Вижте в детските книжки как художниците рисуват нашите владетели от Първото и Второто българско царство. Те са доблестни, красиви мъже, облечени във великолепни одежди. Обикновено имат големи, гладко сресани бради, на главата – красива царска корона с много злато и диаманти по нея. Погледът им е мъдър и спокоен – осъзнават огромната отговорност, която носят за бъдещето на нашия велик и благороден народ.
Такива ли са били обаче?
Непредубеденият човек подозира, че историята е мръсница. И не е далеч от истината. В нея нищо не е сигурно май. Не са били такива нашите канове, каквито ги рисуват по детските книжки. Ако четем историята ни, както се поднася по учебниците или по време на тържествени зари и чествания, оставаме с впечатление, че ние или сме водили освободителни и благородни отечествени войни или сме се бранили от вероломните нападения на византийския империализъм.
Не смеем да погледнем истината в очите, нашите историци пълнят книгите си с глупости и с откровени лъжи. Всички факти от нашата история са само за вътрешна консумация, навън никой не ни признава нищо – причината е, че сме слаба държава. Най-бедните в Европа сме, на самото дъно. Даже македонците, една пършива, измислена държавичка (но и те са по-богати от нас, всички са по-богати, а пътищата им са несравнимо по-хубави от нашите), ни се подиграват и се гаврят с историята ни. Какво остава за другите. Никой не ни признава дванайсетте Българии, дето уж ги имало. И че сме били уседнал народ, с чувство за държавно строителство. Че календарът ни е бил най-добрият в света. Че китайците срещу нас построили Великата китайска стена. Че сме най-старата държава в Европа, запазила името си. Че сме създали славянската писменост. (Това всички вкупом отричат и се смеят).
Още една дума за писмеността. Никой не ни признава 24 май, най-хубавият ни празник. А никъде по света няма такъв! И вместо да го направим национален празник, продажните депутати от Великото народно събрание избраха 3 март за национален празник. Всъщност това е рождения ден на руския император Александър II. Нарочно задържали подписването на Сан Стефанския договор с няколко дена, да станело на рождения ден на батюшката. А ние го направихме национален празник..
Да вземем напосоки един наш владетел, Кардам, и да видим какво пишат летописците (византийските) за него. Кардам разбил крепостта Маркези, пленил византийския император Константин VI, избил целия гарнизон до крак (обичаен навик на българите). Строил войската си в две редици, вързал императора с каишка като куче, накарал го да лази на четири крака между войниците и да му лиже подметките на ботушите. Стефан Цанев пише: “Това не му стигнало на нашия велик хан, ами взел, че си събул гащите, дивакът му с дивак, навел се и (да ме простят дамите) накарал аристократичния византиец да му целува задните космати части, пърдейки гръмовно в лицето му”.
Е, да се гордеем ли с Кардам?
Но пърденето в лицето на императора не е нещо сериозно, тук го посочвам само като любопитен инцидент. Става дума за нещо съвсем друго: За безумната жестокост, с която българите са разорявали огромни територии, сривали са до земята богати градове, избивали са цялото население (мъжете и децата веднага, жените – след изнасилването, разбира се), опожарявали са нивите и даже са изсичали овошките на сразения враг. Известно е, че така е постъпвал Атила, заради което си е спечелил прозвището „бич божи”. Българските канове не му отстъпвали по нищо, даже в много отношения го надминали. Страшно е да си бил съсед с такава дива и страховито жестока държава, каквато е била България тогава.