В предната си реплика имах предвид само времето след 1989 г.Но проблема с привичната склонност на елита на българската историческа колегия да се поддава на извънаучен натиск и конюнктури датира още от времето на преминаването й от романтизъм към модерни научни начала през втората половина на ХІХ век или както пишеха доскоро/възможно и сега ?/от около 60-те години на ХІХ век доколкото по традиция този преход се свързва с името и научното присъствие в историческата ни наука на руският професор от български произход Марин Дринов и първият му научен труд -"Поглед връх произхожднието на българский народ"/1869 г/.

Сиреч още хронологията показва,че се касае за проблем с около 130 годишно развитие ,погледа върху който едва ли би могъл да бъде представен така както следва във форума,поне поради една причина-все пак това е интернет и телефонния брояч отчита импулси ....

Както и да е нека насочим вниманието си към КОНЮНКТУРА ПЪРВА-
1878-Първата световна война

През този период от почти четиридесет години ,присъствието на българската историческа наука в националното ни общежитие и държавно развитие е подчинено и доминирано от оказалата се фикс идея,че най-големият национален идеал завещан от Възраждането -обединението на българите в една държава-,може да се извърши в общност и/или/съдействие на славянските и православни държави

Събитията от 1912/1913 г.показват пълната нереалистичност на тази идея -световния център на панславизма и православието-Русия-,за която панславизма и православието са само елемент от имперската й политика в Източна и Централна Европа съвсем нагледно показва през тези две решаващи години,че други са нейните истински приоритети и фаворити на Балканите и истинските й стратегически цели към началото на ХХ век в субконтинентален и регионален план изключват още по принцип всякакво реално съдействие за обединение на българите в единна държава.

Естествено геополитическата конюнктура към 1912/1913 г.е по-сложна защото при подготовката за Първата СВ на Балканите се преплитат интересите и на другите Велики сили противници и съюзници на Русия,както и тук играят своята роля грешки на българското политическо ръководство след 1894 г.върху които ще се спра специално макар и накратко.

За мен времето между 1878 и до 1912/13 година е етап от Възраждането
дори и от чисто формална гледна точка.Все пак едва през 1908 г.България става суверенен политически субект.
Към 1912 г.България е първостепенна държава на Балканите не само поради политическата си тежест но и което е по-важно ,по икономически растеж и статус.Това лесно може да се провери,без да се ровим в специализираната литература,от книгата "Балканската война 1912-1913 г."издадена през 1961 или 1962 г.с автор комуниста и съветски военен възпитаник генерал Иван Кинов,началник на ГЩ към това време и следователно човек който изобщо не може да бъде обвинен в симпатии към капиталистическа България от времето на измисления "великобългарски шовинизъм"

В разделите "икономическа подготовка за войната""и "състояние на въоръжените сили" ген.Кинов дава достатъчно информация както за България/информация заета основно от също така достъпният Статистически сборник за Царство България- 1911 г/,така и за съседите й,които показват че по икономически,финансови,военни и др.под.показатели България стои на първо място между всички съюзници и противници от двете Балкански войни- Сърбия,Гърция,Черна гора,Турция и Румъния.

Накратко казано със своята близо 600 хилядна и модерно обучена и сравнително модерно въоръжена армия,България би спечелила втората Балканска война която поставя края на Възраждането.
Проблемът е там,че националният консенсус за необходимост от постигане чрез оръжие на най-големия възрожденски идеал като реализация почива на компрометираната идея за постигане на идеала в съюз на славянски и православни държави създаден и доминиран от Русия.
Моля да обърнете внимание,че нито мога, нито е редно с закъснение от 90 години да предлагам алтернатива от сферата на историческата фантастика.

До тук аз само излагам фактите и ще обърна внимание на още един от тях ,който е сравнително малко известен -през 1908 г.Русия едностранно денонсира военният договор с България сключен ,мисля през 1903 г.,съгласно който Русия автоматично следва да обяви война на Румъния,ако същата нападне България.

До есента на 1912 г.българското политическо ръководство и обществен елит има на разположение ЧЕТИРИ години за да обмисли и оцени значението на този изключително важен акт на Русия ловко и по азиатски маниер поднесен на България от Азиатският департамент на руското външно министерство във време на еуфорията около обявяването на държавната ни независимост.

НО ТОВА НЕ СТАВА ! Вместо това идва ред сключени с явното и тайно съдействие на Русия , несмислени договори , съглашения и конвенции с бъдещите съюзници-противници ,с които още преди войната русофилските правителства компрометират позициите на България относно резултатите от евентуална война с Турция.
Очевидно тук своята роля са играли и други фактори,между които не на последно място отсъствието на продължителен политически и статегически ориентиран държавнотворчески опит на елитарно равнище,предвид изминалите едва малко повече от 30 години от 1878 г.
Просто е нямало време да се натрупа подобен опит,виждания и умения.

Но това е само част от обяснението за едно състояние на държавния ни и обществен елит,за една реалност в ценностната система на българският народ ,чиято крайна еманация има измеренията на фамозната глупост излязла от устата на един тогавашен държавник-"МОЯТА ПОЛИТИКА СЕ ПИШЕ В ПЕТЕРБУРГ".

Това наистина забележително изявление ни показва дълбоката убеденост на АКТИВНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ на българския народ,възпитани след 1878 г.,че каквото и да стане в една война за обединение,Русия ще бъде с България.

На фона на тази всеобща убеденост очевидно остават незабелязани или лекомислено се игнорират факти като тези ,че години преди това руските консули в Македония застават на страната на сръбската пропаганда че в Русия излизат книги посветени на историята на "румънският" народ и много други още факти които показват че към началото на ХХ век, Румъния заедно със Сърбия са истинските фаворити на Русия на Балканите.

Но лекомисленото игнориране на определено ясния и очеваден червен сигнал за това,че имперската политика на Русия е окончателно преориентирана срещу изконния идеал и национални интереси на България,какъвто е от всяка една възможна гледна точка акта на денонсирането на договора срещу Румъния през 1908 г. ....унизително-сервилната фраза на българският държавник....серията от несмислени договори и конвенции ?

За мен всичко това показва,че към тези времена вярата в Русия,славянството и православието като панацея ,са достигнали равнището на абсурда,до равнището на национална психоза,от която не правят изключение никоя българска "класа,пол,занятье ".....дори и тесните и широки социалисти,поне ако съдим от многобройните свидетелства ако не за ентусиазма им то за добросъвестното изпълнение от тях на воинският им дълг през войната.

И тук е време да насочим погледа си към темата и всъщност един от основните проблеми в историята на третата българска държава-податливоста на историческата ни наука към извънаучната конюнктура.
Тя е фундаментална обществена наука и това й значение отдавна е известно от десетки сентенции , мисли и мъдрости надживяли времето и конкретната ситуация при която са изречени и формулирани.

НО това което е по-малко известно,съвсем неизвестно или учудващо се игнорира е,че за всяка национална историческа школа е от изключително важно и съдбоносно значение какъв е нейният отговор на въпросът за историческите начала върху които почива историята на народа и държавата ,чието име тя носи и от чието име тя съществува като специфичен дял от световната историческа наука.
Това е така,не само защото съвсем естествено по историкохронологичната ретроспектива този въпрос е приматен по тематика и проблематика за всяка национална историческа школа.
Но това е така защото САМО научно обоснования и издържащ проверката на времето отговор на този приматен въпрос има аксиоматичното значение на фундамент върху който се формулира концепцията на съответната школа за изпълнение на мисията на историческата наука като фундаментална обществена наука.Останалото в тази концепция е общо взето въпрос на технология на изследователския процес.

Нека видим как стоят нещата около тази най-важна задача за историческата ни наука през ХІХ-началото на ХХ век.
Азбучна истина е,че българската историческа наука още от романтичния й период и особено през Възраждането преди 1878 г.СЪВСЕМ ОТКРИТО е възпитавала българският народ в един краен пиетет към славянството и православието И КОСТВЕНО към представата за Русия като защитник" без страх и укор"на славянския български народ ,създал първата славянска държава и дал на "вси славяни книга да четат"

В този дух са били възпитавани първите ни държавници след Освобождението и тази традиция продължава и за следващите поколения /не само държавници / след 1878 г.,когато младата българска историческа наука получава възможноста да изпълнява в пълен обем своята високоотговорна мисия на фундаментална обществена наука.

Едно само доказателство-отпечатаният през 1881 г.учебник по българска история на С.Бобчев който до първата световна война се учи в гимназиите,сиреч на елитарно за времето равнище.
Този учебник е едва ли не пълен преразказ на Иречековата История на българите от 1875 г.в която на свой ред се утвърждават фундаменталните постановки на М.Дринов за историческите начала на народа и държавноста ни от 1869 г.
-идеята за славянския облик на българският народ поради произхода му от "огромно славянско море" и случайната му среща с незначителна ордица от неясни по произход Аспарухови българи,произхода на които НЕ ПРЕДСТАВЛЯВА ИНТЕРЕС за историческата ни наука поради ефимерното
им историческо значение .
-идеята за възникване на Българската държава на Балканите от едно първоогнище в Сев.Добруджа и относително бързото и разширяване по пътя на експанзия на юг,югозапад и запад в огромното "славянско море"

Би ли могъл при възможностите и натрупванията на науката към 60/70 години на ХІХ век Дринов да има друг поглед,респективно друг отговор на приматния въпрос за народностните ни и държавните ни начала ?

Отговорът е да !
1/защото твърде отдавна в историческата наука е налице алтернативен поглед върху произхода на българският народ:
А/ неславянски народ който се славянизира в своята история на Балканите.
Б/ славяни които случайно са получили етнонима си от неславянски народ.

2/В историографията преди 1878 г.се обръща внимание на българско присъствие в Панония като второ огнище на българщината/С.Палаузов/

Но както видяхме предпочитанието на Дринов е в полза на А -за народностните ни начала и изключва 2 -като имаща значение за възникването на държавноста ни.
А точно тези възгледи са едно модифицирана към 60-те години интерпретация на възгледите на руската наука за произхода на българите от началото на ХІХ век ,срещу които традиционно се противопоставят поне по отношение на алтернативата за народностния ни произход възгледите на западни исторически и ориенталистични школи.

Би ли могъл В.Златарски и другите представители на второто поколение на историческото съсловие от края на ХІХ -началото на ХХ век да не споделят ИЛИ ПОНЕ ДА ЗАПОЧНАТ ДА СЕ СЪМНЯВАТ в фундаменталните идеи на М.Дринов заети от руската историческа школа ?

Отговорът е да !
1/Защото през годините на т.н."бел епок"след края на френско-пруската война европейското и световно геополитичеко равновесие продължило до 1914 г.има за специфичен резултат за различните области на науката възможноста да се извършат целенасочени полеви изследвания в онези региони в Евразия в които следва да се търси вероятната прародина на българите според историческите извори.

2/Към началото на ХХ век се обуславя интердисциплинарният метод който дава твърде добри възможности за изследване на сложни и сложно предпоставяни въпроси като този за произхода на българите.

Накратко казано към края на ХІХ-началото на ХХ век са налице натрупвания и възможности в науката които ПОНЕ поставят въпросът за евентуалният индоевропейски произход на българите и локализирането на тяхната прародина в същите региони където я търси през 50-те/60-те години на ХІХ век,самоукът Г.С.Раковски.

3/Защото получилия историко-ФИЛОЛОГИЧНО образование М.Дринов ВИНАГИ РЯЗКО Е ВЪЗРАЗЯВАЛ срещу делитба на славянските народи в която има ЮЖНИ СЛАВЯНИ,което отношение впрочем се споделя и от други-Х.Ботйов/
До края на своя живот за Дринов има само ИЗТОЧНИ и ЗАПАДНИ славяни,а заселилите се на Балканите славяни СТАВАТ ЮЖНИ ТУК В НОВАТА СИ РОДИНА -НА БАЛКАНИТЕ !

Но както единият така и другият,всеки по своему остават до край верни на своите възгледи за народностните ни и държавни начала,формрани под влияние на руската историческа историческа школа,на която са възпитаници и под влияние на обществената среда в която са се формирали като личности-вяра в Русия и славянството като изключителни фактори за постигане на националния ни идеал от Възраждането в периода след 1878 г.

М.Дринов,поради своето НАУЧНО ПРЕНЕБРЕЖЕНИЕ изобщо към въпросът за произхода на старите българи въпреки своето историко-филологично образование ДО КРАЯ на живота си през 1906 г.НЕ НАМИРА ЗА НЕОБХОДИМО дори да се позанимае с Именник на българските владетели,за който знае още от 1866 г.сиреч ТОЧНО ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ !

В.Златарски не прави нищо повече по отношение на произхода на старите българи,освен да взима НАГОТОВО модерни.....НО И ТЕНДЕНЦИОЗНИ за времето хипотези на ЧУЖДИ учени и да стане автор на едно изнасилване на интердисциплинарния метод в трагикомичното си изследване върху Именника и календара.
Що се отнася до славянското начало тук той буквално приема панславистичната идеологема за обособяването на южните славяни още на север от р.Дунав.
Като цяло обаче научното присъствие на Златарски се отнася в междинната зона на прехода на историческата ни наука от една/първата/в друга/втората/конюнктура на извънаучно влияние върху историческата ни наука,която ще стане обект на вниманието ни утре.

За днес ще приключа с доказващата се от всяка една възможна гледна точка констатация,че след 1878 г. българската историческа наука ОТ ЕДНА СТРАНА ЗАПОЧВА ДА СЕ ДЕЗИНТЕРИРА ЗА МНОГО ДЕСЕТИЛЕТИЯ от проблема за произхода и прародината на старите българи,а от друга страна СЕ ПОКАЗВА КАТО ИЗВЪНРЕДНО ПОДАТЛИВА към аргументираната с идологемните постулати на панславизма хипотеза за южнославянския произход на славянския компонент в народноста ни.

И не случайно днес към началото на ХХІ век НЯМА НИТО ЕДНА ОСНОВНА ХИПОТЕЗА за произхода на българите ЧИЙТО АВТОР ДА НЕ Е ЧУЖД УЧЕН .
Не случайно,след глупостите сътворени от Златарски на тема южнославянство/произхода на комитопулите / през 1971 г.тогавашният професор Д.Ангелов по поръчка на БКП и нейните московски господари съчини "българският"принос за утвърждаване на несъстоятелната хипотеза за южните славяни.

Предполагам някъде тук е възможно да възникне въпросът-е добре в състояние ли са един-двама или в най-добрия случай,групичка историци да наложат своя поглед на обществото който да промени националната психоза по славянството като единствено средство за постигане на националния ни идеал от това време ?
Естествено че не ! Със или без възгледите на историците за ДРУГИ исторически начала за народа и държавноста ни,върналата се през 1894 г.в руската геополитическа орбита България едва ли щеше да избегне катастрофата от 1912/1913 г.
Проблемът който създава тяхното присъствие в науката между 1878-Първата световна война НЕ Е ТАМ ,че българските историци М.Дринов ,В.Златарски и др. НЕ СА предотвратили....като историци тази катастрофа.
Подобна мисъл естествено е повече от смехотворна.
НО ТЕ БИХА МОГЛИ ДА СТОРЯТ НЕЩО ДРУГО КОЕТО Е ТЕХЕН ДЪЛГ КАТО УЧЕНИ
-чрез едно зорко внимание и отчитане на научните новости и тяхното приложение в работата им ДА ПОДГОТВЯТ ПОЧВАТА ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ВСЕ ОЩЕ МЛАДАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЧЕСКА НАУКА В ПОДХОДЯЩ МОМЕНТ ОТ НЕЙНИЯ РОЖДЕН ПОРОК-ИЗВЪНМЕРНАТА ИДЕОЛОГИЗАЦИЯ И ПРИМИТИВИЗЪМ ПОД ВЛИЯНИЕ НА ПАНСЛАВИЗМА ВЪВ ФОРМУЛИРАНЕТО ОТГОВОРА НА ПРИМАТНИЯ ВЪПРОС ЗА ИСТОРИЧЕСКИТЕ НИ НАЧАЛА .

Но те не го правят,особено Златарски, и така точно годините на Първата световна война подготвят почвата за втората конюнктура на извънаучно влияние върху българската историческа наука в периодамежду двете световни войни.
В обобщение-българските историци от периода 1878-Първата световна война още чрез научно неиздържания и начално компрометиран подход към приматния въпрос за историческите ни и народностни начала показват че неволно, като жертва на една извънаучна конюнктура и волно ,като учени съществено съдействуващи за нейното перманетно възпоизвеждане фактически са изпълнили ФОРМАЛНО СВОЯТ НАУЧЕН ДЪЛГ !

За тях е единствената цел е била да докажат на всяка цена славянството на българският народ като функция на историческите му начала и ранната му история НО НЕ И ДА СВЕРЯВАТ непрекъснато своите възгледи по въпроса с възникващия ТОЧНО ПО ТОВА ВРЕМЕ комплекс от постижения и натрупвания в науката които ОЩЕ ТОГАВА поставят въпроса ПОНЕ ЗА ЕВЕНТУАЛЕН ИНДОЕВРОПЕЙСКИ КОМПОНЕНТ В ЕТНОГЕНЕЗА НА БЪЛГАРИТЕ.