Тука все пак е клуб за фотография и за да се престане веднъж завинаги с измишльотините ще ви разкажа истинската история за Ива.
Щото я познавам лично.
Даже е прекалено лично, за да разправям тая история, ама айде, от мене да мине, нали сме си свои хора, пък и в дискретността на повечето съм се убедил.
Та значи историята стана миналото лято, бях тръгнал на автостоп от Бургас за Варна да видя там един приятел. Застанах си на детелината срещу бензиностанцията на изхода на града и си взех една фанта, предполагах, че ще чакам дълго. То като бях и на 20 пак трудно ме качваха, може би вида ми не е на много надежден.
Видях я да идва още отдалече, на човек който няма друга работа, освен да пие фанта и да зяпа по колите, няма как готина фенка да не му направи впечатление още от спирката.
Дойде сякаш си беше тръгнала точно при мене. Попита ме дали имам нещо против да пътуваме заедно, щото я било страх сама, после си пийна от мойта фанта, а аз си помислих, боже, кой ги чука такива, сигурно само най-големите отличници.
Помислих си още куп неприлични неща, не предполагах изобщо, че само след петнайсет минути ще се сбъднат в каросерията на един камион, който караше чаршафи и одеала за някаква почивна станция.
Ива слезе преди мене, пътуваше до Обзор.
Нямахме много време да разговаряме, научих и името и това, че работи като касиерка не помня вече къде.
Следващите дни и седмици бях като болен. Не излизах, слушах едно и също парче и зяпах в една точка.
Тома Аквински казва да внимаваме за какво се молим, щото можело да се сбъдне. И щото много повече мъка били донесли сбъднатите желания, отколкото по несбъднатите. Преди мислех подобни изказвания за раннохристиянски простотии.
Не са.
Като политнеш твърде на високо, после връщането на земята е много трудно и мъчително. Всичко земно ти се струва, гадно, тъпо, сиво и безсмислено.
Но както и да е, да не ви занимавам повече с глупости, макар, че май-предстои най-голямата: реших, че трябва да и го кажа. Не знаех как. Нито къде.
По едно време мислех за обява във вестника, ама май нямаше да е най-удачното, то касиерките едва ли четат друга рубрика освен валутния курс.
Разрешението дойде внезапно и от само себе си.
Трябваше във фирмата ни да приведем една доста крупна сума от един клиент на друг. А парите за една нощ останаха при мене. Смейте ми се, обаче надписах един куфар със десетачки.
Това е то истинската история. Макар, че едва ли на някой му пука.
И хайде вече да не се отклоняваме от фотографските теми.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите