Да започнем с Крум. Той нападнал византийската крепост Триадица (днешна София) навръх Великден през 808 година. Не могли християните да празнуват светлия празник. Страшният кан нахлул в града, избил целия гарнизон, след това погнал мирното население, квартал след квартал. Улиците се покрили с трупове, навсякъде горели пожари. Накрая започнал да срива крепостните стени, баните, обществените постройки... Загинала Триадица за втори път, след като хуните я сринали през 441 година. Тогава градът се наричал Сердика, римляните го кръстили така на името на първите му основатели – тракийското племе серди. Ние днес с огорчение виждаме колко малко е останало от великия в древността наш столичен град. Две могъщи културни империи са строили тук. Мислим си – турците са сринали всичко. Не че турците не са сривали, но и Крум е сривал. А защо му трябвало? Градът ставал български, дали му името Средец. Започнали да го изграждат наново, но не го докарали до древното му величие.
Известно е, че като червена нишка в историята ни минава сладката мечта на нашите сатрапи и катили да превземат Константинопол. Симеон например бил доста близко до осъществяването й. Когато кановете ни събирали сили и потегляли за поредната атака, щом нахлували в Тракия, първо задължително сривали до земята всички византийски градове, избивали населението и опожарявали огромни траектории.
Крум обаче не избил всички, взел малко заложници и заложнички. Тях заклал пред стените на Константинопол, а ромеите гледали ужасени от стените. Те изглежда си мислели, че времето на човешките жертвоприношения е минало. Но те са били християни, а Крум – жесток езичник. След ден-два византийците се опитали с измама да убият страшния кан, но не успели („метнал” се на коня и избягал) и той съвсем се развихрил.
Ето продължението на историята, разказана от Стефан Цанев по материали от византийските летописи:
„А гневът и яростта на Крум били титанични. Опустошил околностите на Константинопол, изгорил двореца Свети Мамант, минал по цялото крайбрежие на Златния рог, спуснал се край Златната врата и стигнал до Регион, опожарявайки къщи, манастири, църкви, дворци – всичко. Оттук българите се втурнали по северните брегове на Мраморно море, сривайки крепостите Атира, Силиврия, Даонис, Ираклея, Родосто, Панион, Апрос и много други. След това се спуснали по брега на Дарданелите, после се върнали назад към устието на Марица и тръгнали нагоре по тая река, рушейки всичко по пътя си... После паднали още крепостите Бурдизо, Димотика, Теодорополис, Теодосполис, Гариалас, Аркадиополис, Виза, Созопол, Вукелон, Скутарион и още 9 крепости, чиито имена не могат да се разчетат върху триумфалните колони, донесени от Крум в Плиска. Били избити стотици хиляди хора”.
В тези десетина реда се крият реки от кръв и нещастие. Разбира се, не трябва много да жалим византийците. Те се отнасяли към нас по същия начин. Смятали ни за варвари (каквито сме си били), знаели, че от дума не разбираме и са ни клали със същата жестокост. Понякога преигравали. Летописецът Михаил Сирийски пише, че педерастът Никифор (това е оня император, от чутурата на когото наскоро след това Крум пил вино), след като превзел Плиска, заповядал да докарат децата на българите и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене. И по-нататък: „Войската разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете (!) и одирала ремъци от слабините им (а животните мучели със силен глас и издъхвали), изколвала овцете и свинете...”
|