|
Ето откъс от романа:
ЗАВЕЩАНИЕТО
1. Гангстери
Археологът Иван Наумов се събуди от мучене на параход. Протяжният вой го стресна, той се изправи и застина в койката си. В каютата цареше мрак. През кръглия люк нахлуваше пулсиращо сияние от неоновите лампи по виенското пристанище.
Археологът измъкна под койката малък сак и го отвори. Допирът с твърдата плът на обвитата в кожа свещена статуетка го успокои. Бе сънувал, че му я задигат. Родолфо го предаваше на гангстерите, прелъстяваше Тереза и офейкваше със златния идол. Жалкият му подлец!
Археологът се усмихна в тъмното, но сърцето му остана свито. Тялото му още вибрираше от кошмара н внезапното събуждане. Тръсна глава. Тереза спеше в съседната койка. Той чуваше равномерното дишане на жена си и различаваше в полумрака висящата й от леглото бяла ръка. Милата, забърка я в тази каша. Иван Наумов изпита страх. Ням, изсмукващ силите страх от предстояща опасност.
Часовникът му показваше полунощ. Оставаше половин час. Чувстваше се замаян, като вцепенен от съня. Вън речната вода плискаше в борда на парахода, само на половин метър от люковете на трета класа, в която пътуваха.
Мястото на срещата се намираше на яхтеното пристанище. Яхтата “Сатурн” щеше да пристане на седми понтон пет минути преди уречения час. Не можеше да я сбърка! Безпокойството му нарастна. Ако му свиеха номер? Той си представи как го пресрещат и му задигат статуетката. Невъзможно! Беше уверен, че е предвидил всичко. Ребис го закриляше.
Археологът измъкна от сака статуетката на двуполовия бог, разпови я от фината кожа и я постави върху масата между двете легла. Златното божество засия на неоновата светлина, нахлуваща през кръглия люк. Статуетката притежаваше магическа сила, в това нямаше съмнение. Всички древни извори го твърдяха, а Иван Наумов го установи от собствен опит. Освежаваща сила. Точно така. Идолът излъчваше енергия. Но кой знае защо, сега археологът изпитваше страх. Стресът го караше да се поти. Нямаше търпение час по-скоро да приключи всичко.
- Мили?
Гласът й го стресна. Той пъхна обратно статуетката в сака и вдигна глава. Жената се подпря на лакът в койката си и го погледна с големите си блестящи очи.
Той се изправи. Плещестата му фигура запълни тясното помещение на каютата. Тереза скочи от леглото и обви ръце около врата му. Искаше да го последва, но той й отказа. Не си струваше риска.
Тя изглеждаше прелестна по нощница, с разбъркани, тъмни коси и той я пожела. Жената настояваше шепнешком. Мъжът поклати отрицателно глава. Мислеше си, че животът му губи смисъл, ако се провали. Той се сети за сина им, който обожаваше приключенията. Бяха го оставили на няколко хиляди километра надолу по течението, в ръцете на една смахната старица. Сърцето на археолога се сви.
- Помисли за Давид... - рече глухо той.
Тереза настоя, че ако го убият, нито тя нито детето ще преживеят загубата му. Представителите на Фондацията го бяха предупредили. Той я попита какво предлага, сякаш искаше да се остави да го убеждават.
Първоначалният им план изглеждаше по-адаптиран за новосъздадената ситуация. Иван тръгваше напред с фалшивата статуетка като примамка, Тереза изчакваше с оригинала развитието на събитията в сянката на контейнерите. Ако го нападнеха, викаше полиция. От офисът на бреговата охрана се виждаше яхтеното пристанище. В противен случай, щяха да извършат размяната и да приберат парите.
Иван Наумов кимна утвърдително.
Двамата напуснаха каютата си, прекосиха палубата и слязоха на кея. Вахтеният хъркаше като заклан до леерите и не ги видя. Мъжът и жената прекосиха Мескико плац, всеки със своя малък сак в ръка. Във всеки сак лежеше по една статуетка. Една истинска и една фалшива. Зад гърба на двамата съпрузи, една сянка се плъзна по трапа и ги сподири в нощта.
Те стигнаха до контейнерите и се запромъкваха в тясната просека между стоманените им туловища. Наредените един върху друг очуканите ръждиви паралелепипеди образуваха истински лабиринт, в който се оправяха само плъховете и машинистите на кранове, чиито черни винчове сега стърчаха неподвижно в осветеното от мощни прожектори нощно небе. Когато се изравниха със сградата на бреговата охрана, Иван Наумов се раздели с жена си и продължи сам напред. Тереза се прикри в сянката на контейнерите като не го изпускаше от очи. Една сянка се приближи зад гърба й, жената се обърна, но не различи нищо в непрогледния мрак.
Срещата с представителите на Фондацията трябваше да стане на яхтеното пристанище. Щяха да ги чакат на яхта “Сатурн”. Дори Мафията да подушеше намеренията им, рискът от стълкновение беше минимален. Така му обясниха представителите на Фондацията основанията си за мястото на срещата. Вчера на път към сградата на Фондацията на Табор щрасе, двама го проследиха. Те можеха да се окажат ченгета и убийци с еднакво голям успех. Когато разказа за тях на представителите на Фондацията, предложиха му среща на яхтата, за да избегнат риска от повторно минаване през града. Сега се питаше дали не беше сбъркал?
Фондацията беше фасада на едно от големите международни секретни общества притежаващо офиси в целия свят. Като всеки учен ексцентрик, Иван Наумов изпитваше скепсис към всякаква колективна изява. За него единствено важен оставаше личният път в посвещаването. Затова не беше член на никое тайно общество. Беше прекалено горд, за да се подчинява на заповедите на какъвто и да е орден. Но емоционалните му резерви нямаха нищо общо с рационалните му познания на учен, специалист по антични мистерии. В края на краищата, той познаваше техните секретни ритуали на посвещаване по-добре от самите тях. Затова реши да им се довери. Питаше се дали не направи грешка?
Иван Наумов вървеше по кея с напрегнати сетива. Единственото му оръжие беше оловен бокс в джоба. Изглеждаше истинска лудост да се навира сам в устата на вълка. Предаването на статуетката трябваше да остане в тайна. Прекалено голяма беше силата на андрогинния бог! Затова се съгласи с тази потайна размяна. Ако Фондацията му отпуснеше уговорената сума, за да продължи издирванията си при пълна дискретност, той щеше да им остави в залог Ребис. Такова беше условието. Във всички случаи Фондацията печелеше. Стойността на Двуполовия многократно надхвърляше стоте хиляди долара, които получаваше за експедицията. Ако го измамеха, убиваха “златната кокошка”, а една институция от този ранг не би рискувала реномето си на дребно. Без неговата помощ, те никога нямаше да доберат до златния град...
Иван Наумов напускаше лабиринта от желязо, когато двама изскочиха от сянката на контейнерите. Археологът стисна оловния бокс в джоба си и се хвърли напред. Двайсетина метра по-нататък гора от мачти се поклащаше приветливо на кея. Двамата го нападнаха едновременно. Иван Наумов запокити сакът с фалшивата статуетка в лицата им, изкрещя и се гмурна през урагана от удари, които заваляха отгоре му. Въоръженият му с бокс юмрук срещна нечия челюст. Нещо изсвистя и археологът почувства режещи остриета в тялото си. Удар с палка го повали. В нощта отекна женски вик. С последните искри от съзнание Иван Наумов помоли Ребис да запази жена му от убийците.
Когато чу крясъкът на мъжа си, Тереза хукна към офиса на речната охрана. В тъмното, някой я повали и изтръгна сака с оригиналната статуетка от ръцете й. Жената падна по очи и изпищя. В същия миг гангстерите дотърчаха и я хлопнаха с палка по главата. Те хвърлиха безжизнените тела на двамата съпрузи в малка камионетка и напуснаха района на пристанището.
След час, сребрист мерцедес с виенски номер спря пред разкошна вила в тежкарско предградие на австрийската столица. От мерцедеса изскочиха двама костюмирани мъжаги, които изпълняваха поръчкови убийства за силните на деня.
Домакинът, подпухнал старик с балкански мустаци и корем като бъчва, ги прие по чехли в кухнята. Очите му светеха като въглени. Върху двуметровата кухненска маса от орех имаше бутилка ракия и чаши. На стол с висока облегалка седеше повехнал мъж с посивели бакенбарди и лице на антиквар. Дебел телохранител с рязана пушка на колене дремеше на скамейката до вратата.
Щом влязоха, двамата убийци погледнаха към дебелия с пушката. След това поставиха върху голия плот на масата малък сак. Шкембестото старче им направи знак да го отворят. Единият измъкна статуетка и я размаха като футболна купа пред очите на запалянковци. Мъжът с посивелите бакенбарди погледна въпросително фолклорния мустак с огнените очи, сложи си часовникарски окуляр и взе статуетката в ръце. Няколко минути се оказаха достатъчни, за да прознесе присъдата си.
- Фалшификат, господин Раков - обяви експертът със сухия си, но иначе дълбок глас.
Старчето попита двамата убийци за съдбата на жертвите. Обясниха му, че са на сигурно място според уговорката. Но трети човек избягал към кораба. Старецът започна да ги псува поголовно на майка. Без да се смущават от грубостта му, двамата попитаха как да постъпят с мъжа и жената. Те бяха професионалисти, не искаха улики зад гърба си.
- Извикайте Кръв от Париж - заповяда старецът - само той може да ни измъкне от тези говна.
И той показа вратата на двете мутри.
- Кръв е изрод - обади се дебелият телохранител с пушката, който дремеше досега.
Старчето му изрева да си затваря човката, сякаш се караше на напълнило гащите дете. После добави по-меко, че ако и този път Кръв се осере, Дебелият може да го погъделичка ректално с големия си патлак. Онзи млясна замечтано.
- Лучше обосратьса чем недосрать – заключи Дебелака с любимата фраза на руските гангстери, с които работеха и отново задряма.
В тъмнината на подземието, в което ги хвърлиха, Тереза и Иван Наумови бавно идваха в съзнание. Лежаха в локва кръв върху бетона със завързани ръце и крака. Със запушени уши, очи и уста като живи трупове. Не знаеха дори, че са един до друг. Но мислите им бяха едни и същи. Те отчаяно се връщаха назад към онзи ден, когато преди две седмици бяха заминали. И се питаха дали някога ще видят отново детето си и дали имаха право да постъпят така.
2. Полковник Кръв
Телефонът разбуди полковник Канторджиев наречен Кръв в два часа след полунощ. Вън валеше. Дъждовната вода се стичаше по стъклото на мансардата, зад което луната висеше като нахапан камамбер над тъмната начупената линия на парижките покриви. Гласът на дебелия телохранител на генерал Раков извади от вцепенението бившия агент на българските тайни служби и го накара да наостри уши. Предлагаха му работа. Две тела. Още сега! Веднага!
Дебелият му изпръхтя адрес и смътно му загатна същината на мисията като не пропусна да му напомни какво го чака ако сбърка конците. Държеше се арогантно, сякаш даваше заповеди на последния просяк, а не на елитен убиец от кариерата. После затвори без да му остави време да зададе въпрос.
Кръв или както му викаха още Кантор, постави обратно телефонната слушалка на мястото й и погледна часовника си. До първия полет за Виена оставаха пет часа и половина, но ако тръгнеше с кола за същото време той щеше да пристигне на уреченото място. Това означаваше да шофира 1000 километра със средна скорост 200 км в час и му спестяваше поне два часа. Пътуването щеше да го зареди с енергия, да му даде тласък... Чакаха го две тела.
Той седна в кревата, в който допреди малко дремеше с дрехите, и механично огледа голата стая, в която масата и стола допълваха оскъдната мебелировка. Извади дълъг автоматичен нож под възглавницата и го закрепи с гривни на лявата си ръка. После напусна квартирата си като привидение. Вратата се хлопна силно зад гърба му докато полковник Кръв потъваше надолу в тъмното омирисано на пържени чушки и чесън стълбище, в което негърската музика гърмеше дори в този час на нощта.
Вън дъждът валеше като из ведро. Кръв направи няколко бързи крачки и се вмъкна в колата си. Сивото порше отвори очи и изрева. Светлинните му снопове пронизаха плющящите струи на дъжда, колелата му се завъртяха и го понесоха из пустия град. Кръв прекоси затънтения край на 18 район на френската столица, в който живееше, зави надясно по улица “Кардине”, изскочи на булевард де Курсел и за броени минути достигна подножието на Триумфалната арка. Не можеше да устои на изкушението да напусне Париж през оста на Слънцето. Бордовият компютър вече му даваше информация за предстоящата мисия. Той достигна площад Етоал, на който се издигаше Арката – врата към Отвъдния свят. Последната врата на Запада, както още я наричаха. Дванадесет булеварда тръгваха от този площад във формата на звезда и на всеки един от тях отговаряше по едно божество. Но Кръв имаше нужда от тринадесетото.
Въпреки проливния дъжд и късният час, около Триумфалната арка препускаше поток от коли. Бившият агент нахлу в металния водовъртеж с много газ, направи почти пълен кръг и зави по Елисейските полета. Най-известното авеню на света носеше едно от имената на Ада. Там, където Кръв отдавна се готвеше да попадне. Адът на героите, тези, които бяха заслужили да бродят в най-реномираното поле на Хадес, след като се бяха простили геройски с живота по бойните полета на славата. Ирония на съдбата. Днес тук на земята, в столицата на Европа, “Елисейските полета” се бяха превърнали в Рай за най-богатите тумбаци на планетата. Новите герои на нашето време.
Кръв се засили на светофара пред Гран Пале, профуча на червено и наду към площад Конкорд, в чийто център стръчеше обелискът на Рамзес Втори. Приличаше шиш на гигантски слънчев часовник. Сивото порше зави надясно и се гмурна в тунела, който извеждаше на крабрежната магистрала. В ляво оставаха градините на Тюйлери. В дъното, Кръв забеляза мрачния силует на Лувъра с настръхналите си монументални комини. Къщата на Хермафродита. Всички детайли от загадката на човешкия живот бяха неразривно свързани в Париж, но връзките ставаха ясни само за посветените. Градът построен по образ и подобие на Небесния Йерусалим пазеше ревниво своите тайни от профаните. Кръв смяташе, че е проникнал в някои от тях, въпреки че не беше посветен. Не беше посветен само в общоприетия смисъл на думата. Не принадлежеше към никое тайно общество, но беше открил път към своя Бог и редовно му принасяше жертви. Човешки жертви. Той се усмихна в мрака. Какво не би дал, за да види отново лицето на бившия си психоаналитик Зилби. Две тела го чакаха в едно подземие на 1000 км оттук. Две тела, които щяха да му позволят да се докосне до Андрогинната енергия. Той настъпи докрай педала на газта и сивото порше като истински звяр загълта километрите на изток по магистрала А 4.
Пет часа по-късно, Кръв спря очукания си спортен автомобил до запустял склад на 20 км от Виена на брега на Дунав и слезе от колата. Дебелият телохранител на Раков му беше съобщил, че две тела го чакат на обичайното място в подвала. Тлъстакът добави, че му принадлежат изцяло и смътно му нахвърли проблем с “някаква статуетка”. Жалък неграмотник! Докато си припомняше гевезливия му глас, Кантор се запита дали някога ще му падне случай да разфасова задника на това хюмне.
Някогашният изпълнител на специални поръчки на българските служби за сигурност се плъзна покрай стената на склада и достигна малка желязна врата, която отключи. Още се чувстваше замаян от новината. Той се огледа и се спусна по бетонни стъпала в подземието. Не бързаше. Движеше се безпогрешно в мрака. Тежките му обуща скърцаха по бетонната настилка на коридора. Агентът отвори втора метална врата в дъното и веднага усети миризмата. Вонеше на уплашена до смърт жена. Той различи две сгърчени тела на пода. Жената се размърда. Далеч в мозъка на Кантор прескочи искра. Нищо не можеше да му достави по-силно удоволствие от страха, който ги караше да изпитват. Страхът и вкусът на кръвта. Ужасът им се явяваше признание за работата му. Изпитваха преклонение пред чудовището, в което се беше превърнал, за да ги впечатли. Отказваха му любовта си, но не можеха да го лишат от страха си. Такъв беше парадоксът на човешката природа. Кантор обичаше негативните чувства поради простата причина, че не бе в състояние да изпитва каквито и да било чувства. Емоционалният му апарат бе закърнял и само голяма доза отрицателна енергия можеше да го възбуди. За него страхът бе доказателство за обич. Единственото доказателство, че още съществува. Че е жив човек. Не робот.
Той приближи двете тела на пода и впи очи в тях. Лежаха един до друг сякаш да си шепнат в тъмното. Какво имаха да си кажат толкова? Мъжът почувства присъствието му и вдигна глава. Излъчваше остра агресивна миризма. Кантор го ритна с тежката си обувка. Мъжът изпусна глух стон и се присви. Кантор застана на четири крака и се отпусна върху жената. Тя се замята, но той не бързаше. Щом забиеше зъби в плътта й щеше да я укроти. Мъжът хриптеше ужасно и Кантор изпита удоволствие, че ще изсмуче кръвта на жена му в негово присъствие. Той потърка тялото си в нейното, но не изпита наслада от топлата плът на жертвата си. Страхът, който излъчваше от всяка нейна пора, го опияняваше.
Той притисна главата й да не се върти и захапа устните й. Жената се мяташе, виеше като животно, но воят звучеше като райска музика в ушите на Кантор. Кръвта, която се процеждаше в устата му имаше вкус на скъпо вино. Докато я гълташе на малки глътки, Кантор изпита радост на познавач. Ако живееше в свят на вампири, той сигурно щеше да се издигне като личен дегустатор на вампирския монарх. Но той живееше в общество на прости кръвопийци и нямаше кой да оцени извънредния му талант. Кръвта беше книгата на вековете. Кръвта носеше информация за минали събития, като разшифроваше нейните кодове, той можеше да научи тайните на жертвата си.
Той изгриза устните на жената и ги сдъвка, за да увеличи притока на кръв в устата си. Техниката му на смукане бе бавна, но смяташе по-изискано да разкъса устните, отколкото да смуче направо от аортата като трансилвански селяндур. Предсмъртната целувка подготвяше жертвата за далечното й пътешествие в отвъдното.
Жената утихна. Кантор разкъса със зъби кожата на врата й и се гмурна в мислите й. Трябваше да приключи бързо с нея, за да се занимае с мъжа й, миризливеца. Той почти съжали, че няма да успее да изсмуче до капка това прекрасно тяло, но го чакаше спешна работа. През обилно нахлуващата в устата му кръв той се понесе към тайните на жената, проникна в съкровените й мечти, надникна в кътчетата на душата й, разрови дори в онези тъмни ъгли на подсъзнанието й, зад чиито черни врати с дебели катинари, самата тя никога нямаше да проникне. Всичко, което научи опираше до две неща: едно момче и един бог в града на Андрогина.
Поздрави
|
Re: Бре?! Какви павликяни, какви пет лева? [re: ДeдoBиToдЪp]
