Не си спомням да съм задавала такава тема, но звучи хуманистично. Обаче сега се замислих - май не ми се е случвало да искам да постъпвам лошо. А на теб?

А често ми се е случвало да постъпвам добре към някого и поради това да наранявам друг. Сложни са тези неща, пък и близките как ще ги градираш? Някои поставят на първо място роднинската близост и са готови да предадат близки с друга кръв заради повелята на рода. Може да звучи архаично, но и днес го има. Други изпадат в другата крайност. Не знам кое е по-почтено. Честно казано, в такива случаи аз се водя по сърцето си и се старая да не преча на другите директно. За индиректното понякога май няма как.

Ако започна да мисля как моето щастие ще се отрази на щастието на близките на моите близки (случвало ми се е да се замисля), рискувам да им го подаря (и това съм го правила, но без успех и за двете страни - понеже подарено щастие не е щастие за никого), освен ако и те не се замислят за това как тяхното щастие се отразява на моето, ама такъв случай досега не е имало.

Това, което със сигурност знам е, че има много ситуации, в които се чувствам много, ама много добре, а после се оказва, че някой друг се е почувствал зле заради това, че аз съм добре. Има алтернативни ситуации, нека не се лъжем, и от тях можем да излезем добри само ако признаем правото и на другите на щастие (ей така, на чисто, независимо от разни формални измерители на човешката близост) и не им пречим директно, със съзнателни противодействия. За индиректното обаче не обещавам нищо и на никого. Желая щастието на другите - на тези, които не са ми близки - но то не ме удовлетворява дотолкова, че да се откажа от моето. А щастието на близките ми съвпада с моето, затова се стремя към него.

Да съм казвала, че не съм човек?