира в реални действия) почти всички (или поне най-важните) цивилизационноформиращи функции на все още несъществуващата културна и политическа институционалност на бъдещата си национална държава. Ригас и Раковски репрезантират и неизбежната вариантност на общия възрожденски балкански модел. Съзнанието за важната национално-, обществено-държавнотворческа роля, която може (задължително трябва) да играят в новите политически условия едва прохождащите по времето и на единия, и на другия научно-образователна, социо-синтагматична и художествено-книжовна институция, ги довежда до възможно най-точния избор: в епохата на френските енциклопедисти и Великата френска революция Ригас съвсем естествено се насочва към природните науки, "Ново политическо управление" (обхващащо "Правата на човека" и "Конституция"), "Карта на Гърция" и революционните послания-марсилези ("Бойна песен", "Патриотичен химн" и "Що чакате, приятели и братя"), а в първата половина на следващия век, във времето на първите, макар и с чужда помощ, две победи (в Гърция и Сърбия), на балканските националноосвободителни движения, в епохата на Шлегел, Братя Грим и Шафарик, както и на триумфално състоялата се рецепционна перспектива на идеите на Хердер, Раковски със същата степен на неизбежност избира историята и филологията, фолклора и етнологията, поезията1 и Легията.

Разбира се, нито Ригас с популярно написания учебник по природни знания "Фисикис апантизма" (може да се преведе като "Природна" или "Физическа" антология, съставена по различни източници, включително и статии от знаменитата "Енциклопедия" на Дидро и Д’Аламбер), нито Раковски с "Неколико речи о Асеню Первому", "Показалец", "Българска старина" или "Ключ болгарского язика" имат намерение, още по-малко шанс, да създадат науката или образованието като отделни институции на бъдещата гръцка или българска държава - това са процеси, които в една или друга форма вече текат и предстои да се доразвият през десетилетията, отделящи ги от създаването на националните им държави, които при това, както е известно, самите те няма да доживеят. Още повече че образованието и науката са територии, в които те не са пребивавали повече, отколкото в останалите: краткосрочно учителстване на Ригас (в Кисос в родната му Тесалия, вероятно след това и в Цариград) и на Раковски (в Браила) и научни занимания в неголемите паузи на активната им политическа (Ригас и Раковски) или административна (Ригас) дейност. Но и двамата знаят много добре, че благодарение на енциклопедичната си и доста задълбочена, макар и несистемно придобита, образованост, не само поставят знаци за мястото на предстоящия истински строеж на едни от най-необходимите институции в бъдещите си държави, но и максимално функционализират и интензифицират съществуващите дотогава повече или по-малко развити форми на такива институции именно в държавнокреативна посока. В този смисъл употребеното тук понятие "научно-образователна" институция не изговаря буквално семантиката на нито един от двата си компонента, взети поотделно, а подразбира по-скоро специфичната за балканския възрожденски модел "образователна" (и в гносеологически, но и в политически смисъл) роля на науката, което в нашия случай определя и приоритетното развитие именно на историята, филологията и етнографията.

С други думи, както чрез "Фисикис апантизма", Ригас, предлагайки в диалогична форма, типична за просвещенския тип литература, основни геофизически и природогеографски знания (за Земята и слънцето, моретата и реките, ветровете и облаците и т. н.), подготвя покрай другото и почвата за появата на знаменитата си карта на бъдещата гръцка държава, така и Раковски със своите исторически, етнографски и филологически трудове не само решително и мащабно функционализира една така необходима за бъдещата държава преддържавна институция (която именно определяме като "научно-образователна"), но и участва в самия процес на конструирането и регламентирането в съзнанието на бъдещите граждани на тази държава (подготвяйки ги по този начин и за практическото й реализиране) на самата идея за създаване на държава. Историческият спомен (съхранен в оскъдната манастирска книжнина или в чужди библиотеки и възкръснал от там чрез апостолското дело на първите балкански будители), народната култура (духовна и материална, повече адаптирала и битовизирала традиционния християнско-религиозен култ, отколкото да му се е подчинила, превърнала го и в непревзимаемо убежище на етническото си оцеляване, упражняваща и извънредно силни, макар и само обичайно-правни, социо-таксономични функции) и езикът - това са трите кита, върху които сред културно-историческия и институционален балкански хаос през 18. и 19. век се раждат и укрепват вселените на креативните балкански културни и политически митотворчества и национализми, довели и до постепенното идентифициране на отначало средновековно-иконно-ипостасните, но с времето все по-ясно очертаващи се и придобиващи реална плът образи на новите балкански държави. Очевидно готовият да ни изненадва (сигурно затова и трудно уловим в схема) балкански възрожденски културноисторически модел не закъснява с едно от парадоксалните си решения още тук: въпреки очакванията ни да ни поднесе своята версия на героичната история на рода (която би трябвало да му помогне, според известната ни поетическа формула, да стане народ), апостолът-будител Ригас дръзва да реши задачата на историята чрез... географията, създавайки своята знаменита "Карта на Гърция"2. Това е един колосален труд, погълнал много време и сили и наложил на своя автор бързо придобиване на огромна квалификация, изискваща в нормални условия не само системно специално образование, но и десетилетия натрупване на ерудиция и професионализъм - качества, които и той, и Раковски демонстрират еднакво успешно при почти всеки свой институционализационен жест. С картата (както впрочем и с поезията и с революционните си идеи и прокламации) Ригас осъществява едновременно две познати апостолски усилия, които иначе, в типичния балкански случай, са не само различни като държавно - и културностроителна задача, но и хронологически твърде отдалечени: пробужда историческия спомен за някогашната огромна и могъща византийска империя (а според някои по-нови и по-смели тълкувания - и за почти "световната", съгласно тогавашните представи, държава на Александър Велики3), давайки в същото време и реален, визуален образ на новата голяма "Гръцка република", която с общите усилия на всички поробени балкански народи трябва да бъде изградена върху руините на вече негодната, а и нелегитимна с оглед историческото право на същите тези балкански народи, Турска империя4. Нещо повече - той предлага и конституцията на бъдещата свободна република, както и специален манифест "Правата на човека", възпроизвеждащ почти дословно френската революционна "Декларация за правата на човека и гражданина".

Ригас е първият голям балкански политически деец, който не само предлага идеята-мит за единна борба на всички потиснати балкански етноси, но и легитимира в литературен текст важната роля, която ще играят в тази борба българите, поставяйки ги в известната си "Бойна песен" (превърнала се по-късно в един от най-популярните химни на революцията и оказала могъщо влияние върху цялата предреволюционна и революционна гръцка поетическа текстовост) на първо място сред "албанци, арменци и ромеи, вий черни или бели, понесени във щурма общ"... Дали това се дължи на ранния спомен от някои славянски топоними в родния му край (един от тях е и споменатото вече име Загоре на селището, където получава по-сериозното си първоначално образование), дали на географски средищното място, което българите, най-многобройният тогава балкански етнос, заемат на полуострова, или пък на стихоритмични съображения, е без значение. Важен е самият акт, който придобива истинската си значимост, ако си припомним например, че в плановете и военните манифести на Екатерина от същото време се споменават всички балкански етноси с изключение на българите. (Очевидно именно поради многобройността и средищното им положение на Балканите великата императрица едва ли просто ги е пропускала от незнание или бързане. Назоваването от Ригас на българите като народ с активна и отговорна мисия в назряващите решителни балкански събития е важна част от веригата назовавания-жалони, регламентиращи мястото на очевидно вече силно забележимия през 18. и през първата половина на 19. в. български етнос, като се започне от историята на Паисий, през "Бойна песен" (а също и Конституцията) на Ригас, през Софроний и Берон, Фотинов и Богоров, Бозвели и Неофит Рилски, Селимински и Раковски, та до официалното признаване на "булгармиллети" в известния документ на Високата порта във връзка с построяването на българската черква в Цариград през 1849 г. С голяма доза сигурност би могло да се предполага, че това е и сред главните обстоятелства, определили диференцирано-положителното отношение към неговата личност на иначе критичния към гърците и ролята им в българската история Раковски, който всъщност се опитва да митологизира и осъществи, наред с другите, и някои негови идеи по начин и в условия и близки, но и, както вече стана дума, в ред отношения доста различни от онези по времето на Ригас.

В научната литература са правени противоречиви тълкувания на идеята на Ригас за създаване на обхващаща всички балкански народи (плюс Молдавия, Южна Унгария, Мала Азия и Проливите с Цариград) голяма държава с името "Гръцка република": от публицистично-любителски или идеологически мотивирани опити това да се представи като идея за балканска федерация5, през обявяването на автора й за предтеча и вдъхновител на родилата се половин век по-късно националистична доктрина Мегали идея6, та до изпращането на Ригас "по стъпките на Александър Велики"7. Да се говори за идея за балканска (при това от късно терминологично гледище) федерация е несъстоятелно не само поради обстоятелството, че бъдещата многоетническа държава е наречена не с някакво репрезентиращо специфичния й характер компромисно име, определящо я именно като общобалканска (според тогавашните словесни употреби примерно като Хемуска8, или пък като Християнска - в режим на оразличителност от "турска", "отоманска", "мюсюлманска" и пр.) а с безалтернативния етноним "Гръцка" република. Не по-маловажен е фактът, че никъде в съпровождащите текстове (конституцията и манифеста "Правата на човека") не се предлагат федеративни принципи на конституиране и функциониране на тази държава. Напротив, както изтъкват и най-авторитетните гръцки учени, редица основополагащи текстове регламентират създаването на една голяма, многонационална, но "Гръцка държава": "Член 1. ГРЪЦКАТА РЕПУБЛИКА е е д н а, въпреки че обхваща различни народи и религии; тя не гледа с враждебност на различните култове; тя е н е д е л и м а (всички разредки и шрифтови подчертавания са в самия текст - К. Т.), въпреки че реки и морета разделят нейните области, които образуват едно единно, неделимо цяло. Член 2. ГРЪЦКИЯТ НАРОД, сиреч населяващите това царство, без разлика в религията и езика, се разпределя в първични събрания по околии... Член 4. Онзи, който се ожени за гъркиня, е гражданин... Онзи, който е християнин и не говори народния език или старогръцкия, но само помага на Гърция, е гражданин. Най-сетне всеки чужденец, когото Управлението смята за достоен жител на Отечеството, сиреч един добър майстор, един способен учител, един достоен патриот, е приет в Отечеството и може да се радва еднакво на правата подобно на всички останали граждани... Един чужденец, независимо дали е философ, или занаятчия от Европа, който остави родината си и дойде да живее в Гърция с цел да предаде своята мъдрост или умение, не само че се смята за истински поданик... Член 7. Суверенният народ се състои от всички жители на това царство без разлика на религията и езика - гърци, българи, албанци, власи, арменци, турци и от всеки друг род. Член 53. Всички закони и декрети се пишат на обикновения език на гърците, като най-разбираем и лесен да бъде научен от всички живущи в това царство народи; същото се отнася и до всички документи от съдилищата и други обществени дела."9

Красноречиво е и обстоятелството, че не много след смъртта на Ригас, в 1806 г. е съставено известното съчинение "Гръцко законовластие". Ако съзрем в "Картата на Гърция" очертанията на идея за един осъвременен вариант на многонационална държава от византийски тип, поданици на която, независимо от национални и религиозни различия, стават всички, които приемат двете основни и задължителни условия за определяне гражданството на един човек: да признаят Гръцката република за единно и неделимо свое отечество и гръцкия - за свой език както в неговата ежедневно-битова, така и в административно-канцеларската (подразбира се несъмнено - и културната) му употреба. Задължителността на първата част на второто условие - владеенето на езика в ежедневно-битовата практика - не е изрично упомената, дори формално се допуска и незнаене на езика (чл. 4), но се подразбира от само себе си и произтича неизбежно от задължителността на втората част, регламентираща изключителната употреба на гръцкия в административно-канцеларската практика.

Че зад Картата прозира, осъзнато или импулсивно, носталгично-призрачният ипостас на все още неизгубената по това време "византийска" мечта, подхранвана от доста силната именно сред фанариотските среди и именно през 18. в. идея било за постепенното превземане "отвътре" на империята (чрез Патриаршията и чрез гърци - политици и различни специалисти, заемащи важни постове във всички етажи на турската администрация), или пък за използване за тази цел на успешна антитурска война на някоя велика сила, в резултат на което да се създаде "?? ?????? ??? ?????? ??? ???????" ("държавата на рода на ромеите"10), не е необходимо да се прави подробен анализ, достатъчно е да се приведе и само кратката, но точна характеристика, която предлага в обемния си труд Леандрос Вранусис, най-крупният изследовател на делото на Ригас: "Истински паметник на своята епоха, този вдъхновен труд на Ригас, който е и издателски подвиг, дело на неподозирано търпение и трудолюбие, на многогодишни проучвания и удивителна ерудиция, се появи, за да даде най-добра представа за разпространението и влиянието на древния и новия елинизъм, да посочи старите гръцки имена редом до днешните наименования, да припомни всички исторически факти, войните и победите "срещу варварските" държави, крепостите и останките от славата на дедите, да покаже на поробения елинизъм "какво е загубил, какво има, какво му е нужно". Истинска енциклопедия по отечествознание, тя е претоварена с всякакъв вид информация, с чертежи и скици, с древни монети, със списъци на славни мъже, на византийски императори и т. н. Нищо не е оставено празно. По белите полета, върху моретата, във всяко ъгълче са разположени някакви изображения, чертежи и скици, антични монети, датировки на битки, древни надписи, всичко, което би могло да пробуди у раите спомена за историята и славата на предците." Пак Вранусис, подчертавайки, че "В и з а н т и й с к а т а т р а д и ц и я (разр. от него) е съкровищница на историческите спомени и на надеждите на раята", че "византийската идея формира мечтите на бъдещето", че в най-вероятно издадения от Ригас пореден текст на шестващия по Балканите "Агатангел" откровено се заявява, че е дошло време "да израсне отново царството на Византия", че "всички кроежи и мечти на раите, които говорят неопределено за "възкресение на Рода", нямаха друг образец за претопяване и изливане отново на своя идол, освен формата на икуменическата държава на Изтока, на Византийската империя", обръща внимание, че неслучайно първата от издадените от него дванайсет части на голямата Карта на Гърция, е именно картата на Константинопол. Върху нея Ригас е разположил старателно всички най-представителни за някогашното могъщество и блясък на великия град "знаци", независимо от задължителните си просвещенски несъгласия с "деспотичните" характеристики на византийската политическа система и от несъмнено решаващата роля и на другите два фактора - античния идеал и революционните идеи - за формирането на неговите възгледи, съгласно които бъдещата свободна гръцка държава придобива мултиетническите очертания на една световна Византийска империя, управлявана въз основа на демократичните принципите на древна Елада11. Опирайки се на самия Ригас, според когото "гръцката мая се е разпространила и на двете полукълба", Вранусис правилно посочва, че в териториално отношение тази бъдеща утопична държава, за каквато "не съществуват други прототипи във вековната история и в традициите на народите", "трябваше да се разпростре в цялото пространство на гръцкото влияние (класическо, византийско и съвременно)..., като характерът й трябваше да бъде открито и красноречиво гръцки."12

На пръв поглед "византийският" модел на желаната свободна обща балканска държава изглежда наистина като недвусмислен ранен идеологически намек за бъдещата не особено дружелюбна, най-меко казано, към съседите Мегали идея и със сигурност не е несъпричастен към раждането й. За да дефинираме обаче максимално точно историческата му логика, не трябва да забравяме, че всички балкански предосвобожденски исторически митове и национализми се раждат на базата на възкресяването на собствения исторически спомен, че за разлика от Западноевропейския ренесанс, който се осъществи като връщане към Античността в състояние на непримирим конфликт със Средновековието, двигателят на Балканското възраждане бе възкресяването на спомена за свободните и силни средновековни държави Византия, България или Сърбия. Гръцкото връщане към Античността от съпровождащ (и повече декоративно-декларативен) естетико-идеологически и емоционален елемент преди освобождението се превръща (наред с все по-силно експлоатирания "византийски" спомен, въпреки наличието и на яростна съпротива срещу него) в по-активно действащ националистично - (а оттук и държавно-) формиращ фактор едва след създаването на независимата гръцка държава след Одринския мир от 1829 г. - обстоятелство, което дава основание на видния изследовател на историческата философия на гръцкия 18. и 19. в. П. Китромилидис да твърди, приемливо излизайки от гръцкия опит и доста спорно обобщавайки за всички останали, че балканските национализми не се "пробуждат" в предосвобожденския период чрез връщане към средновековния спомен, а се "формират", и то едва в условията на свободните държави13. Спорната, но интересна теза на Китромилидис има своите основания, що се отнася до формирането на гръцкия културен и политически национализъм, поради сложния характер на възела от идеологически и философски противоречия, сред които той се ражда и развива: привържениците на Просвещението (начело с Кораис) отхвърлят византийския спомен като носител на всичко ретроградно в гръцката духовност; защитниците на "византизма" пък противопоставят носените от него традиционни православни духовни ценности и славни спомени за могъщество на ставащия все по-предизвикателен просвещенски атеизъм14.

Картината се усложнява още повече от обстоятелството, че и антивизантистите, и провизантистите изпитват сериозно затруднение в историческото и културното идентифициране на гърка от епохата си: връзката с древния елин е толкова далечна и условна, че е фактически имагинерна, а византийският човек, като жител на една от най-нехомогенните в етническо и цивилизационно отношение империи в човешката история, в доста голям процент от случаите просто не е грък15. В този смисъл пред доста по-лесно решима задача са останалите балкански етноси - българи, сърби, албанци и др., които се връщат към спомена за по-малки и несравнимо по-хомогенни в етнокултурно отношение държави16. Затова и доста по-точен е Китромилидис, когато твърди, че "гръцкият идентитет представлява една смес от традиции от времето на античността, на Византия, от периода на османското владичество и от този на свободната държава."17

В друго свое изследване, засега най-новото за Ригас, появило се във връзка с 200-годишнината от мъченическата му гибел и предлагащо един по-съвременен и аналитичен поглед, различен от досегашните наивно-възрожденски или пък публицистично-конюнктюрни интерпретации на делото му, П. Китромилидис също отхвърля допускането на федеративна идея18. Отбелязвайки, че основният проблем на концепцията на Ригас за голямата бъдеща държава се състои в две неща: огромните й териториални параметри и многоетничността на бъдещия й "народ", той стига до извода: "Ригас обаче изключваше тази възможност (федеративната - К. Т.) за Гръцката република, която според неговото мнение трябваше да бъде единна и неделима". Тръгвайки от аксиомата, че "истинското предизвикателство за политическата теория на Ригас" се заключава във въпроса как в резултат на едно, допустимо в някаква степен като възможно, общо революционно надигане, след победата биха съществували в една "единна и неделима" демократическа държава и жизнена политическа общност "новите гърци, потомци на древните елини" с другите православни балкански народности - сърби, българи, албанци и румънци, плюс арменци, евреи, турци и др., той търси нейното решение в евентуална радикална идея на Ригас за поставяне над всички останали идеали (най-вече националистичния) на античните демократични принципи, както и на вдъхновените от тях и прокламирани от Френската революция хуманни идеали за природно, социално и политическо равенство на всички хора, народности и религии. Примамлива, но утопична, според признанието и на самия изследовател теза, която обаче на свой ред достига за сетен път до необясненото задоволително и до днес обстоятелство, че, както вече стана дума, Ригас не вижда бъдещата си държава като, условно казано, "Балканска", "Християнска", "Федеративна" или някаква друга, а абсолютно безалтернативно само като "Гръцка" република. Позовавания на обстоятелства, като антични и византийски цивилизационни наследствени права или на културна гръцка доминация на Балканите през разглеждания период чрез език, просвета и книжнина водят по-скоро към познатата логика на формирането на балканските етнически антагонизми. Затова и основателно Китромилидис определя като твърде "преувеличен" просвещенския оптимизъм, с който според него Ригас се надява в името на някакъв "демократичен патриотизъм" да преодолее балканските етнически и религиозни противоречия, особено в периода на зараждането и бързото, почти успоредно, развитие на балканските културни и политически национализми19.

Като прекарал целия си живот във фанариотска среда (при пълното отчитане тук на разликата между "фанариотска среда" от негово време и "фанариотско духовенство" от времето на Раковски), Ригас, наред със силната си съпричастност към идеите на Европейското просвещение и идеалите на Великата френска революция, съвсем обяснимо споделя и историческата романтика на "византийския" спомен, който е също така напълно обяснимо една от основните доминанти в духовния живот на високообразованата му светска среда в Дунавските княжества, запазили (единствени в Турската империя!) кръвната си връзка с Византия не само в църковно, но и в административно-управленско отношение. Както вече стана дума, за разлика от сравнително моноетническия държавен цивилизационен спомен на останалите балкански народи, гръцкият спомен по неизбежност се оказва мултиетнически, защото средновековната му проекция е Византия. Нищо по-логично в такъв случай от превръщането именно на географската карта на Гръцката република в онова безалтернативно и мощно средство за пробуждане, укрепване и моделиране на гръцкия културен и политически национализъм, каквото се явяват например за Българското възраждане "Славянобългарска история" на Паисий и за сръбското историята на Раич.

Половин век по-късно Раковски ще бъде по-близо до много условно казано федеративната (макар и във функцията й на митопораждаща) идея като евентуална цивилизационно-политическа перспектива за взаимноизгодно сближение на бъдещите балкански държави поради обстоятелството, че вече ще съществуват две свободни такива държави (Гърция и Сърбия) и той неизбежно ще трябва да се съобразява с това. Утопичен мит за създаване на една обща балканска държава, която да подчини всички останали на своята езикова, културна и в крайна сметка безалтернативна етническа цивилизационна доминанта, би могъл да се роди единствено по времето на Ригас, когато всички поробени балкански етноси се намират в почти идентично състояние на вече събуждащи се за нов политически живот общности, в своя първоначален процес на "идеологическо сглобяване на разрушената национална самоличност"20, без обаче която и да е от тях все още да е успяла да създаде своя национална държава. Но балканските културни и политически национализми неизбежно трябваше да изминат пътя от държавнокреативното си митотворчество до постигането на своята цивилизационна идентичност, сиреч на истинското си държавно-творческо съзряване, колкото и катаклизми и жертви да им струваше това, колкото и обезсърчаващ да бе моралният и емоционалният дискурс на превръщането на довчерашни братя по съдба в конфликтуващи антагонисти. Колкото и да ни се струва странно, с неприложимата си и тогава (а, както се оказа, и по-късно) идея за обща балканска държава Ригас се явява предтеча както на въжделенията (все така утопични) на някои от най-светлите възрожденски умове, като Раковски, Ботев и Каравелов за по-тясно цивилизационно сближение на балканските народи, така и на някои не толкова светли балканско-хегемонистични планове, споделяни от немалко балкански правителства, политически кръгове или отделни влиятелни политически дейци през следващите век и половина. Достатъчно е да си припомним Гарашанин с неговото "Начертание", превърнало се в идеологическа платформа на великосръбския хегемонизъм, ентусиастите на Мегали идея, на великорумънския, великобългарския или великоалбанския национализми, донесли на своите народи немалко катастрофи и нещастия.

Що се отнася обаче до идеята на Ригас за етноформационната роля на езика като най-сигурен инструмент за налагане на културна и политическа хегемония, то тя доказва своята жизненост многократно и по различни начини както в предосвобожденския, така и в свободния период на младата гръцка държава. Не са изминали и две десетилетия от излизането на неговата "Карта на Гърция" и в известното си писмо до цариградския патриарх Кирил, изпратено от Виена през 1815 г., Неофитос Дукас, един от духовните бащи на новия елинизъм, пише: "... никоя друга нация не би могла да разшири границите на своя език в степента, в която ние можем; от една страна, чрез смесване с онези около нас в България, Влашко, Албания, Азия и навсякъде другаде, а, от друга страна, благодарение на изяществото и ползата от езика ни. Следователно, пред вид многото ни настоящи потребности, ако някой допусне, че би могло да съществува нещо, което повече да служи на нашите интереси или по-добре да допринася за престижа ни от разпространението на нашия език, то не бих приел този човек за здравомислещ."21

Привеждайки този текст по друг повод, П. Китромилидис прави коментар, подкрепящ и нашата теза: "... всичките тези чужди в езиково отношение групи имат, все пак, възможност да станат членки на гръцката нация, ако възприемат гръцкия език и култура както по естетически, така и по практически причини. Очевидно в случая се следва една и съща линия, която започва от Даниил от Мосхополе, приканващ своите събратя от балканските езикови малцинства да учат гръцки и да станат гърци, и стига до Неофитос Дукас, който насърчава предводителите на гръцката култура да ги погълне чрез нея. По този начин нацията се възприема предимно като културна общност."22 Като припомня предложението, което прави Дукас (патриархът да изпрати сто светогорски монаси да преподават живия говорим гръцки език в области, където той е непознат), Китромилидис заключава: "Съвсем ясно е тук за кого става дума - за турскоезичното православно население във вътрешността на Мала Азия, както и за говорещото албански, славянски и влашки език население на Балканите."23 По-късно, вече в условията на свободната гръцка държава, разпространението на гръцкия език се превръща в една от приоритетните задачи в процеса на създаването на т. н. от Китромилидис "имагинерна общост на гръцката нация", процес, в който особено активно участие взимат известните дружества и силогоси (клубове), чийто културен и националистичен евангелизъм се разпростира навред из Балканите и Мала Азия и в чиято дейност се включват немалко видни университетски учени.24

Пред задачата, която стои за решаване от Ригас в края на 18. в. - да се създаде и инструментализира максимално ефективно митът на историческата, езиковата, юридическата и в крайна сметка националната цивилизационна легитимация (и прединституционалност) на бъдещата държава - Раковски се изправя половин век по-късно в доста по-сложна и трудна ситуация, тъй като, както стана дума по-горе, в двете вече създадени независими балкански държави Сърбия и Гърция (както и в една, която е пред получаване на пълната си независимост - Румъния), всичко това в голяма степен е направено или пък се осъществява при използване на предимствата, които дава един свободно функциониращ държавен механизъм и едно общество с изградени, или поне свободно изграждащи се културни и политически институции. Нещо повече - в две от тях вече са създадени експанзионистични национални доктрини (Мегали идея в Гърция и Начертанието в Сърбия), с други думи към своята "византийска мечта" нашият "мечтател безумен" тръгва в момент, когато Мегали идея работи най-активно за реализирането на собствената такава, подкрепена мощно от почти всички важни институции на държавната машина, независимо от обстоятелството, че културно-идеологическото пространство, в което функционира самата тази машина, се раздира от доста сериозна вътрешна война на про - и антивизантийски настроения. Започнала още в предосвобожденския период като яростен сблъсък между просвещенската (проантична) и реакционно-клерикалната (провизантийска) идеологически платформи, тази война на по същество цивилизационни модели продължава в свободната гръцка държава вече като израз в по-голяма степен на политически и икономически интереси, за да завърши в края на века с взаимноизгодно примирие в името на много по-важни, глобални национално-стратегически интереси, наложени от все по-изострящите се сблъсъци между идеологемите и митологемите на балканските национализми, и особено от създаването на новата българска държава. Това, последното, не само че пробужда един от най-болезнените центрове в нервната система на незаглъхналия византийски комплекс (другите два подобни комплекса са арабският и турският), но и прави Мегали идея (и в двата й варианта - разширяване на гръцката държава до Дунав, или поне до Стара планина) вече не така лесно осъществима, както е изглеждало в началото25.

Раковски е съвременник, наблюдател, очевидно много точен анализатор, дори и участник в някои от най-важните политически събития и митотворчески актове на новата гръцка държава (или в инспирирани от нея, като например Браилските бунтове) през едни от най-важните десетилетия на следосвобожденския й период (40-те, 50-те и 60-те г.), когато се заражда и развива драматично и противоречиво националната й доктрина, налагаща нескрито, методично и властно главната си интенция: изграждането на националния гръцки идентитет чрез оказалите се най-важни в това отношение институции - образованието, науката и литературата, юриспруденцията, армията, църквата26. Следователно, за да изпълни задачата, която логиката на културно-историческия балкански модел бе възложила половин век по-рано на Ригас, той трябваше да отвори, образно казано, вече два фронта: единият, на който заедно с великата сянка на предшественика си да се сражават с Турската империя, и другият - на който обстоятелствата му налагат да отблъсне сам поредния византийски поход, в челните редици на който, колкото и това да изглежда парадоксално, се мержелее в императорски одежди същата велика сянка. За да победи и на двата фронта, тоест да реализира в своя полза "византийската мечта" на Балканското възраждане, свеждаща се в плана на масовото мислене до възстановяване в някаква нова форма (невинаги много ясна, но винаги силно желана) на някогашните независими средновековни балкански държави, всяка от които по модела (и дори терминологичната номенклатура) не само на административното и военното си устройство, но и на своите държавно-творчески, военни, дори и културни (литература, наука, архитектура) стратегии е по същество и по неизбежност една "малка Византия", той не може само да призове като Ригас останалите балкански етноси "във щурма общ" (както е известно, отчаяните му усилия в това отношение остават без резултат); за да отблъсне и византийския поход, той по неизбежност и по вековна балканска традиция е длъжен да направи още нещо: да използва ако не същите тактики, то поне същото оръжие. В случая това ще рече да противопостави на гръцката Мегали идея своята "мегали идея", за чието реализиране се налага, по правилата на осъществяването на парадигмите на общия балкански модел, да предложи най-резултатните и съответстващи на обстоятелствата концепции-митове за изграждане на основите на споменатите, вече наложени в практиката от държавно-творческата балканска логика в Гърция и Сърбия най-важни институции: образованието, науката и литературата, периодичния печат, юриспруденцията, армията и църквата. Така погледнато, няма да ни се сторят странни нито езиковите, нито етноложките, нито историческите романтически възгледи на Раковски, които освен като етномесиански и митопораждащи трябва да определяме задължително и като адекватни на модела и по-скоро като принудително-неизбежно-отбранителни, отколкото като експанзионистични, каквито понякога могат да изглеждат. На Балканите създаването на преддържавната институционалност предпоставя задължително изграждането и на неизбежни охранителни идеологии, които в нашия случай се оказват не само антитурски, но и антигръцки, антисръбски, антируски и т. н., явявайки се нерядко и форма на специфична реакция на създаваните и дискутираните още от 18. в. държавно-политически митове "Илирик", "Пиемонт", "Елада", "Дядо Иван" и др.27

Не само като духовна рожба на романтизма на 19. в., доминиран от идеите на Хердер за етногененериращата роля на историята, филологията и фолклора, не толкова и, както дълго се смяташе, поради пак романтическата "етимологическа" мода в европейската "митологическа" филология и фолклористика по това време28 (нейните подходи се явяват само добре дошли!), Раковски, подобно на Константин Фотинов, се заема да доказва древния произход на своя народ и съответно - старинността на българския език, фолклор и митология. Наблюдавайки отблизо изграждането на образователните и научните институции в освободените балкански държави, той стига до логичния извод, че това е единственият ефективен начин да се противостои на техния откровено експанзионистичен характер. При това прави впечатление, че сръбските исторически, филологически, етнографски и логично произхождащите от тях териториални претенции не го безпокоят особено, най-вероятно поради своята крещящо-очевидна и поради това самокомпрометираща се несъстоятелност29. Съвсем обяснимо негов приоритетен антагонист е Мегали идея, защото зад нея стои потенциалната енергия на цивилизационен масив с огромна мощност. Европейски учени, като немския историк Я. Ф. Фалмерайер, могат да доказват колкото си искат, че новите гърци нямали нищо общо нито с древна Елада, нито с Византия, че всички те са погърчени славяни и албанци. Стратегът, митотворецът и строителят на още несъществуващата българска държавност обаче знае, че охранителните механизми на една амбициозна млада балканска държава като гръцката просто няма да позволят подобни тези с всичките им истински или измислени доказателства да достигнат до публичното й пространство, още по-малко да окажат някакво влияние върху идеологическите и най-тясно свързаните с тях научно-образователни институции. Да не забравяме, че е съвременник на широката кампания в младата гръцка държава с всички средства да се утвърди идеята за "богоизбрания гръцкия народ, който благодарение на бдящата над него божия промисъл съумява да съчетае в своята история християнството и елинската цивилизация, за да изпълни специалната си мисия в историята на човечеството"30. Неслучайно голямо място в тази кампания е отделено именно на баражирането на неприемливи за гръцката кауза твърдения, като това на Фалмерайер, защото написаното все пак остава и дори да го скриеш временно, то таи бъдещи опасности. Както посочва големият изследовател на Гръцкото просвещение и възраждане К. Димарас, "Един такъв шамар в такъв критичен момент не можеше да остане без отговор. Сред рухването в следреволюционните години целият духовен елинизъм имаше за почти единствена опора древното наследство. Гръцките книжовници чувстват обидата дълбоко и отговарят".31 В 1842 г. излизат разгромяващите твърденията на немския учен в книгите "История на Атина" от Д. Сурмелис и "Разсъждения във връзка с изучаването на историята" от Георгиос Пендадос Дарварис, на следващата година се появяват трудовете на авторитетния професор Константинос Папаригопулос и на Георгиадис Левкиас, една от приоритетните задачи пред гръцката наука през следващите десетилетия е да опровергава Фалмерайер. В яростната битка за оборване на тезите му се включват особено активно езикови и фолклористични доводи, което дава и сериозен тласък за развитието на тези науки, дори според Димарас благодарение на тази именно мотивация гръцката фолклористика изпреварила западноевропейската. Но да го чуем отново: "Целта е една, ала средствата са многостранни: известно ни е, че съзнанието за връзката на новия гърцизъм с древния никога не е преставало да бъде високо през годините на турското робство; сега това съзнание е още по-развито, но и по-добре въоръжено във връзка с борбата. Така се развива и историографията."32

След всичко казано не е изненада нито появата на Мегали идея точно по това време (1844), нито пък, че Раковски насочва усилията си към разбиване именно на масива зад нея, и то не толкова атакувайки го в полето на неговата значимост (би било обречено усилие), колкото противопоставяйки му друг подобен, също митопораждащ, който трябва да го обезсили с аргументи, идентични на неговите собствени. Затова и главните си филологически усилия Раковски хвърля да докаже, че най-древният език - санскрит - не е нищо друго, освен български, затова и в етимологическата алхимия на езиковото му златотърсачество двата главни елемента са българският и "производният му" гръцки. Не е нито толкова трудно, нито пък така важно да се извърши подобна операция със сръбския, който и без това звучи на българина толкова познато, че той най-често го възприема като свой диалект, пък и целият учен свят знае, че благодарение на Кирило-Методиевата азбука не друг, а именно старобългарският език е изпълнявал ролята на славянски латински, като общ книжовен и литургичен език. Голяма е само победата срещу голям противник, а ако тя е извоювана и в справедлива отбранителна война, стойността й се повишава още повече. Това е моторът на усилията в голямата филологическа битка, която не само Раковски (в Цариград, Атина, Марсилия, Букурещ, Одеса, Белград или Нови Сад), но и Фотинов в Смирна, и Селимински в Атина, и Берон в Париж, и Пърличев в Охрид, и Джинот в Скопие, и още мнозина други водят с Мегали идея. Не е случайно, че всички изброени са и едни от най-добре подготвените елинисти - те най-точно са разбирали могъщата центростремително-организираща, водовъртежно-увличаща, асимилационно-смилаща и в крайна сметка победоносно-митопораждаща, държавно-творческа сила на Мегали идея в условията на царящия културен и институционален хаос в останалите все още неосвободени балкански християнски земи.

Едната половина на тази истина е формулирал точно още Шишманов, затова ще я цитирам: "Трябваше да се докаже на злобните врази по какъв да е начин, че славяните не падат по-долу нито от индийците, които се гордеят със своите Веди и колосалните си епопеи Рамаяна и Махабхарата, нито от персийците, които притежават такава огромна света книга като Зендавеста, нито от евреите, които са подарили Библията на света, нито от гърците, които са дали образец за всички епопеи в своята Илиада и в Одисея. Даже французите и немците сполучиха да открият своите народни епопеи: Нибелунгите и Роланд, а славяните нищо, нищо подобно да нямат? Такъв срам не можеше да се търпи. Отгде да е, трябваше да се намерят средства, за да се докаже на неприятелите, че и ние сме хора, и ние имаме славна история, оригинална култура и свой, собствен пантеон, пълен с всякакви богатства, дребни и едри, но във всеки случай поне не по-малки от немските или гръцките."33

Казвам, че тук Шишманов изрича само половината от истината, защото макар и направен по повод на Раковски, изводът му се отнася по-скоро до всички останали участници в историко-филологическата съпротива срещу митологемите на Мегали идея. Вече реализиращият се на практика (от почти век) балкански модел обаче е доказал, че защитата не е достатъчна като реакция. Законите на излизането от културно-институционалния балкански хаос предполагат задължително и институционално-креативна инициатива, а такава не може да предложи, още по-малко да реализира, всеки. Съвременниците на Ригас - Евгениос Вулгарис, Йосипос Мисиодакас, Димитриос Катардзис или Теодорос Каирис (който даже предложи и своя религия - "теосевия", което може да се преведе като "богопочитание") не бяха нито по-малко образовани, нито патриотичната им ревност беше по-слаба, но никой от тях не предложи Карта, Конституция и гражданско-правен регламент на бъдещата държава, защото измежду тях и още мнозина не по-малко големи, най-голям и роден за етнолидер, беше само един. Така както половин век по-късно, при следващия регионален опит за излизане от културно-институционалния хаос, един друг лидер знаеше много добре, че това излизане се прави само по един начин - с институционално-(сиреч държавно-) креативна инициатива, към която успя да прибави дори и бонуса на Каирис, предлагайки и нещо като своя религия, "реконструирана" от романтичните дълбини на същия този хаос с магическите сечива на митологическата школа и предназначена да защити своето, българското, от агресивността на Мегали идея, особено в контекста на борбата срещу Фенерската патриаршия. Вникнал в някои от важните истини на философията на културната история и познаващ могъщата сила на архетипната аналогия, той съзнава много добре, че сблъсъкът на двата фактически новосъздадени архетипни корпуса - на Мегали идея, от една страна, с неговия митологически български пантеон, от друга, изградени върху старата архетипна основа, съответно на византийския космотаксономичен рефлекс и на старите вярвания на българите - може да бъде успешен опит както за законна съпротива, така и за целесъобразно настъпление.

Решаващото в случая е, че за разлика от всички останали свои съвременници, Раковски не просто спори по едни или други филологически или исторически въпроси; той има ясното съзнание, че полага истинските, задължителните и вечните основи на оказващи се първостепенно важни за живота на бъдещата държава цивилизационни институции, които в условията на формиращото се специфично балканско политическо пространство неизбежно придобиват преди всичко изключително голяма идеологическа и политическа значимост34. Само така можем да си обясним обстоятелството, че при неподлежащо на съмнение високо писателско самочувствие, той отделя на научните си занимания не по-малко време, отколкото на чисто литературната (дори и на политическата и революционната) си дейност. Като филолог, историк и етнограф (колкото и да е голямо участието на Цани Гинчев в "Показалеца") той повтаря буквално херкулесовия подвиг на Ригас, съумявайки за кратко време и при възможните най-неблагоприятни обстоятелства да натрупа солидна ерудиция, която целенасочено и резултатно да превърне в институционално-креативна митопораждаща енергия35.

Затова звучи идилично, но не съвсем точно онази представа, която старата филологическа школа, в лицето дори и на един от своите корифеи и учители на поколения възрожденски изследователи Михаил Арнаудов, се опитваше да даде за научните занимания на Раковски: "Когато Раковски се види в невъзможност да прави практическа политика или да бъде публицист, той се оттегля най-драговолно в тихия научен кабинет, за да се вглъбява в минало, словесност, бит и език на народа си. Старината го вади от апатията му, цери го от нещастията му; тя опреснява духа му с нови копнения, вдъхва му вяра в простия българин, сродява го с една поезия и с една културна традиция, които са дълбокият залог за съвременния напредък. Тя е затова негово най-любимо занятие, към което постоянно се връща, щом условията са благоприятни."36 Казано в порядъка на шегата, тук големият учен очевидно е пообъркал малко Раковски със себе си. И то не само защото Раковски никога не е имал, "тих научен кабинет", в който да "се оттегля драговолно", нито Ригас е имал такъв кабинет, нито дори и Доситей Обрадович през по-голямата част от живота си, тъй като за човека-държава като тях би бил необходим кабинет, който да е едновременно в Цариград и Атина, Белград и Нови Сад, Влашко и Молдавия, Виена и Триест, Марсилия и Одеса, Черна гора и Котленския балкан. Виждаме, че дори в свободните Сърбия и Гърция на учения не се полага "да се вглъбява в минало, словесност, бит и език на народа си" само заради самото "вглъбяване" и удоволствие от научната работа. Балканският цивилизационен модел на 18. и 19. в., тоест в епохата на борбата за създаването на националните държави, почти не позволява този лукс на учения, и Ботев неслучайно казва, че "и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката, с една дума, сичката духовна деятелност на неговите водители би трябвало да вземат характер на политическа пропаганда." Свикнали сме да пришиваме тази Ботева максима само върху канавата на картината на очакваната всеки момент да избухне революция, но реализацията на балканския модел разкрива и други, неподозирани, но логични нейни проекции. Може би неслучайно Ботев я формулира именно във Влашко - в една от новосъздадените и формиращи почти по същия сложен начин, както и Гърция, националния си цивилизационен идентитет балкански държави. Самият той не пести грубите думи, когато се налага да разобличи антибългарските исторически и филологически фалшификации на белградския "учен" Милош Милоевич, който твърди, че докъдето се казвало "помози Бог", било Стара Сърбия. Далеч не научни съображения са предизвикали и гневната реплика на един Вук Караджич "Недейте да побългарявате сърбите" към твърденията на Шафарик, че българите населяват плътно областите от двете страни на Балкана, чак до Одрин, и при това са не само многоброен, но и трудолюбив и честен народ.37 Със съвсем не тиха кабинетна научна задача пак Белградската академия изпраща Стефан Веркович да събере езикови, фолклорни и етнографски доказателства, че в Македония живеят предимно сърби, и е просто невероятен шанс, че научната добросъвестност на големия учен-босненец се оказа по-силна, та вместо това, което му е било поръчано, той ни е оставил един от най-хубавите сборници с български народни песни. И колкото и да е странно, само България, предпоследната (преди Албания) нова балканска държава, десетилетен обект на съседски културно-политически експанзионистични доктрини, не само че не създаде своя такава, но и даде примери на балканска обективност и толерантност, като този например на Иван Д. Шишманов, който в края на века, във времето на превъзбудени балкански националистически страсти, изследва успоредно и в сътрудничество с големия гръцки фолклорист и етнограф Николаос Политис народнопесенния мотив за мъртвия брат и е почти единственият от занимаващите се с този мотив европейски учени, който въз основа на огромен изследователски материал подкрепя тезата на атинския си колега, че произходът на мотива в съвременния му вариант не е нито немски, нито руски, нито сръбски или български, а малоазийски гръцки38. Като принадлежащи на последния християнски етнос, тръгнал към своето освобождение, българите запазват естествено по-дълго чувството си за общобалканска християнска общност и помагат активно, с цената на много жертви, на своите съседи - гърци и сърби39, които, също така естествено според модела, защото вече са създали своите национални държави, не само не им отговарят със същото, но и даже бързат да изготвят конфронтационни национални доктрини.

Впрочем опитът, волен или неволен, на младата българска държава да излезе от изпробвания в практиката балкански модел, или пък да го приложи във вече неадекватна ситуация, й струва ред национални катастрофи, което доказва просто, че излизането от модела в епохата на вече създадените балкански национални държави не е невъзможно, но се плаща скъпо. В предосвобожденския период обаче моделът очевидно по-рядко допуска отклонения и смисълът на това е като че най-кратко и откровено изразен в простичката фраза на Раковски, че ще действа вече чрез "пресата и сабята", като под "преса" тук, както се знае, той подразбира въобще книжовна дейност, която в този именно вариант днес определяме и като митотворчество40.

След като чрез етнографските и филологическите си изследвания не само е "доказал" по-древния, в сравнение с гръцкия, произход на българите и на цивилизацията им (език, митология-религия, фолклор, материална култура), той се залавя и с последния фундамент на идеологически най-важната за модела "научно-образователна" институция - историята, която ще му даде и най-добрата възможност да идеологизира книжовните си усилия, като ги свърже с глобалната митологема на Българското възраждане - политическото освобождение, както и с не по-малко значимата за момента църковна борба. Както видяхме, Ригас предложи неконвенционално решение, възлагайки на географията ролята на историята, но в периода на изграждането на новата гръцка държава, особено след лансирането на Мегали идея през 1844 г., тази роля, точно (и предимно) в качеството си на "политическа пропаганда", се поема освен от същинските история и география, още и от художествената литература и периодичния печат, от всички обществени, политически и културни институции, въобще с всички средства, с които държавата разполага за моделиране на необходимото национално културно и политическо съзнание. Раковски знае много добре, че същото се прави и в Сърбия и Румъния (а ние знаем, че в Албания, където възраждането закъснява най-много, то се повтаря и чак през първите десетилетия на 20. век) и тъй като задължителният държавно-творчески рефлекс на модела не му оставя алтернатива, неизбежно намираме историческите му "бастиони", позиционирани освен в специализирани исторически студии, като "Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму", "Българский за независимо им свещенство днес възбуден въпрос и нихна народна черква в Цариград", "Български вероизповеден въпрос с фанариотите и голямая мечтайна идея панелинизма", "Българските хайдути", "Кърджалиите" и др., още и в опита за издаване на историческо списание "Българска старина", в бележките към "Горски пътник" (а и в самата поема, както и в други стихотворения), в диалога "Изтуплений дервиш", във вестникарски статии по различни поводи и т. н.41

Съгласно наложените от балканската практика типологически и институционално-креативни механизми на артикулацията на модела той отново няма друга алтернатива, освен да съчетае будителско-образователните функции на историята с национално-охранителните, включвайки ги в общата стратегия на битката, която принудително трябва да води на два фронта: Турция и Мегали идея. Пак според тези механизми, на историческите си изследвания той възлага три основни функции: първо - да докажат, че древните българи са "най-древни" (в другите балкански реализации на модела това са древните елини, "антично-средновековните" даки, подобните на тях по неяснота на произхода албанци и "старите" сърби); второ - да обосноват политическите претенции за откъсване от сюзеренитета на Отоманската империя на поредния пробудил се за независим държавен живот регионален етнос; и трето - в резултат на първите две функции - да "дезисторизират" историята, митологизирайки и подчинявайки я на съвсем конкретна съвременна политическа цел, "дезисторизирайки" и дезактуализирайки по този начин и самата балканска "византийска мечта", която в края на приказката постепенно ще бъде изоставена като ненужните дрипави дрешки на Пепеляшка.

Най-красноречив пример за третата функция е неслучайно и най-голямото му историческо изследване - "Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому, и сину му Асеню Второму". Подвигът на Асеневци, спасителите на България от византийско иго, предлага богат и продуктивен конотативен ресурс в условията на вече доста напредналия сюжет на фактически достигналата връхната си точка точно в годината на излизането на студията (1860) църковна борба, особено в контекста и на силовата интервенция на униятския проблем42. Едва ли Раковски би имал по-удобен повод, а и момент, да замахне право към сърцето на Мегали идея от възможността да срути мита за великата ("мегали") Византийска империя, която, както става ясно от изследването, българите са побеждавали не само когато са имали независима и могъща държава, но и когато са били поробени от същата тази империя. И ако ударът срещу античната част на огромния цивилизационен масив, който стои зад Мегали идея, е предварително обречен (подобен удар подготвя горе-долу по същото време и Пърличев в Охрид, опитвайки се да омаловажи в останалите в ръкопис в архива му критични бележки делото на Омир, Аристофан, Демостен, Херодот, Тукидит, Плутарх, Ксенофонт, Сократ, Платон, Аристотел и други старогръцки учени, писатели и философи)43, то самата Мегали идея се оказва реално уязвима.

Про - и антивизантийската битка, която, както виждаме, бушува в Марсовото поле на балканския културно-исторически модел още от първите контакти на гръцките възрожденци с идеите на Европейското просвещение, ни дава един от характерните примери за неизбежната (защото е органична) вариантност на артикулацията на модела в различните балкански страни44. Както вече беше споменато, философските основи на битката в гръцкото културно и прединституционално политическо пространство през 18. и в началото на 19. век се заменят в следосвобожденска Гърция от съображения, сред които надделяват в по-голяма степен политически, църковно-хегемонистични и икономически интереси, за да се стигне в края на 19. век до примирие, подчинено на общия национален интерес и продиктувано преди всичко от новите политически развития на Балканите. По обясними причини (не само исторически, а и геополитически - отсъствие на обща граница с Гърция) в Сърбия и Румъния този проблем почти не съществува или се проявява на несравнимо по-периферно равнище. Именно по историко-културни и геополитически причини обаче в епохата на Българското възраждане про - и анти-византизмът влизат във взаимоотношения, които по сложност са съизмерими само с тези в Гърция - още един аргумент да гледаме на гръцкото и българското участие в изговарянето на балканския културно-исторически модел като на вероятно най-репрезентативни.

Безспорната византийска културна доминация на Балканите, при това не само преди, а и немалко време след създаването (в общи линии върху нейни територии) на новите държави (сред които единственият значим опонент на старата империя е България, чиято писмена, църковна и административна култура се изгражда дълго време в сянката на тази доминация), както и сложната крива на взаимоотношенията между двете силни държави през целия средновековен период до падането им под турско робство, детерминира и аксиологизира за векове напред сложността и на про - и антивизантийския сюжет в българската културна, а през Възраждането и политическа, история. Вече нееднократно изтъкваните в научната литература обща цивилизационна съдба (политическа, културна и битова) през вековете на робството - обща религия в подчертано непривилегировано положение (с тенденция към сближаване между религията и народната култура, в резултат на което започва и обратен процес на връщане към езичеството), оскъдна писменост, запазена главно по църкви и манастири, почти тотално-компенсаторна роля на народната култура във всичките й прояви (духовни, материални и обичайно-правни, както и силни взаимодействия и сближаване на народните култури на подчинените народности), адаптиране в определена степен и към цивилизационните модели на поробителя (особено интензивно в средите на ислямизираното българско население в Родопите и другаде) - програмира в много голяма степен и спецификата на общия модел на предстоящата голяма именно цивилизационна промяна, която ще настъпи през 18. и 19. век в съдбата на балканските народи. Изживявайки едновременно просвещенските и "постпросвещенските" амбиции, както и възрожденските такива фактически като "поствъзрожденски" (защото го правят по същество в епохата на романтизма), балканските общества, подобно на бунтарите от "Буря и натиск" от края на 18. век, предпочитат Средновековието пред Античността като главен ментален трансформационен модел, защото той отключва пещерата със съкровищата на културния и политическия национализъм, който в нашите условия се оказва единственият пас-а-порт за преминаване на границата от Средновековието към Новото време. Парадоксите ще се увеличат, ако си припомним, че пък Волтер - трубадурът и символът на свободомислието и на Новото европейско време, обявява за най-голям враг на човешкия прогрес именно Средновековието и Църквата, а трийсет и петте тома на Енциклопедията излизат точно по Паисиево време (1751-1780 г.). Подобни парадокси може да предлага само нарушената историческа логика, а на Балканите, както знаем, най-често именно тя определя правилото. Поради това не изглежда странно например и обстоятелството, че едни от първите балкански просвещенци Евгениос Вулгарис и Никифорос Теотокис, в качеството си на придворни интелектуалци на Екатерина Велика, се превръщат след Великата френска революция от възторжени адепти на Френското просвещение в негови яростни врагове.

Спецификата на развитието на про - и антивизантийския сюжет в епохата на Българското възраждане се определя преди всичко от парадоксалното обстоятелство, че българската "византийска мечта" за възстановяване на някогашната своя независима и силна държава се сблъсква с "византийската реалност" на вековното господство на Фенерската патриаршия над християнското балканско население, господство, чието тежко икономическо и денационализиращо бреме се е усещало най-остро от българския етнос в империята, не само като най-многоброен, но, както вече стана дума, и като обект на отреагиране на незаглъхнали стари исторически комплекси. В българския случай балканската "византийска мечта" придобива иконния ипостас на някогашната независима и могъща средновековна българска държава (както Душановото царство в сръбския и Скендербеговата непобедима Круя в албанския случай), благодарение на Паисиевата история45, на Войниковите и Друмевите пиеси, на романтичната поезия на Чинтулов, Раковски, Славейков, Жинзифов и др., на Венелиновите, Априловите, Фотиновите и Палаузовите исторически екскурси, на Каравеловите повести, всъщност на почти цялата възрожденска книжнина. Немалък е приносът дори и на редица второстепенни "първи стихотворци", като Димитър Попски с неговата "Ода за Софроний", Христодул Костович - Сичан Николов с много популярната му "Похвала на древните болгаре и на отечеството им" и др.46

Причината за това е пак една от спецификите на общия модел, която отрежда и на Света гора изключително важната роля да генерира и митологизира почти идентичния български, гръцки, сръбски и пр. образ на "византийската мечта" като очевидно исторически неизбежен първи тласък в процеса на задаващата се също така неизбежна и коренна цивилизационна промяна в битието на балканските етноси.

Известно е, че важната роля на светогорските манастири в процеса на духовното и политическото възраждане на балканските народи се обуславя преди всичко от обстоятелството, че през петте века на турското робство Атон се превръща за тях в основен духовен и книжовен център, в най-голямата балканска средновековна библиотека, по сполучливия израз на Надежда Драгова. Преписани на място или донесени отвън, тук се съхраняват ръкописи както от ранното византийско средновековие, така и почти от самото начало на средновековната българска литература (9.-10. в.), а след 16. в. - и печатни книги. В манастирските книгохранителници се пази не само литературата, но чрез нея - и това е важно за нас в случая - и историческият спомен за времето, когато някои от балканските народи са имали големи и могъщи самостоятелни държави. Възкресяването на този спомен, независимо от някои съвременни несъгласия47, има (ако не за гръцкия, то поне за останалите поробени балкански народи) първостепенно значение в процеса на националното им самоидентифициране; в това, както се знае и както вече стана дума, се състои и главната разлика между Балканското възраждане и Западноевропейския ренесанс, за който е характерно връщането преди всичко към спомена за антични хуманистични и естетически архетипи. Или, ако трябва да използваме метафора - за да излезе от своето средновековие, на западния човек му бе достатъчно и само да се покачи на полусрутения Партенон, за да зърне колко красива и мъдра е била древната Елада, докато балканският човек по неизбежност трябваше да се покатери върху руините на някоя своя стара - пак средновековна! - крепост, да си представи пазената някога от тази крепост държава и да си помечтае за нея. Това обстоятелство обуславя и другите важни и известни отлики: антропоцентризмът (в центъра на всичко е човекът) на Западноевропейския ренесанс, който идва на мястото на средновековния теоцентризъм (в центъра на света е Бог) е съчетан в Балканското възраждане с етноцентризъм, поради специфичната съдба на поробените в Османската империя балкански народи, а балканските литератури на 18. и 19. век се явяват носители преди всичко на исторически и политически идеи, като техните автори се оказват първостепенни обществени фигури, не само духовни, но и политически водачи на своите народи. Затова и неслучайно дейността на трима от най-крупните български дейци от тази епоха - Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Бозвели - е най-тясно свързана със Света гора, и особено с манастирите Хилендар и Зограф, играли изключително важна роля в българската средновековна и възрожденска култура и история. Личността и дейността на всеки един от тях се явява съответно характерен знак на основ