Да, не става вече да споделяме такива неща. И не е до твоя "недостатък" на самоконтрола, а до средата тук - иде ми да ти се извиня заради възможните идващи "анализи" и "съвети" в стил - не бъди такава, бъди друга. Не знам как станахме такива, сякаш онзи в нас, който разбира и влиза в чуждите обувки е бил най-ефимерния, и лесно изтля?
Дай, вместо другото, да взема да ти кажа две думи за сестра ми. Аз не пиша често за нея, а когато я споменавам казвам че е извънземна и до там. Това кратко изказване обаче, е много близо до причината защо не пиша. Как да опишеш някой, чиито разбирания, действия и цял един живот е подчинен на обич, помощ и себераздаване? С нищо не можеш да го сравниш, нищо разбираемо за събеседника да напишеш. Така се пише за героите от учебниците - направил нещо някой защото е бил изключителен- никой не се представя в тази роля и емоционално не можем да се обвържем. Както и да е, моята сестричка е тук сред нас за да разберем, че се обичаме.
Сетих се за нея и я споменавам, защото по отношение на ядосването сте близначки.
:-)
Тя е точно такава.
Може би все пак трябва да кажа какво се случва когато сестра ми се ядоса. Тя има най-сините очи на света. Когато се ядоса очите и се превръщат в лед и огромната студена вълна която залива пространството ни кара да притихнем и всичките гръмогласни наполеоновци изведнъж се превръщаме в напикани деца, които се оглеждат с надежда този студ да не е предназначен за тях.

И двамата обичаме Гео Милев и съм я майтапил - "аз взимам в ръка сърцето си-огромен светъл къс от лед и чакам готов за бой - горко на меките чела"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите