За чудене е наистина как е възможно държавата и ние като общество (медии, НПО, лекарската гилдия) да не успяваме да намираме решение за болестите на ума?!

Ако нямат никакви близки и наследници, които чакат да се гътнат, за да си получат наследството, да виниш държавата, че не се е погрижила.
Мъ, ако имат, каквито са поне 90% от случаите, какво ти е виновно обществото и държавата? Аз винаги съм живяла в апартаменти със съседи, с които бързо намирам общ език. И в общи линии, се знаем кой на какъв хал е, има ли нужда от нещо, ако възникне спешен случай, първо звъниш на съседите, нямаш ли близки под ръка да реагират на момента. Дебнем си възрастните самотни, правим им дребни услуги, оказваме им внимание, тревожим се за тях, помагаме, ако с нещо закъсат, но... можеш ли да осиновиш всички в нужда, които познаваш? Пък да им влизаш денонощно в положение, да изтърпяваш несгоди, причинени от тях за своя сметка. Щото, нямало кой да ги погледне, обаче като умрат, много бързо се намират едни хора с права да се погрижат за имота им. А на съседите и обществото - ай, мерси, че сте се грижили, чао.

За дечурлигата: неам думи.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите