|
Днес искам да говоря за футбол.
Или по-скоро да споделя моята принадлежност към един определен отбор и как се стигна до там.
Баща ми е от Левски. Още от малка си спомням как баща ми и приятелите му много емоционално преживяваха и победите, и загубите и вкъщи Левски беше номер едно. Майка ми разбира се беше също от Левски, защото ние жените сме така, зад мъжете си сме винаги. Аз също бях от Левски, защото тати е от Левски, а тати е най-добрият тати на земята. Проблемът беше, че аз имах и дядо. Дядо ми беше от ЦСКА. Това нямаше да е проблем изобщо, ако не ме пращаха да прекарвам цяло лято при баба ми и дядо ми в един град, в който изглежда всички подкрепяха ЦСКА и пиеха Астика. Или поне всички, които идваха на гости на дядо ми. Това си спомням от детството ми с дядо ми, както си спомням и че толкова много обичах дядо си, защото ме учеше да играя табла, шах, белот, сантасе, вист и бридж, че нямах нищо против да викам "Само ЦСКА!", когато ЦСКА вкараше гол. Обаче от това облъчване, което получавах цяло лято, после при завръщането ми в София ми трябваше време на адаптация да се върна обратно към Левски и именно в този период ми се е случвало да питам баща ми "Тати, ти защо не харесваш ЦСКА, аз харесвам ЦСКА също, защото са червени като доматите, а чушки и домати, който не яде, той голям не ще да порасте". Тоест, аз се опитвах да убедя баща ми, че той също трябва да харесва ЦСКА, те са витаминозни и един вид от малка се опитвах да продавам идеи на хората, сега това ми е работата. Та в детството си се лутах между Левски и ЦСКА, докато не срещнах първия си мъж. Бях на 17 и не ми пукаше изобщо тогава за отбори, пукаше ми само за гримове, дънки и диско. Той беше от Левски. И не само беше от Левски, но и ходеше на мачове. Реши да ме вземе с него веднъж. Не знам в кой сектор бяхме, защото не ме вълнуват буквите на секторите, само знам, че бяхме в най-голямото меле с най-злите фенове. И това не беше под козирката. Под козирката стъпих няколко години по-късно по съвсем друг повод, но тогава, когато бях в голямото меле, бях в сектора срещу козирката на Националния стадион. Вие кажете кой сектор е това. Всички псуваха около мен. Аз също казах "Да ти еба майката" веднъж, а после реших, че така момиченца не говорят и се примирих единствено да въртя ресните на шала около маникюра си. Също забелязах, че жените около мен бяха много мъжкаранести. Допълнително пях "Съдията педераст", това обаче ми хареса. На края на мача гаджето ми искаше да се изнесем възможно по-бързо, за да не ме набие или наебе някой в мелето. Та това ми е единственото преживяване в най-тъмно синята агитка на Левски и беше незабравимо. После съм била на няколко други мача, включително в други държави, но всичко беше много възпитано.
Обаче защо пиша всичко това. За да направя две изявления и за да задам един въпрос.
Изявление едно: От Левски съм.
Изявление две: Нас, жените, всъщност изобщо не ни вълнува кой ще вкара гол и как ще го вкара, но седим и гледаме мачовете с вас, за да споделим интересите ви, защото ви обичаме и просто защото искаме да сте щастливи в компанията ни.
А въпросът е: как да приема Световното като нещо повече от кастинг за манекени в къси гащета?
Редактирано от Eden Flamingo на 25.02.12 23:01.
|
Eden Flamingo и футболът
